Определение № 3310 от 24.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1843/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на С. Д. П. с пълномощник адв. Б. Б. против постановеното в производство по чл. 109 ЗС решение № 23 от 14.02.2024 год. по въззивно гр. д. № 492/2023 год. по описа на Окръжния съд в гр. Шумен.

С обжалваното решение се потвърждава решението от 17.10.2023 год. по гр. д. № 2551/2022 год. на Шуменския районен съд и се отхвърлят като неоснователни исковете на ищцата С. П. за осъждане на ответницата С. А. М. да ѝ предаде ключ от вратата, през която се осъществява достъп до имот с идентификатор * по КККР на [населено място], за да може да достига до собствения си, съседен нему, имот с идентификатор *, както и да не възпрепятства занапред достъпа на ищцата през този имот.

Съгласно констатациите на въззивния съд, ищцата установява правото си на собственост върху имот с идентификатор *, а ответницата се легитимира като собственик на имот с идентификатор *. По неоспореното от страните заключение на вещото лице, към настоящия момент за територията действа одобрен регулационен план при действието на ЗТСУ /отм./ със заповед на кмета на Община Шумен от 1996 год. Съгласно предвижданията на този план, за собствените на страните поземлени имоти се отрежда един общ парцел *,*, като планът е заварен от приетия през 2001 год. ЗУТ. В тази връзка е изследвано правното значение на предвижданията по стария план, като е прието, че с оглед отчуждителното му действие при неговото приемане собствениците на отделните поземлени имоти стават съсобственици при равни квоти на предвидения урегулиран парцел по аргумент от чл. 31, ал. 1 ЗТСУ /ред. към 1996 год./. По смисъла на тази разпоредба за собственика на включения в парцела по-малък имот съществува задължение за парично изравняване на дяловете, а на основание § 6, ал. 2 от ПР на ЗУТ, за да се счита приложен така приетият план, дължимото уреждане на сметки между съсобствениците следва да бъде извършено най-късно в срок до 30.09.2001 год. В случая няма доказателства за това, нито са наведени подобни твърдения от ищцата, поради което по силата на § 8, ал. 1 от ПР на ЗУТ отчуждителното действие на неприложения дворищно-регулационен план отпада и съсобствеността върху парцела се трансформира в право на собственост върху двата отделни поземлени имота, така както са съществували преди неговото приемане. Този свой извод въззивният съдебен състав обосновава със задължителните постановки на ТР № 3 от 28.03.2011 год. по тълк. д. № 3/2010 год. на ОСГК на ВКС. Във връзка с възражението за наличие на пречките по § 8, ал. 4 от ПР на ЗУТ, вкл. чл. 14, ал. 4 ЗУТ, съдът изтъква, че същите не могат да бъдат преценявани от гражданския съд, тъй като този въпрос е от компетентността на административен орган - кмета на общината, а контролът за законосъобразност на постановените от него актове се осъществява от административните съдилища. По смисъла на ЗУТ, ако не съществува възможност за друго техническо решение, с което да се осигури достъп до даден имот, то заинтересованият собственик следва да упражни възможностите по чл. 192 ЗУТ за учредяване на право на преминаване през чужд поземлен имот по взаимно съгласие или със заповед на кмета на общината – т. е. отново по административен ред. При така установените факти и изложените във връзка с тях съображения, въззивната инстанция възприема извода на районния съд за липса на нормативно основание, въз основа на което ответницата да бъде заставена да търпи чуждо въздействие върху собствения си имот. Пояснено е, че заключването на същия този имот не представлява неправомерно действие, доколкото при липсата на учредено сервитутно право на преминаване ответницата няма задължение да осигури достъп на ищцата през собствения си имот, а създаването на такова сервитутно право е недопустимо по реда на чл. 109 ЗС.

При тези мотиви за отхвърляне на предявените негаторни претенции ищцата аргументира тезата за наличие на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. В изложение към жалбата се позовава на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Твърди произнасянето на съда да е в противоречие със задължителната съдебна практика по въпросите:

1. „ За защита с негаторен иск на собствеността, има ли значение посегателството или вредно отражение над имота, което пречи последният да бъде пълноценно ползван, дали е извършено от собственик на съседен имот или от съсобственик на съсобствен имот? “;

2. „ Построяването на ограда между два имота, които са съсобствени или са в „реална съсобственост в един урегулиран поземлен имот“, която ограда препятства достъпа до една част от съсобствения имот или до единия реален имот в урегулирания поземлен имот, представлява ли неоснователно действие на съсобственика/собственика на другата реална част от имота, и има ли право потърпевшият съсобственик/собственик на другата реална част от този имот, на защита по реда на чл. 109 ЗС? “;

3. „ При изпълнение на основополагащия за процеса принцип за законност (чл. 5 ГПК), въззивният съд длъжен ли е да осигури правилното приложение на императивния материален закон? “.

Като въпрос, чието разглеждане е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, се поставя:

4. „ Допустимо ли е да съществува, след изтичане на сроковете по § 8, ал. 1, във връзка с § 6, ал. 2 и 4 от ПР на ЗУТ, като самостоятелен поземлен имот, имот без лице (изход) към улица, към път или по изключение към алея в парк, предвид разпоредбата на чл. 14, ал. 4 ЗУТ, към която препраща § 8, ал. 4 от ПР на ЗУТ? “.

Отделно от това, касаторката се позовава и на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.

В писмен отговор С. А. М., представлявана от адв. Н. Д., оспорва жалбата по съображения за неоснователност и отсъствие на предпоставки за допускането ѝ до касационно разглеждане. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред касационната инстанция.

Като съобрази изложеното, настоящият съдебен състав на II г. о. на ВКС намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирано лице и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.

Поставените въпроси в изложението към жалбата не могат да бъдат разглеждани в посочената от касаторката хипотеза на възникнала съсобственост върху процесния урегулиран парцел по действащия регулационен план от 1996 год. В исковата молба не е въведено такова основание на предявените негаторни искове, като напротив – изрично е посочено, че се касае до поземлени имоти, всеки от които обект на самостоятелно вещно право на собственост на всяка от страните, които имоти съгласно предвижданията на градоустройствения план съставляват един общ урегулиран парцел. Разяснено е, че имотът на ответницата е маломерен, а този на ищцата е лишен от достъп до улица, с оглед на което неразрешаването от страна на ответницата ищцата да преминава през собствения ѝ имот се твърди да създава необосновани пречки за упражняване правото на собственост на ищцата. Обстоятелството, че последната възприема заснетите в кадастралната карта имоти с идентификатори /с кратки номера/ .* и .* като самостоятелни такива личи и от самия петитум на исковата молба – да се предостави ключ от вратата на и да не се възпрепятства преминаването ѝ през имот .*, така че същата да може да достига необезпокоявано до „ своя собствен поземлен имот “ с идентификатор .*. Нещо повече, това обстоятелство /че се касае до отделни самостоятелни обекти на правото на собственост, а не до съсобствен имот, съставляващ предвидения по плана УПИ *,*/ е обявено за безспорно по реда на чл. 146 ГПК от районния съд. Довод за наличие на съсобственост е направен от ищцата едва в последното открито съдебно заседание, в хода по същество на делото. Ето защо, поставените от нея правни въпроси под условие, че се касае до ограничаване достъпа върху съсобствен между страните недвижим имот, не могат да бъдат разглеждани в хода на настоящото производство, тъй като не са въведени като основание на предявените искове и не могат да послужат за тяхното уважаване, т. е. същите не са относими към изхода на спора по конкретния правен спор.

В практиката на касационната инстанция /например в решение № 50115 от 24.11.2022 год. по гр. д. № 4830/2021 год., I г. о./, се приема, че с предвиждането по регулационен план да се прекара улица не следва автоматично осигуряване на достъп на новообразуваните парцели до такава. За да е основателен искът по чл. 109 ЗС е прието, че следва да е надлежно учредено право на преминаване или такова да е придобито по давност. Щом определен сервитут е предвиден в закон, то и за придобиването му се прилага правилото на чл. 55 ЗС, предвиждащо, че вещните права върху чужда вещ могат да се придобиват или учредяват чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закон /решение № 50056 от 10.07.2023 год. на ВКС по гр. д. № 2598/2022 год., ІІ г. о., решение № 91 от 25.04.2016 год. на ВКС по гр. д. № 6290/2015 год., І г. о., решение № 44 от 18.07.2011 год. на ВКС по гр. д. № 750/2010 год., ІІІ г. о./. В решение № 107 от 16.10.2019 год. по гр. д. № 3980/2018 год. на ІІ г. о. на ВКС е прието, че когато действащият подробен устройствен план не предвижда възможност за достъп до поземлен имот, правото на преминаване, възникнало преди урегулирането му, не се погасява. В случаите, когато такъв достъп не е осигурен, не може да се приеме, че правото на преминаване /независимо от правното основание на възникването му/ следва да се счита за погасено с одобряването на плана, което следва от неговото предназначение и цел. Това становище е споделено и в последващо решение № 218 от 15.12.2023 год. по гр. д. № 664/2023 год. на І г. о. на ВКС.

В правната доктрина несъмнено е възприето разбирането, че по смисъла на действащата Конституция на РБ и Закона за собствеността вещните права са ограничен брой (numerus clausus). Законът не предоставя на лицата възможността да учредяват вещни права с каквото искат съдържание. Могат да бъдат учредявани само такива вещни права, чието съдържание е определено от правния ред. Характерно за способите за придобиване и прекратяване на вещни права е това, че те са установени от закона. Правните субекти нямат свободата да уговарят други юридически факти или фактически състави, с които да придобиват или изгубват вещни права. Според начина на учредяване, сервитутите могат да се разграничат на законни /принудителни/ и доброволни /договорни/. Законни са сервитутите, които са установени с правна норма, но те не възникват автоматично по силата на закона. Те само дават право на собственика на господстващия имот с едностранно искане пред компетентен административен орган, последният да му учреди конкретно сервитутно право. Собственикът на служещия имот е длъжен да понесе последиците, тежестите на така възникналото сервитутно правоотношение. От тази гледна точка, правото да се иска учредяване на законен сервитут по своята същност се явява особен вид субективно потестативно право. Правото на преминаване се учредява, когато собственикът поиска това от кмета /при частна собственост на служещия имот/. Неговото решение констатира правото на собственика да добие правото и учредява самото право, като при това определя и обезщетението, което трябва да се плати на собственика или собствениците на служещия имот за учредяването му. Следователно, самото решение има конститутивен характер.

В заключение, след като учредяването на сервитутното право на преминаване при действието на ЗУТ не е по силата на закона, а може да възникне само и единствено при осъществяване на предпоставките по чл. 192 ЗУТ, то няма как да се приеме, че такова право на преминаване е учредено в полза на ищцата само и единствено по силата на предвижданията на неприложената, действаща за съответната територия дворищна регулация. По ал. 1 на § 6 от ПР на ЗУТ подробните устройствени планове са приложени и затова запазват действието си. По ал. 2 на същата разпоредба действащите дворищнорегулационни планове не са приложени и ЗУТ им дава 6-месечен срок от влизането му в сила, за да бъдат приложени по реда на ЗТСУ /отм./. Законът следователно държи сметка за завареното състояние при изработването, съгласуването и одобряването на териториално-устройствените планове, което в интерес на правната сигурност законът не може да игнорира, но желае в един сравнително къс срок да уреди заварените процедури, за да въведе новия правен режим на териториално устройство. На свой ред дворищнорегулационният план е приложен за тези части от парцела, за които е платено дължимото обезщетение за придадените към парцела недвижими имоти на други физически или юридически лица, а ако става дума за образуван по регулация общ парцел – когато частите на съсобствениците са изравнени /§ 5, ал. 2 ПЗР на ЗКИР, предходна редакция/. Следователно, изразът „когато няма друга техническа възможност“ по чл. 192, ал. 1 ЗУТ в първоначалната му редакция в ДВ бр. 1/2001 год., следва да се разбира, че имотът не е урегулиран и няма изход на улица или алея в парк и затова се налага със заповед на кмета на общината да бъде учредявано това право на преминаване върху чуждия имот.

В тази насока е и възприетото становище в Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2011 год. по тълк. д. № 3/2010 год. на ОСГК на ВКС, на което се е позовал въззивният съд и според което, с отпадането на отчуждителното действие на плана, предвижданията му вече нямат отражение върху правото на собственост.

При наличието на трайно установена позиция в правната доктрина и съдебната практика, която съответства на възприетата в обжалваното решение, то няма как да се приеме, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК във връзка с формулираните от касатора правни въпроси. Не може да бъде споделен и доводът за очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. След като не е предвиден такъв способ за възникване на вещно право /сервитутно/ на преминаване през чужд имот, то няма как да се приеме, че с предвиждането по регулационен план за обединяване на два самостоятелни имота в един общ урегулиран парцел, за един от собствениците възниква право да осъществява достъпа до своя имот чрез другия, включен в същия парцел поземлен имот. В тази хипотеза законът предвижда изрична възможност, по реда на която да бъде осигурен достъп до имот, който не разполага с излаз към улица, път или алея и това е редът по чл. 192 ЗУТ, освен другата възможност за страните, като собственици на поземлени имоти по параграф 6, ал. 2 ПР на ЗУТ – да приложат влезлия в сила неприложен дворищнорегулационен план в указания от закона срок, който е изтекъл или по реда на параграф 8, ал. 2, т. 1 от с. з.

При този изход на делото в полза на ответницата следва да се присъдят, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, направените разноски за адвокатска защита в размер на 1 200 лв., съгласно договор за правна защита и съдействие от 18.04.2024 год.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,