Определение № 5866 от 16.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 247/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение от 18.06.2024 г. по в. гр. д. № 2431/2023 г. на Софийския апелативен съд е потвърдено решение № 255 от 03.05.2023 г. по гр. д. № 253/2022 г. на Благоевградския окръжен съд, с което МБАЛ Благоевград АД е осъдена да заплати на К. Л. З. сумата от 150 000 лв., частично претендирана от 250 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от загубата на жена му и майка на децата му Е. К.; сумата от 150 000 лв., частично претендирана от 250 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на детето му, починало при раждането, както и да заплати на А. К. З., чрез неговия баща и законен представител К. З., сумата от 150 000 лв., частично претендирана от 250 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от загубата на неговата майка Е. К. и сумата от 10 000 лв., частично претендирана от 26 100 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, загубена издръжка в размер на минималната, за периода от м. 07. 2021 г до м. 12. 2035 г.

Въззивният съд е приел следното:

Претендират се обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от смъртта на Е. С. К., починала на 15.06.2021 г. в ответната болница по време на планово оперативно раждане.

Прието е, че бременността на Е. К. е била втора, протекла нормално, първото й раждане е било през 2018 г. чрез секцио. Тя е постъпила в добро общо състояние. От констативния протокол за извършена проверка от МЗ, ИА Медицински надзор, се установява, че при осъществената анестезиологична консултация не е направена оценка на всички рискове и не е съобразена индикация за анатомични особености, не е отбелязан избор на родилката между регионална и обща анестезия, при извършения клиничен преглед не са взети предвид и не са отразени в медицинските документи анатомичните особености на пациентката. Д-р Д. е допуснал грешка при интубацията, като интубационната тръба е била поставена във фаринкса и хранопровода, довело до механична асфиксия, с което е нарушил изискването на чл.86, ал.1, т.3 от Закона за здравето в частта за качествена здравна помощ, вр. чл.81, ал.2, т.1 от Закона за здравето относно принципите за осъществяване на здравната помощ.

Прието е, че в представената медицинска документация по делото се съдържа и информирано съгласие на пациента, подписано от Е. К., с което тя декларира, че е съгласна да бъде оперирана с регионална или обща анестезия. Отбелязването при подготовката за анестезия е било, че пациентката може да се оперира под обща анестезия.

Според съдебномедицинската експертиза, изпълнена от в. лице д-р Л., причина за смъртта на Е. К. е механична асфиксия вследствие неправилно поставена интубационна тръба и спиране на достъпа на въздух от горните дихателни пътища към дихателната система. Причина за смъртта на детето /плода/ е вътрематочна асфиксия вследствие прекратяване отдаване на кислород от кръвообращението на майката към плода поради прекратяване на достъпа на въздух към дихателната система на майката. При постъпване на пациентката в родилна зала е направен увод в анестезията по обичаен начин, след което е пристъпено към поставяне на интубационната тръба. Непосредствено след това е установено, че същата не е поставена правилно /поставена е в хранопровода, вместо в трахеята/, поради което са предприети мерки по извеждане от анестезия с прилагане на атропин и обдишване с кислородна маска, като пациентката е възстановила спонтанното дишане. Повикан е завеждащият отделението по реанимация д-р Д., който предприел повторна интубация, като непосредствено след поставяне на тръбата показателите на пациентката започнали да падат. Започнали са реанимационни мероприятия, които включват сърдечен масаж и апликация на адреналин, атопин и допамин, които не са дали резултат. Според вещото лице, за да пристъпи акушеро – гинекологичният екип към оперативно родоразширение, пациентката трябва да е анестезирана. Анестезиологът преценява кога пациентът е готов и уведомява екипа, че може да започне оперативната интервенция. Гинекологът, водещ раждането, следва да вземе решението за оперативната интервенция, но процесът изисква двустранна координация и комуникация. При възникнала екстремна ситуация вземането на решение дали да се пристъпи към незабавно изваждане на плода става съвместно. Според вещото лице, за да има обаче реални шансове за изваждане на жив плод, интервенцията следва да се предприеме при наличие на сърдечни тонове на плода. В случая при липса на сърдечни тонове на плода шансовете за изваждане на жизнеспособен плод са нулеви. Според вещото лице не могат да се намерят пропуски в действията на медицинските лица, извършили първия опит за въвеждане на пациентката в обща анестезия - същите са процедирали според наложения стандарт. Според вещото лице неправилното поставяне на интубационната тръба не е нарушение на медицинския стандарт, а е налице неправилна интубация. В о. с. з. вещото лице уточнява, че медицинският стандарт изисква интубационната тръба да се постави в трахеята. Според вещото лице ако интубационната тръба е била поставена правилно, най-вероятно смърт на родилката не би настъпила, освен при усложнения в процеса на раждането.

Според СМЕ, изготвена от в. л. проф. д-р С. М., извършената предоперативна анестезиологична подготовка на пациентката не показва патологични отклонения. Отбелязаната проходимост на дихателните пътища е налице при всеки говорещ пациент. Действията на анестезиологичния екип са увод в анестезия, неуспешна интубация, екстубация, събуждане, нов увод в анестеция, неуспешна интубация и кардиопулмонална ресусцитация. Използваните лекарствени продукти за увод в анестезия са правилно подбрани. Според вещото лице при Е. К. липсва описание на обективни пречки за ларингоскопия или за придвижване на интубационната тръба, липсват данни дали е била възможна вентилация, както и описание дали пациентната е била събудена между двата увода на анестезия. Въз основа на наличните писмени данни случаят може да бъде квалифициран като неразпозната трудна интубация с предварително установен завишен риск от възникване на усложнения. Според вещото лице в анестезиологията съществуват медицински стандарти, уреждащи алгоритъм как следва да се интубира родилка. В анестезиологичната практика е установен повишен риск от затруднена, невъзможна, неуспешна и усложнена интубация при пациентки за оперативно родоразрешение, от 70-те – 80-те години на 20-ти век. Определени са рискови фактори като увеличено телесно тегло, увеличен обем на млечни жлези, увеличена васкуларизация и оток на мукозата на дихателните пътища, уголемен език, сливици, забавено изпразване на стомах. В медицинската литература неуспешната интубация на пациентки за цезарово сечение е с честота от 1 на 443 анестезии при летален изход 1 на 90 неуспешни интубации. Честотата на неуспешната интубация в акушерството е 8 пъти по- висока от тази в общата хирургична популация. Това означава, че рискът от неуспешна интубация за цезарово сечение е завишен, поради което анестезиологичната практика цели свеждането до минимум на обща анестезия в такива случаи, с приложение единствено при неуспех на спинална анестезия или противопоказания на същата и организиране на отделни правила за анестезия в областта на акушерството. При цезарово сечение се препоръчва извършване на предварителна клинико-анатомична оценка на дихателните пътища, изграждане на план при неуспешна интубация- да се събуди жената, да се проведе консултация с акушерския екип, използване на други методи за анестезия, отлагане на раждането при липса на акушерска спешност. Според вещото лице при неуспешна интубация не се препоръчва нов опит за интубиране. В медицинската документация по случая липсва отбелязана задълбочена клиникоанатомична оценка на дихателните пътища и е неясно дали екипът е имал предварителен план за действие при неуспешна интубация, не са описани и препоръчани техники за въвеждане на интубационната тръба - поставяне на главата по подходящ начин, използваната техника на ларингоскопия, не е описано използването на маскова вентилация, дали пациентката е била събудена. Заключението на вещото лице е, че липсват данни, по които да се съди, че анестезиологичният екип се е придържал към съществуващите анестезиологични медицински практики, но се установява, че възприетият алгоритъм като цяло е следван. Според вещото лице не може да се даде отговор дали общоприетата медицинска практика при интубация на родилката е спазена или не. Не съществуват медицински доказателства, че боледуването от Ковид-19 инфекция е независим рисков фактор и може да доведе до анатомични поражения в областта на горните дихателни пътища които да имат отношения към интубацията на пациентката. Може да се приеме, че интубацията на Е. К. е била със завишен риск, доколкото интубирането на родилки за цезарово сечение е манипулация със завишен риск. По делото не се установява причина за използване на обща анестезия с интубация, липсват описани противопоказания за регионална анестезия. Добрата медицинска практика предполага в случай като процесния да се ползва регионална анестезия. В медицинската документация липсва описана внезапно възникнала пречка за интубацията на родилката.

В о. с. з. вещото лице е допълнило, че методът на анестезия е отговорност на анестезиолога и не е ясно в случая защо екипът е избрал ползваната пълна анестезия, която носи по-висок риск за родилката. Няма данни за извършена оценка при клиничен преглед на родилката за съществуващи затруднения при увода в анестезия. В случая е следвало да се избере регионална анестезия. Анестезиологът е длъжен да разясни на пациента видовете анестезии и техните рискове, като е въпрос на етика дали ще се съобрази с желанието на пациента за приложима анестезия. Критичният момент според вещото лице е настъпил след първия неуспешен увод, когато е следвало да се премине към друг вид анестезия или да се отложи операцията, доколкото няма данни раждането да е протичало по спешност.

Съдът е обсъдил и свидетелските показания /св. Т. и св. И./, установяващи неимуществените вреди, както и показанията на трима от участниците в операцията на родилката – свидетелите д-р Р. У., д-р Л. К. и д-р К. Б.. Според първата свидетелка ако интубацията е била направена правилно и всичко течало обичайно, бебето би се родило живо. Според третата свидетелка Е. К. е изразила предпочитания към обща анестезия. След първата неуспешна интубация тръбата е била извадена, възстановено е спонтанното дишане на родилката и тя дошла в съзнание и дори говорела, но при повторната интубация показанията на родилката се влошили и предприетите реанимационни мерки не дали резултат.

При тези данни е прието, че предявените частични искове по чл.49 ЗЗД са основателни. Разгледани са правните особености на медицинския деликт и е направен извод, че в случая смъртта на пациентката е настъпила поради лекарска грешка.

Прието е, че към момента на смъртта на Е. К. няма действащи стандарти по анестезиология, но има медицински практики, които следва да ръководят упражняващите тази медицинска специалност. В случая липсват доказателства, обосноваващи решението да се предприеме пълна анестезия на пациентката. От неоспорената по делото СМЕ на в. л. д- р М. се установява, че е налице завишен риск от пълната анестезия с интубация на родилки по посочени от вещото лице физиологични особености на бременните жени – родилки. Този завишен риск не е съобразен от лекарите, натоварени с раждането на К. и като краен резултат рискът се е реализирал. По делото ответникът не е доказал медицински причини, изключващи възможността за друг вид анестезия на К.. По делото няма доказано изразено желание на пациентката за предприемане на раждане при пълна анестезия, въпреки наличието на формуляр за заявяване на такова желание. В представения формуляр пациентката не е отбелязала желание за раждане под пълна анестезия, а освен това предпочитанието на пациента не е определящо при избора на вида на анестезията и лекарският екип е този, който следва да даде достатъчно информация на пациента, за да направи той своя избор, като крайното решение и последиците от взетото решение са в тежест на специалистите - лекари.

Прието е, че в нарушение на правилата на добрата медицинска практика, без да е налице неотложност или спешност в състоянието на Е. К., след първа неуспешната първа интубация тя е подложена веднага на втора. Категорично е заключението на в. л. д-р М. и експертизата му не е оспорена от страните, че при неуспешна първа интубация е препоръчително или да се премине към друг способ за анестезия, или да се отложи манипулацията на пациентката. По делото не се установяват медицински причини, налагащи повторната интубация на Е. К. веднага след първата неуспешна такава, съответно не се установяват причини, които да правят състоянието й спешно и възпрепятстващо отлагането на операцията й или поне промяната на прилаганата анестезия.

Прието е, че причината за смъртта на К. е неправилният увод на интубационната тръба в хранопровода й, а не в трахеята. Получената от нея медицинска помощ е в нарушение на изискванията за качествена и безопасна здравна помощ, наложени от закона. Нарушени са приетите стандарти за упражняване на съвременна анестезиологична дейност и пациентката е подложена на завишен риск както при избора на анестезия - пълна с интубация, така и при повторното предприемане на манипулацията, а също и при некачественото опасно въвеждане на интубационната тръба в хранопровода й. Предоставената на К. медицинска помощ е некачествена и опасна за нейното здраве и в противоречие с императивни разпоредби на Закона за здравето, налагащи стандарти при медицинското обслужване на пациенти. Предприетите действия от медицинския екип, сформиран при ответника за осъществяване на планирано раждане от К., са в нарушение на чл.81 и чл.86 ЗЗ, тъй като противоречат на добрите медицински практики, установени от изслушаните СМЕ по делото.

Възраженията на ответника, че има връзка между заболяването на Е. К. от Ковид-19, както и за наличието на анатомични особености, неустановими от лекарите и довели до неуспешната й интубация, са приети за неоснователни. Прието е, че според СМЕ, изготвена от в. л. д-р М., боледуването от Ковид-19 е било известно на лекарския екип, водещ раждането на К. и няма отношение към затруднената й интубация. Според вещото лице неуспешната интубация на К. не се дължи на анатомични особености, а по принцип анестезията с интубация на родилки е рискова медицинска манипулация, която не се препоръчва според добрите медицински практики по анестезиология.

Прието е за неоснователно и възражението, че ищецът К. З. няма право на неимуществени вреди от смъртта на Е., тъй като двамата не са имали граждански брак и поради съмнението за близостта и емоционалната връзка между тях. Прието е, че фактическото съжителство е институт, познат не от скоро в българското общество и българският закон не отрича възможността и правото на мъж и жена да живеят фактически като съпрузи, без да са сключили граждански брак. Съдът се е позовал на ППВС № 4/61 г., № 5/69 г. и ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК, които уреждат правото на обезщетение за неимуществени вреди от смърт на фактически съпруг. Прието е, че ищецът и починалата родилка са живели фактически като съпрузи, двамата имат общо дете, родено 2018 г., което доказва трайност на връзката им и сериозност на обвързването им като партньори, а разпитаните свидетели безпротиворечиво установяват, че двамата са живели заедно и са имали отношения като съпрузи - подкрепяли са се, разчитали са един на друг, обичали са се, отглеждали са заедно детето си и мечтаели за второ. Двамата са имали общ дом, общ бит и ежедневие, общи мечти. Двамата са възприемани от свидетелите като семейство.

По отношение на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Е. К. съдът е обсъдил чл.52 ЗЗД и конкретните обстоятелства, които имат отношение към случая. Прието е, че към момента на смъртта на К. тя е била на 29 години, ищецът – на 40 години, а детето им А. – на 3 години. Съобразен е установеният от свидетелите шок, който ищецът К. З. е изпитал от внезапно настъпилата и неочаквана смърт на К., подсилен от контраста между очакваното радостно събитие и наложилото му се организиране на погребение. Съобразена е тежестта от загубата на партньор в живота и майка на детето му, необратимостта на случилото се, установеното от свидетелите внезапно побеляване на ищеца и затварянето му в себе си, което е доказателство за претърпения стрес от настъпилата рязка неочаквана промяна в живота му. Прието е, че справедливото обезщетение за ищеца К. З. възлиза на сума в размер поне на претендираните 150 000 лв. Прието е, че детето А. е било 3-годишно при смъртта на неговата майка. То от най-ранна възраст расте без майчина близост, обич и подкрепа, като тази загуба детето ще чувства в годините като все по-голяма. Прието е, че претендираната сума от 150 000 лв. като обезщетение за неимуществените вреди на детето са справедливо имуществено обезщетение.

Посочено е, че ищецът К. З. претендира заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди и от смъртта на неговото неродено дете, починало заедно с майката. Българският закон свързва придобиването на правосубектност с момента на раждането. Независимо от това е прието, че по делото не са предмет на разглеждане правата на плода - според терминологията на Медицинския стандарт по АГ, или детето, според житейския израз, ползван от ищеца в исковата молба. Предмет на разглеждане е възприемането на плода от бащата и претърпените от него чувства, душевни и интелектуални страдания от загубата му. По делото е установено, че носеното от К. дете е било жизнеспособно, готово за раждане - обърнато с глава към входа на таза според представената епикриза. Бременността на К. е протекла спокойно, плодът се е развивал нормално, които факти са установени от изслушаната по делото свидетелка Т.. Свидетелят д-р У. установява, че бебето би се родило живо, ако раждането беше протекло нормално. Установява се от изслушаната СМЕ, че смъртта на плода е настъпила поради смъртта на майката, т. е. смъртта не се дължи на патология на плода или негова нежизнеспособност. Направен е извод, че плодът е бил жизнеспособен и раждането на детето би било нормално, ако не са били настъпили проблемите при въвода на родилката под анестезия. Носеният плод не се е родил поради неправомерните деликтни действия на служителите на ответника и няма правно основание той да черпи от тях благоприятни за себе си последици, каквито биха били липсата на обезщетяване на бащата, поради загубата на неговото дете, неродено поради грешка на ответника.

Прието е, че плодът в утробата на майката не е идентичен с майката. Той си има собствена ценност и разликата между плода, готов за раждане, и роденото дете, е минимална, свързана с възможността на детето за самостоятелно физическо съществуване извън майчината утроба. За бащата, имащ подкрепени очаквания за нормално раждане на второто му дете, тази разлика също е незначителна и това обстоятелство не може да бъде правно пренебрегнато. Затова съдът е приел, че на ищеца К. З. следва да се присъди обезщетение за вредите, които е претърпял от настъпилата смърт на неговото дете, неродено поради деликт на служители на ответника. Ищецът е загубил желано дете, което е неочаквана и шокираща загуба, необратима, белязваща живота на родителя завинаги. Разпитаните свидетели описват радостта му от очакваната поява на второ дете в семейството и покрусата след смъртта на майката и детето. Загубата на дете е най- голямото нещастие, което може един родител на претърпи. Установените вреди следва да се обезщетят имуществено с обезщетение в размер на 150 000 лв.

Прието е, че така възприетите суми за обезщетяване на неимуществени вреди по сравнително справедлив начин компенсират негативните изживявания на ищците, изпитаните страдания, отрицателни емоции за продължителен период от време и за в бъдеще. Обезщетението е съобразено и със стандарта на живот в страната към момента на настъпването на вредата, така че обезщетението да не служи за неоснователно обогатяване на ищците.

За пълнота на мотивите съдът е посочил, че дори да се приеме за дължимо само едно обезщетение на К. З. от причинената смърт на неговата бременна жена, постъпила за раждане при ответника, включително вредите от смъртта на носения плод от жената, то размерът на общото обезщетение би бил сходен със сбора на обезщетенията, определени от съда за компенсиране на вредите, претърпени от К. З. от смъртта на жената и детето му.

И на последно място – приета е за основателна претенцията на А. З. за присъждане на обезщетение за имуществени вреди от процесния деликт, равняващо се на загубената издръжка от майка му в размер на минималната такава за периода до м. 12. 2035. Правото на детето да получава издръжка от своите родители е безусловно и загубената издръжка от единия родител поради деликт на служители на ответника следва да бъде компенсирана.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца „МБАЛ-Благоевград“.

Жалбоподателят оспорва извода на въззивния съд, че при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди съдът преценява продължителния период от време и за в бъдеще на търпените болки и страдания. Невъзможно било да се направи оценка на бъдещи страдания и затова не можело те да бъдат компенсирани предварително. Доказателство за това било обстоятелството, че ищецът К. З. няколко месеца след смъртта на Е. създал нов дом и съвместно съжителство с друга жена, която малкият А. вече наричал „мама“, т. е. загубата на Е. не била толкова непрежалима и критична както за бащата, така и за детето. Съдът не преценил изричното желание на Е. К. да роди под пълна анестезия, като с това си действие тя приела риска от провежданите й манипулации и трябвало последствията от случилото се при раждането да бъдат поделени между нея и лечебното заведение. Неправилно съдът приел, че за смъртта на майката и плода общото обезщетение е поне 300 000 лв. Макар и напълно износен, плодът все пак не бил завършен индивид и бащата не би могъл да има възприятие за пълната му реализация и съществуване като негово дете. Неправилно съдът приравнил страданията от загубата на плода и болките и негативни изживявания от загубата на дете. Смъртта на нероденото дете не била пряка последица от поведението на лекарите. Смъртта на бременната, станала преди да е настъпило раждане, било основание съдът да прецени и обезщети ищеца за причинените му болки и страдания с едно общо обезщетение. Въпреки това съдът потвърдил решение, с което на ищеца било признато право на обезщетение от смъртта на две лица, въпреки че едното от тях не е било родено и смъртта му не била в пряка връзка с дейността на анестезиолога. Решението било постановено в нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като съдът преквалифицирал предявените искове, като посочил, че размерът на причинените на К. З. вреди от смъртта на Е. и носения от нея плод били равностойни на размера на обезщетението, присъдено от първоинстанционния съд за всеки един от тях. По този начин съдът променил обстоятелствата по предявените искове. Ако въззивният съд е приел, че следва да бъде обезщетена смъртта на майката и неродения плод, той е трябвало да даде указания на ищеца да уточни обстоятелствената част или петитума на исковата молба и едва след това да разпредели доказателствената тежест съобразно новите факти по исковата претенция. Вместо това съдът едва с решението си посочил, че предявените от К. З. искове следва да бъдат разглеждани като един, а след това потвърдил решението на първата инстанция, което съдържало противоположни изводи за два иска. И на последно място – въззивното решение било постановено в нарушение на чл.235 ГПК, тъй като съдът не отчел поведението на починалата родилка и изричното й желание да роди под пълна анестезия, с което поела риска от поставянето й.

В изложението към касационната жалба се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Следва ли да бъде определено обезщетение за вредите от смъртта на нероденото дете отделно от смъртта на майката;

2. Следва ли да бъде оценено поведението на съжителстващия мъж след смъртта на жена му и нероденото им дете и създаването на ново семейство основание ли е да се приеме, че болките и страданията при същия са намалили интензитета си;

3. Как следва да бъде определен справедливият размер на обезщетението, когато за неимуществените вреди /болки, страдания, дискомфорт/ на пострадалия се съди единствено и само на базата на свидетелските показания и при определяне размера на неимуществените вреди следва ли да бъде преценено поведението на пострадалите лица, претърпели деликта;

4. Какво следва да е поведението на въззивния съд, ако приеме, че първоинстанционният съд не е определил в доклада си правилно правната квалификация на предявения иск и в какво се състои искането и длъжен ли е да даде указания за установяване на фактите и обстоятелствата по новата претенция на приетия от него за разглеждане иск;

5. Инициативата на починалата родилка за определяне начина на родоразширение и изборът от нейна страна на по-рисковата медицинска дейност представлява ли съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД и основание ли е за намаляване отговорността на лечебното заведение и размера на присъденото обезщетение за причинената й смърт;

6. Даденото информирано съгласие за определен начин на провеждане на раждане и заявеното преди това желание от страна на бременната същото да бъде проведено именно по предприетия начин задължават ли медицинския екип при възможност да се съобрази с искането;

7. Следва ли поведението на пострадалите лица – обстоятелството, че са продължили живота си скоро след настъпилата смърт по начин, водещ на извод за намален интензитет на страданията им, да бъде обсъден и преценяван от съда при определяне на размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди.

По първите пет въпроса се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС: по първия въпрос – с определение № 609 от 08.08.2012 г. по търг. д. № 355/2011 г. на ВКС, с което не било допуснато касационно обжалване на въззивно решение, с което е било определено едно общо обезщетение за смъртта на родилка и нероденото й дете; по втория и третия въпрос – с решение № 57 от 30.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2372/2021 г., III г. о., и посочената в него практика на ВКС; по четвъртия въпрос – с решение № 96 от 5.08.2016 г. на ВКС по т. д. № 907/2015 г., II т. о., определение № 394 от 19.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1038/2016 г., III г. о. и решение № 46 от 25.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 572/2016 г., I т. о., по петия – с решение № 1 от 12.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 888/2020 г., II т. о.

По въпроси № 6 и № 7 се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, се свързва с изложения от съда евентуален мотив, че дори да се приеме за дължимо само едно обезщетение на К. З. от причинената смърт на неговата бременна жена и неродения плод, който няма правосубектност, то размерът на това общо обезщетение би бил сходен със сбора на обезщетенията, които в случая са определени от съда като за два отделни иска. По този мотив виждането на касатора е, че съдът не би могъл да присъди на К. З. обезщетение за причинените неимуществени вреди общо от смъртта на майката и неродения плод в размер на 300 000 лв., защото ако е предявен само един иск за обезщетение, той е с цена 150 000 лв. Като обединил два иска в един, съдът допуснал очевидна неправилност на крайното решение.

Ответниците в производството К. Л. З. и А. К. З., действащ чрез своя баща и законен представител К. З., не вземат становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело с цена на паричните искове над 5000 лв., което е в обхвата на касационния контрол, съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК.

По първия въпрос в изложението не може да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като соченото от жалбоподателя определение № 609 от 08.08.2012 г. по търг. д. № 355/2011 г. на ВКС е постановено в производство по чл.288 ГПК и по аргумент от приетото в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС то не обуславя противоречие по смисъла на посочената правна норма. Както е прието в мотивите по т.1 на ТР № 2 от 28.09.2011 г. по т. д. № 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК, определението по чл.288 ГПК, с което съставът на ВКС се произнася по допускане на касационното обжалване, няма правната характеристика на съдебен акт, с който съставът на ВКС се произнася по същество на касационната жалба. Въпросите, които стоят за разглеждане в тази задължителна предварителна фаза на касационното производство, са извън предмета на делото между страните. Във фазата по допускане на касационно обжалване дейността на отделния състав на ВКС не е нито тълкувателна, нито решаваща, а специфична правораздавателна дейност.

По този въпрос не може да се допусне касационно обжалване и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като той не представлява интерес от гледна точка на точното прилагане на закона и развитието на правото. Няма съмнение, че макар и неродено, едно деветмесечно дете в утробата на майката е отделно човешко същество и то съставлява самостоятелна ценност за бащата, различна от ценността, която има майката. Когато поради неправомерни действия и бездействия на лекари или други медицински служители в болницата почине майката, а вследствие това и нероденото дете, се накърняват различни неимуществени блага на бащата и той може да търси отделно обезщетение за неимуществени вреди за загубата на всяко едно от тези блага. Разграничението в оценката на тези блага зависи от конкретните обстоятелства, например различен би бил подходът ако родителите са имали силна връзка помежду си, но детето е било нежелано от бащата – тогава и обезщетението за неимуществените вреди от загубата на майката и детето биха били различни. Във всички случаи обаче правилният подход е да се претендират отделни обезщетения от загубата на майката и от загубата на нероденото дете, както е подходил и съдът в настоящия случай. Мотивът на въззивния съд, че дори да се претендира едно общо обезщетение за смъртта на майката и нероденото дете, то би се съизмерило със сбора на отделните обезщетения, е евентуален и по него не може да се допусне касационно обжалване, тъй като същинските мотиви на съда са други.

Въпроси № 2 и 3 от изложението са свързани с начина на определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. По тях също не е налице противоречие между въззивното решение и посоченото от жалбоподателя решение № 57 от 30.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2372/2021 г., III г. о. Напротив, въззивният съд е действал в пълно съответствие с това решение и посочената в него практика на ВС и ВКС, включително ППВС № 4/1964 г. Въпросите са породени от виждането на жалбоподателя, че след като ищецът К. З. е създал ново семейство след смъртта на Е. К., а детето А. има вече нова „майка“, то техните неимуществени вреди – стрес, болка, скръб, не са толкова интензивни и не се дължи толкова високо обезщетение за тях. Това виждане не съответства на данните по делото, които са различни и които са обсъдени от въззивния съд при преценката му по чл.52 ЗЗД. И двамата свидетели – Т. и И., разкриват близките отношения между родителите, любовта, с която те са отглеждали детето си А., грижите, които са полагали един за друг и за детето, нетърпението, с което са очаквали и второто си дете, но също и силната мъка и затварянето в себе си на К. след смъртта на Е., рязкото побеляване и отслабването му, изживяването на загубата на Е. като трагедия, проблемите му със съня, паническите атаки. Разкрити са и болките на детето А., което също се затворило, не се усмихвало, не желаело да общува с други хора, събуждало се нощем и е търсело майка си, разстройвало се, когато види семейство с майка и дете и се наложило баща му да го води на психолог, който да му обясни, че мама повече няма да дойде. Обстоятелството, че К. е продължил живота си и се е събрал с нова жена по никакъв начин не може да се тълкува в негова вреда, освен ако не се докаже, че чувствата му към Е. и нероденото дете са били повърхностни и лесно преодолими и създаването на новото семейство е намалило болката му по тях. Такива доказателства по делото няма. Създаването на ново семейство би имало значение само ако се установи прякото въздействие на този факт върху интензитета на болките и страданията на двамата ищци, но доказването на това обстоятелство е в тежест на ответната болница, а такива доказателства по делото няма. Затова, като не е придал някакво значение на този факт, въззивният съд не е действал в противоречие с практиката на ВКС по чл.52 ЗЗД, съответно не е налице нито основанието по чл.280, ал.1, т.1, нито по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въпрос № 4 не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване, разяснена в т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като в настоящия случай въззивният съд не е преквалифицирал предявените искове, противно на тезата на жалбоподателя, която е породила този въпрос. Според жалбоподателя съдът не можел служебно да обедини два отделни иска за обезщетение на неимуществените вреди от смъртта на родилка и нероденото й дете в един общ иск за присъждане на едно общо обезщетение. В настоящия случай обаче съдът не е обединил двата иска и не е присъдил едно общо обезщетение, а се е произнесъл по всеки един от тях. Както първата, така и въззивната инстанция са приели, че исковете са самостоятелни, а евентуалният мотив на въззивния съд, че резултатът би бил същият ако се приеме, че искът е един, не променя нито правилността на въззивното решение, нито накърнява правото на защита на ответника. Освен това преценката на съда дали е сезиран с един общ или с два отделни иска за обезщетяване на неимуществени вреди от смърт на родилка и нероденото й дете не е свързана с правната квалификация на тези искове, а с броя на исковете и възможността за съединяването им в един процес. Посочената от жалбоподателя практика на ВКС във връзка с въпрос № 4 е изцяло неотносима към спора по настоящото дело и не обуславя основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Решение № 96 от 5.08.2016 г. на ВКС по т. д. № 907/2015 г., II т. о., разглежда въпроса допустимо ли е с оглед правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, предвид разпоредбата на чл.269, ал.2 ГПК, въззивният съд да постанови решението си въз основа на невъведени от страните възражения, факти и обстоятелства, по които не са събирани доказателства и страните не са имали възможност да изградят защитната си позиция. В настоящия случай въззивният съд не е основал решението си на такива невъведени възражения, факти и обстоятелства, по които не са събрани доказателства. Обжалваното в настоящото производство решение по никакъв начин не противоречи и на приетото в решение № 46 от 25.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 572/2016 г., I т. о., че втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях и че дори те да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. В случая не е имало порочни процесуални действия на първата инстанция, които въззивният съд да е бил длъжен да отстрани. Що се отнася до определение № 394 от 19.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1038/2016 г., III г. о., то е постановено в производство по чл.288 ГПК и по изложените по-горе съображения не представлява практика на ВКС по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Въпрос № 5 и посочената практика на ВКС - решение № 1 от 12.03.2021 г. по т. д. № 888/2020 г., II т. о., е свързан с тезата, че родилката е допринесла за настъпването на вредите с избора на по-рисковата обща анестезия, вместо другата възможност за спинална анестезия. Въпросът е свързан с чл.51, ал.2 ЗЗД, но подобно възражение или довод не е правен от ответника нито в отговора на исковата молба, нито във въззивната жалба. Затова съдът не е бил длъжен да се занимава с този въпрос при постановяване на решението си и да намалява обезщетенията за неимуществени вреди, съответно – въпросът не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване. Както се приема в решение № 61 от 13.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 237/2021 г., I т. о., и цитираната в него практика на ВКС, „приносът на пострадалия като основание по чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на дължимото обезщетение за вреди следва да е релевиран надлежно от ответника с възражение пред първоинстанционния съд. Възражението за принос трябва да е конкретизирано чрез посочване на фактически обстоятелства относно действията на пострадалия, които са в причинна връзка и са допринесли за увреждането. Надлежно възражение за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД в първоинстанционното производство може да бъде направено и след изтичане на срока за отговор на исковата молба, ако е налице хипотезата на чл.147, т.1 ГПК по отношение на обстоятелствата, на които се основава възражението“. Отделно от това – в настоящия случай по делото няма данни да е било извършено разяснение на родилката, че избира метод на анестезия, който е по-рисков в сравнение с другия възможен, и въпреки това тя да е настоявала за този метод. На това обстоятелство е обърнал внимание и въззивният съд.

По същите съображения не може да се допусне касационно обжалване и по сходния въпрос № 6 от изложението към касационната жалба Въпросът не отговаря на общата предпоставка за достъп до касационно обжалване.

Въпрос № 7 не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Той касае прилагането на чл.52 ЗЗД, по който има богата практика на ВС и ВКС, и същевременно задължението на въззивния съд да обсъди всички относими и доказани обстоятелства по делото – въпрос, по който също има практика на ВКС. Според приетото в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Тези условия в случая не са налице. Отделно от това – акцентът във въпроса е тезата, че създаването на ново семейство от ищеца К. З. скоро след настъпилата смърт на Е. К. водело до извод за намален интензитет на неговите страдания и страданията на детето. Както бе посочено при обсъждането на въпроси № 2 и № 3 обаче, фактът на създаване на ново семейство сам по себе си не доказва намален интензитет на страданията от загубата на старото семейство, а това обстоятелство подлежи на доказване по правилото на чл.154, ал.1 ГПК. Такива доказателства по делото няма.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. При прочита на обжалваното решение не личат груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика. Жалбоподателят е обосновал виждането си за очевидна неправилност с тезата, че ако К. З. е предявил само един иск за обезщетение на неимуществени вреди с цена 150 000 лв., съдът не можело да му присъди 300 000 лв. Тази теза противоречи на данните по делото и на това, което е приел съдът.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,