Определение № 50408 от 04.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 1995/2022 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от Р. Ж. Б., чрез адв. С.П. срещу определение №1136/27.04.2022г., постановено по ч.гр.д. №1153/2022г. на Апелативен съд- София в частта, с която е потвърдено определение от 21.03.2022г. по гр.д. №1429/2022г. на Софийски градски съд в частта, с която е оставена без уважение молбата на жалбоподателя по чл.83, ал.2 ГПК за освобождаване от държавна такса по делото за сумата 1 000 лева. Жалбоподателят моли за отмяна на обжалваното определение като неправилно- постановено при нарушение на закона и необосновано и за постановяване на ново за уважаване изцяло на искането му за освобождаване от държавна такса. Твърди, че въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл.83, ал.2 ГПК, тъй като въпреки представената декларация за имуществено, семейно и здравно състояние и доказателствата за проведено производство по чл.448 ГПК, за влошено здравословно състояние и множество образувани срещу него изпълнителни дела, респ. липсата на доказателства за получавани доходи като управител на търговски дружества, е стигнал до необосновано заключение, че той и семейството му имат достатъчно доходи и имущество за плащане на част от дължимата държавна такса в размер на 1 000 лева. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като касационният жалбоподател сочи правни въпроси, които съдът уточнява: относно предпоставките за освобождаване от държавна такса по чл.83, ал.2 ГПК и моментът към който същите следва да са налице; допустимо ли е съдът да предполага наличие на доходи или следва с оглед доказателствата по делото да извърши преценка дали материалното състояние на ищеца и семейството му, съпоставено с размера на дължимите разноски, му позволяват тяхното заплащане. Поставя и въпрос- определението на въззивния съд, с което се произнася по правилността на определение на първоинстанционен съд, с което е оставена без уважение молба за освобождаване от държавна такса преюдициално ли е по въпроса за допустимостта на иска. Поддържа, че поставените въпроси са значими за решаващите изводи на съда, като въззивното определение противоречи на трайната практика на ВКС, обективирана в цитираните актове- определение №5/09.01.2014г., ч.гр.д. №7695/2013г., І г.о.; определение №171/13.04.2016г., ч.т.д. №208/2016г., І т.о.; определение №326/16.07.2018г., ч.т.д. №1064/2018г., І т.о. и др. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. С определение №2396/21.03.2022г. по гр.д. №1429/22г. СГС уважава частично искането на ищеца Р. Б. за освобождаване от държава такса в размер от 20 158.44 лева, като го освобождава за сумата 18 158.44 лева и оставя без уважение искането за 2 000 лева. Въззивната инстанция отменя частично първоинстанционния акт, като освобождава ищеца от задължение за внасяне на още 1 000 лева държавна такса и потвърждава отказа на първата инстанция за освобождаване от задължение за внасяне на сумата 1 000 лева. За да потвърди частично отказа за освобождаване от държавна такса, апелативният съд излага мотиви, че представената декларация за имущество и доходи предполага молбата на ищеца да бъде уважена изцяло, но в същото време поддържа тезата, че ищецът е вписан като управител на редица търговски дружества, като в рамките на производството по чл.83, ал.2 ГПК е фактически невъзможно да се провери надлежно дали управителят действително получава възнаграждения като управител и в какъв размер или изобщо не получава такива възнаграждения, а това само по себе си обосновавало извод само за частична основателност на искането за освобождаване от държавна такса- за разликата над 1 000 лева до пълния дължим размер. Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставените въпроси относно предпоставките за освобождаване от разноски по делото и моментът, към който следва да са налице и относно дължимата от съда проверка в производството по чл.83, ал.2 ГПК отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са значими за изхода на делото и са обусловили крайните изводи на съда. По отношение на тях са налице и допълнителните предпоставки за допускане до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК- противоречие с практика на ВКС, обективирана в цитираните в изложението по чл.284, ал.3 ГПК определения, както и в много други служебно известни на съдебния състав. Съгласно константната практика на ВКС в производството по искане за освобождаване от държавна такса и разноски по делото съдът следва да извърши преценка налице ли са предпоставките по чл.83, ал.2 ГПК- страната разполага ли с достатъчно средства да ги заплати. Тази преценка винаги е конкретна, т.е. извършва се по конкретното дело въз основа на декларация от молителя и доказателства за релевантните факти. Съдът следва да вземе предвид обстоятелствата, посочени в разпоредбата на чл.83, ал.2 ГПК – доходите на лицето и на неговото семейство, имущественото му състояние, семейното му положение, здравословното му състояние, трудовата му заетост, възрастта му и всички конкретни обстоятелства, които са относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавни такси и на разноски за производството по делото. Тази преценка се извършва въз основа на декларация, подадена от молителя, на посочени и представени от него доказателства, като съдът може да го задължи да представи и други доказателства, както и служебно да събере такива. След изясняване на цялостното имуществено състояние на страната и на останалите относими в конкретния случай обстоятелства, съдът е длъжен да ги съпостави с пълния размер на съответната дължима за производството държавна такса и разноски, и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства, за да ги заплати. Недопустимо е съдът да откаже освобождаване от такси и разноски, мотивирайки се с предположения за евентуални доходи на молителя. В този смисъл са и разясненията в мотивите към т.12 от ТР №6/2012 от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС - искането по чл.83, ал.2 ГПК, дори когато е направено при обжалване на съдебен акт, се преценява не само с оглед на конкретно задължение да се плати държавна такса или съдебни разноски по жалбата, съответно във връзка с отговора по нея, а доколко страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и съдебните разноски в съдебното производство. Когато съдът намери, че страната е материално затруднена по начин, че няма да може да упражнява предоставените ѝ процесуални права по делото, я освобождава от заплащането им по чл.83, ал.2 ГПК и това разрешение е важимо до приключване на съдебното производство във всички инстанции, доколкото няма промяна в обстоятелствата. В настоящия случай въззивният съд се е отклонил от съдебната практика, като не е анализирал обстоятелствата по чл.83, ал.2, т.1-7 ГПК и не е извършил въз основа на тях преценка за възможността на ищеца с разполагаемите средства да плати дължимата държавна такса. Вместо това е счел, че в производството по чл.83, ал.2 ГПК не може да установи дали ищецът, вписан като управител на множество търговски дружества, получава или не получава възнаграждение за тази си дейност и е стигнал до извода, че това изключва основателността на искането му за пълно освобождаване от държавна такса. Преценката за възможността на молителя да плати дължимите по делото такси и разноски е конкретна и се прави към момента на самото искане по чл.83, ал.2 ГПК въз основа на декларацията по чл.83, ал.2, т.2 ГПК и доказателствата за обстоятелствата по чл.83, ал.2, т.1-6 ГПК. Обстоятелството, че лицето е вписано като управител на търговски дружества, при изричното деклариране под страх от наказателна отговорност за невярно декларирани обстоятелства, че няма имущество и не получава никакви доходи, вкл. не получава и възнаграждение като управител, не може да обуслови категоричен извод, че неговото материално състояние в релевантния момент позволява да внесе 1 000 лева държавна такса. Ищецът Б. декларира, че няма доходи и не притежава имущество, че е във влошено здравословно състояние /за което представя и доказателства/, че е женен, като съпругата му получава 450 лева пенсия и е с 75% инвалидност, представя доказателства, че е длъжник по образувани срещу него изпълнителни дела, по които е наложен запор върху вземанията му, като нито първоинстанционният, нито въззивният съд са му дали указания за деклариране на допълнителни обстоятелства или представяне на други доказателства. В противоречие с константната съдебна практика въззивният съд е приел, че молбата за освобождаване от разноски е частично неоснователна /за сумата 1 000 лева/, като е презумирал наличието на доходи на ищеца - молител по чл.83, ал.2 ГПК от възнаграждение като управител. С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира обжалваното определение за неправилно. Като взе предвид представените от ищеца декларация по чл.83, ал.2 ГПК и доказателства за гореизложените обстоятелства по чл.83, ал.2 т.1-6 ГПК, съдът намира, че искането за освобождаване от държавна такса за предявените искове е изцяло основателно, поради което ищецът следва да бъде освободен и от задължението за внасяне на сумата 1 000 лева. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение