Определение № 502 от 22.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1711/2020 г.

Производството е по чл. 288 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба подадена от Е. Д. Б. и Ф. С. Б., чрез адв. А. И. О., против решение № 113 от 27. 01. 2020 г. по гр. д. № 1991/2019 г. на Пловдивския окръжен съд, ГО, 14 с-в в частта, с която е потвърдено решение № 276/7. 06. 2019 г. по гр. д. № 1857/2018 г. на РС – Асеновград, 1 гр. с-в, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Е. Д. Б. и Ф. С. Б. срещу Е. Е. Ч. и И. Р. Ч. иск с правно основание чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността върху 1/2 идеална част от поземлен имот с идентификатор ...., с площ от 671 кв.м., и от построената в имота еднофамилна двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 105 кв.м. и с идентификатор .... по кадастралната карта на кв. Д., [населено място], с административен адрес [населено място], кв. Д., [улица] осъждане на ответниците да предат на ищците владението върху описания имот. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон – чл.79 ЗС, при допуснато съществено нарушение на производствените правила – необсъждане на всички доводи на ищците и на събраните по делото доказателства, каквито са изискванията на чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК и при необоснованост на фактическите изводи. Сочи се основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Ответниците по касационната жалба И. Р. Ч. и И. Е. Ч. са подали идентични по съдържание писмени отговори, чрез процесуалния си представител адв. Р. И., с които изразяват становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: Пред настоящата инстанция делото е висящо в частта по иска по чл. 108 ЗС (в частта по иска по чл. 59 ЗЗД въззивното решение не е обжалвано, а и същото не е подлежало на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК). Ищците основават правото си на собственост на сключен през време на брака им договор за покупко-продажба, а с отговора на исковата молба ответниците са направили възражение за придобиване по давност на процесния имот, като твърдят, че са владели същия повече от двадесет години преди предявяване на иска. По делото е установено, че на 21. 12. 1961 г., с н.а. № .... г., ищецът Е. Д. Б. (Е. А. А.) е купил, през време на брака си с ищцата Ф. Б., 1/2 ид.ч. от процесния имот и от построената в него полумасивна жилищна сграда. Не се спори, че през 1981-1982 г. Е. Ч. (дъщеря на ищците) и И. Ч. заживели заедно, като семейство, и сключили граждански брак. Според показанията на свидетелите на ответниците - Т. К., Р. Имам и Ф. М., от 1981 г. – 1982 г. до настоящия момент ответниците живеят в процесната къща, а ищците се преместили да живеят в друга самостоятелна сграда в същото дворно място. Ответниците със собствени средства и без противопоставяне от страна на ищците извършили пристрояване на допълнителни стаи на първи и втори етаж и основен ремонт на сградата – смяна на дограма, външна мазилка, вътрешна мазилка, поставяне на теракот и плочки, ремонт на баня и тоалетна, ремонт на покрива. Тези ремонтни дейности били извършвани постепенно, като към 1995 г. били довършени окончателно. От 1980 – 1981 г. до настоящия момент ответниците живеят в къщата като семейство, там отгледали децата си, считали са се за собственици и са демонстрирали това свое отношение спрямо всички. Свидетелят на ищците А. К. заявява, че не знае дали ищците или ответниците са извършили пристрояването на допълнителните стаи на първия и втория етаж, тъй като не е посещавал имота след 1974 г. До 2017 г., когато ищците предявили срещу ответниците иск по чл. 249 ЗЗД, между страните не е имало никакви спорове, свързани с процесната сграда. С решение № 62 от 20. 02. 2018 г. по гр. д. № 2010/2018 г. на Пловдивския окръжен съд, влязло в сила на 21. 07. 2018 г., e отхвърлен предявеният от ищците срещу ответниците иск с правно основание чл. 249 ЗЗД, за осъждане на ответниците да върнат на ищците държането върху процесния имот, предоставен им на основание заем за послужване, тъй като не е доказано твърдението за сключен договор за заем за послужване. При тези данни въззивният съд е приел от правна страна, че ответниците са владели процесния имот повече от десет години преди предявяване на иска и са го придобили по давност, поради което искът по чл. 108 ЗС е неоснователен. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са развити редица оплаквания, представляващи касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, изискващи преценка правилността на въззивното решение, а извършването на такава преценка във фазата по чл. 288, вр. чл. 280, ал. 1, точки 1, 2 или 3 ГПК, е недопустимо. По-конкретно, твърди се постановяване на решението без да е извършена цялостна преценка на събраните по делото доказателства и да са обсъдени всички доводи и възражения на страните, твърди се необоснованост на извода за осъществявано владение върху имота от ответниците по иска, както и противоречие с чл. 68 и чл. 79, ал. 1 ЗС на извода на съда, че ответниците са били владелци на имота и че е възможно придобиване по давност чрез държане на вещта. Посочени са решения на ВКС, на които според жалбоподателите въззивното решение противоречи, но не е формулиран въпрос – материалноправен или процесуалноправен, обусловил решаващите изводи на съда и от значение за изхода на спора. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т.1, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания различни от формулираните в жалбата. Посочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. К. съд може само да уточни и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се разглеждат допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1- т.3 ГПК. В случая, както бе посочено по-горе, не е поставен за разглеждане правен въпрос като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. За пълнота на изложението следва да се посочи, че дори да се приеме, че развитите от касаторите оплаквания съдържат правни въпроси, липсва противоречие с цитираната и представена от тях практика на ВКС. В съответствие с указанията по приложението на чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, дадени с посочените в изложението решения на ВКС - решение № 7 от 8. 02. 2012 г. по гр. д. № 510/2011 г., 2 г.о., и решение № 374 от 22. 11. 2010 г. по гр. д. № 219/2010 г., 2 г.о., въззивният съд е изложил мотиви, в които е разгледал всички доводи и възражения на страните, обсъдил е всички относими доказателства и е извърши преценка на всички правнорелевантни факти. Необсъждането на представените от ищците разписка за паричен превод № 6/23 от 30. 08. 2017 г. и разписка за паричен превод № 5/35 от 29. 09. 2017 г. не би могло да се отрази на крайния извод за неоснователност на иска. В разписките не е посочено основанието за плащане на сумите (200 лв. по всяка от разписките) от ответницата Е. Ч. на ищеца Е. Б. и не може да се приеме за доказано твърдението на ищците, че сумите представляват платен наем за два месеца. На следващо място, плащането на сумите е извършено след като десетгодишният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС е бил изтекъл и след като в полза на ответниците Ч. се е осъществило основанието придобивна давност по отношение на спорния имот. Не е налице противоречие и с решение № 77 от 18. 06. 2018 г. по гр. д. № 3229/2017 г. на ВКС, 2 г.о. и решение № 12 от 19. 02. 2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г. на ВКС, 1 г.о. Въззивното решение не съдържа извод, че ответниците по иска са били държатели на процесния имот и са го придобили по давност чрез държането му в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС. Напротив, прието е, че ответниците са осъществявали владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС, тъй като са държали имота като свой. В продължение на повече от двадесет години преди предявяване на иска са демонстрирали собственическо отношение към имота и намерение да го придобият като дом за семейството им - извършвали са преустройства, основни ремонти и значителни по вид и стойност подобрения за своя сметка и без противопоставянето от страна на ищците. Това собственическо отношение е демонстрирано явно, по отношение на всички, включително и на ищците, които живеели в друга сграда в същото дворно място. Презумпцията на чл. 69 ЗС (приложима, тъй като фактическата власт е установена от ответниките като владение, а не като държане) не е оборена от събраните по делото писмени и гласни доказателства. Облигационното основание за държане на имота – заем за послужване, предоставящ право за временно и безвъзмездно ползване на вещта, е отречено с влязло в сила съдебно решение. Не е налице и противоречие с ТР № 11/21. 03. 2013 г. по т.д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. Ответниците не са оспорили, че през 1961 г. ищците са придобили правото на собственост върху имота по силата на договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт, но са заявили, че така придобитото от ищците право на собственост е било погасено и ищците са престанали да бъдат собственици от момента, в който десетгодишният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС е изтекъл и в полза на ответниците се е осъществило оригинерното придобивно основание давност. Въззивният съд е приел, че фактическият състав на придобивната давност е доказан и настоящи собственици на спорния имот са ответниците, а не ищците. Тези изводи не противоречат на тълкувателното решение и дадените с него указания по тълкуването и прилагането на чл. 569, ал. 1, т. 1 и т. 2, чл. 586 и чл. 587, чл. 179, ал. 1 и чл. 193 ГПК. При този изход на делото жалбоподателите ще следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците по касационната жалба общо сумата 500 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,