Определение № 411 от 26.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 869/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответницата З. Х. Л., чрез адв.С. К. срещу решение № 86 от 21.10.2019 г. по гр.дело № 183/2019 г. на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 12/13.02.2019 г. по гр.дело № 2300/2012 г. на Бургаския окръжен съд, с което е развален сключения между З. Х. Л. като приобретател и Д. Н. Л. и съпругът й Х. Н. Л.,поч.на 01.11.2005 г., като прехвърлители договор за прехвърляне на недвижим имот, срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт /№//1997 г. на РС Несебър, по силата на който Д. Н. Л. и съпругът й Х. Н. Л., починал на 01.11.2005 г. прехвърлили на ответницата и тяхна дъщеря З. Х. Л. недвижимия имот:жилищна многофамилна сграда с идентификатор /№/с адрес [населено място], [улица] със застроена площ 92 кв.м., с брой етажи – 6, и ведно с ¾ идеални части от собствената на Х. Н. Л. ¼ ид.част от дворното място в [населено място], представляващо поземлен имот с идентификатор /№/ по КК на [населено място] с площ на целия поземлен имот 492 кв.м. по отношение на ½ идеална част от имота. Жалбоподателката поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, съответно неправилно – постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск се отхвърли. В изложението са формулирани въпросите: 1. Съдът уточни въпросът съобразно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: относно задълженията на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на събраните пред него и пред първата инстанция доказателства поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съответно да изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, решен в противоречие с практиката на ВКС. 2. В изложението са мотивирани доводи за очевидна неправилност на въззивното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК. Цитирани са т.решение № 96/28.06.1966 г. по т.дело № 65/1966 г. на ОСГК на ВС, т.решение № 1/04.01.2001 г. по гр.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./. Ответницата по касационната жалба Д. Н. Л., чрез адв.П. Т. в писмен отговор е изразила становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащо на касационен контрол въззивно решение и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.87,ал.3 ЗЗД. Прието е, че предмет на първоинстанционното производство е предявен иск от Д. Н. Л. против З. Х. Л. с правно основание чл.87, ал.3 от ЗЗД за разваляне на сключения между тях с нотариален акт /№/ от 11.03.1997г. на РС Несебър договор за прехвърляне право на собственост на имот, представляващ жилищна сграда в [населено място], [улица], ведно с 3/16 ид.части от дворното място, с площ на целия парцел от 492 кв.м. като развалянето на договора е поискано по отношение на 1/2 ид.част от описания имот. Ответницата по иска – сега жалбоподател З. Л. в писмен отговор е оспорила фактическите твърдения на ищцата с твърдения, че ежедневно е полагала грижи за ищцата, като й е осигурявала топла храна, подържала е добра хигиена и се е грижила за здравословното състояние на майка си, като заплащала всички разходи, свързани с нейното лечение. Прието е, че за да се развали един договор за прехвърляне право на собственост срещу бъдещи грижи и гледане на основание чл.87, ал.3 ЗЗД следва да се установи, че е налице валидно съглашение между страните, както и че прехвърлителите са били изправна страна, че следва да е налице и неизпълнение на договорните задължения от страна на приобретателя – ответницата по иска. Прието е също наличие на валидна облигационна връзка, породила в полза и тежест на страните по нея взаимни права и задължения. Съдът е приел за установено от представения по делото нотариален акт, че между страните по делото на 11.03.1997г. е сключен договор в изискуемата от закона форма, по силата на който ищцата заедно със съпруга си Х. Л. са прехвърлили на дъщеря си З. Л. собствения си недвижим имот, описан в нотариалния акт като жилищна сграда в [населено място], [улица], в южната част на парцел VIII-542 в кв.72, целият урегулиран от 496 кв.м., ведно с ¾ ид.част от собствената на Х. Л. ¼ ид.част от дворното място, срещу задължението на приобретателката З. Л. да поеме гледането и издръжката им, като им осигури спокоен и нормален живот докато са живи. В договора е постигнато споразумение между страните по сделката прехвърлителите по същата да запазят пожизнено право на ползване върху едни етаж от сградата, по техен избор. Прието е, че с договора за издръжка и гледане едната страна поема задължение да гледа и издържа другата страна до края на живота й срещу една насрещна престация, изпълнена със сключването на договора – прехвърляне правото на собственост върху собствен недвижим имот. Прието е също, че със сключване на договора за издръжка и гледане приобретателят, който получава собствеността върху даден имот, поема задължението за такава издръжка и полагане на грижи без да е необходимо впоследствие прехвърлителят да ги иска изрично. Според съда при тълкуването на волята на страните съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД се изхожда от правилото, че ако не са уговорени ограничения в обема на дължимата издръжка и грижи, се дължат цялата необходима издръжка и всички необходими грижи. Посочено е, че обемът на грижите по един алеаторен договор следва да бъдат адекватни на нуждите на прехвърлителите с оглед тяхното здравословно състояние, възраст и начин на живот и бит до този момент. Приел е, че липсата на конкретизиран обем на издръжката или грижата по договора предполагат такива според обичая и за да бъде изправен длъжникът по такъв договор трябва ежедневно да предоставя издръжка, включваща изцяло храна, режийни разноски, дрехи и др. /без оглед на възможността му да се издържа сам от имуществото и доходите си/, както и да полага грижи за здравето, хигиената и домакинството на кредитора, според нуждата и възможностите му да се справя сам като кредиторът не е длъжен да приеме частично изпълнение – нерегулярно и в непълен размер издръжка и грижи. Въззивният съд е отчел, че в случая, в нотариалния акт страните по делото не са уговорили ограничения в обема на дължимата издръжка и грижи, поради което е приел, че са се съгласили на прехвърлителите да бъде осигурявана цялата необходима издръжка и всички необходими грижи за тях. От отразеното в нотариалния акт – осигуряване на спокоен и нормален живот съдът е формирал извод, че приобретателката З. Л. е поела задължението за осигуряване на битовото обслужване на прехвърлителите. Приел е, че задължението за издръжка и гледане, породено от сключения между страните алеаторен договор изисква постоянно, цялостно и непрекъснато изпълнение от страна на длъжника по вид, обем и качество, като длъжникът следва да осигури на прехвърлителя такава издръжка, която да е достатъчна да посрещне неговите насрещни нужди. Прието е с оглед заявеното от ищцата в исковата й молба, че към момента на сключване на процесния договор тя и съпругът й са били по-млади, имали са собствени доходи и не се имали нужда от грижи, че от сключването на договора през 1997г. до смъртта на прехвърлителя Х. Л. през 2005г. по мълчаливо съгласие на страните не е последвало никакво изпълнение на задължението за гледане и издръжка от ответницата. Поради това са преценени за необосновани наведените в жалбата на ответницата твърдения, че от сключването на договора през 1997г. е полагала всички необходими грижи, което продължавало и след подаване на настоящата искова молба, че твърденията не се подкрепят от доказателствата по делото. Приел е, че прехвърлителят не е длъжен да посочва в какво се състои неизпълнението, че в тежест на ответницата като приобретател по договора за издръжка и гледане е да докаже дали го е изпълнила. Приел е също, че ищцата е изпълнила задължението си да прехвърли правото на собственост, с което доказала съществуването на задължението на приобретателя да предоставя уговорените издръжка и грижи, за установяването на които факти според съда ответницата не е ангажирала доказателства. Въззивният съд е приел за установено, че след смъртта на прехвърлителя Х. Л., поради напредване възрастта на ищцата и влошаване на здравословното й състояние, свързано най-вече с трудното й придвижване, за ищцата е възникнала нужда от гледане и издръжка. Приел е също, че разпитаните по делото свидетели не установяват надлежно изпълнение от страна на ответницата на задълженията по сключения договор с ищцата. От показанията на разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели С. и С. е прието за установено по безпротиворечив начин, че след смъртта на съпруга-прехвърлител Х. Л. е настъпило влошаване в отношенията между страните, което се задълбочило след заживяване в къщата и на сина на ответницата заедно със семейството му. Посочено е, че според показанията на свидетелката С. от тогава започнали неприятностите, като ответницата и синът й започнали да гонят ищцата и да я заплашват, че и след смъртта на съпруга й ищцата се е занимавала с цялото домакинство, като полагала грижи за всички. Прието е, че на тази свидетелка ищцата е споделяла, че ответницата й взема цялата пенсия и я заплашвала, че ще я бие. Прието е също, че съгласно показанията на свидетелката С. ищцата не може да се справя сама, като от много години и особено след извършената й операция на тазобедрената й става има нужда от грижи. Съдът е възприел показанията на свидетелката С., според които след смъртта на съпруга й Х. Л. ответницата не е полагала грижи за майка си, въпреки влошеното й здравословно състояние – страдала от диабет, имала тромбофлебит, че години наред ответницата вземала пенсията на ищцата и за ищцата се грижила другата й дъщеря К., като и пред тази свидетелка ищцата споделяла, че непрекъснато е била заплашвана от ответницата. Посочено е, че свидетелката С. подробно обяснила и за побоя, който ответницата нанесла на нея и на майка й през 2014г., като и след побоя ответницата продължила да отправя заплахи към майка си. Прието е за установено от приложените по делото съдебни актове, че за това деяние ответницата З. Л. е призната за виновна и осъдена с влязла в сила присъда № 34/01.07.2016г., постановена по нчд № 158/2016г. на Несебърския районен съд, а с влязло в сила решение № 152/20.08.2014г. по гр.д. № 629/2014г. същият съд по реда на чл.4 от Закона за защита от домашно насилие е наложил на ответницата З. Л. мярка за защита на молителката Д. Л., в изпълнение на което съдът е издал и заповед. Приел е, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства не може да се направи извод, че е налице пълно и точно изпълнение на договорните задължения от страна на ответницата, че липсват конкретни доказателства в подкрепа на нейните твърдения за системни и непрекъснати грижи, свързани с изпълнение на задълженията й по договора и такива, които са в съответствие с нуждите и волята на ищцата, осигурявайки й спокоен живот. Съдът е приел за установено от всички доказателства, че както приживе, така и след смъртта на прехвърлителя Л. ищцата е продължила да полага грижи за себе си и за семейството на ответницата, с която са живели в едно домакинство. Приел е също за установено не само липсата на такива грижи от страна на ответницата, но и изключително лошото й отношение като дъщеря към рождената си майка, което е довело до напускане от ищцата на процесното жилище. Посочено е, че основното задължение на приобретателя по алеаторния договор е да следи във всеки момент конкретните нужди на прехвърлителя и да престира такава издръжка и гледане, които да са съответни на тези конкретни нужди, че ако това не е изпълнено от приобретателя, както е в случая, е налице неизпълнение на договора. Преценено е за неоснователно и твърдението на ответницата, че ищцата била изпаднала в забава и не е оказала необходимото съдействие, като неоправдано е напуснала общото им домакинство и по този начин била поставила ответницата в невъзможност за изпълнение. Прието е, че кредиторът изпада в забава и респективно задължението на длъжника за полагане на грижи се погасява само ако кредиторът неоправдано, т.е. по своя вина не приема изпълнение или не оказва необходимото съдействие. Прието е също, че в случая, от показанията на разпитаните по делото свидетели е установено, че ищцата е била изгонена от ответницата от процесната къща, в която тя живеела и след като изхвърлили багажа й ищцата отишла да живее в намиращата се в същото дворно място стара къща. Според съда този установен факт опровергава заявеното от ответницата за неоснователен отказ от ищцата да приеме издръжка, тъй като е налице обективна причина, поради която ищцата е напуснала процесното жилище, която не може да се тълкува като неоказване от нейна страна на съдействие за изпълнение задълженията на ответницата по договора. Съдът е приел за установено, че ищцата е продължила да живее в същия имот, но в друга сграда, което позволявало на ответницата да изпълнява задълженията си по договора. Според съда твърдяното от ответницата неприемане, съответно неоказване на съдействие от страна на ищцата - кредитор не я освобождава като длъжник от задължението за издръжка, тъй като издръжката може да се осигурява в натура или пари, че поради това длъжникът трябва да продължи изпълнението в пари без да чака решение за трансформация, защото нуждата на кредитора от средства за съществуване не може да остане неудовлетворена докато трае производството за трансформация на задължението за издръжка. Като е взел предвид установената фактическа обстановка въззивният съд е формирал извод, че ответницата-длъжник по сключения с ищцата алеаторен договор е неизправна страна, тъй като не е положила необходимия обем грижи, от които с оглед здравословното състояние, възрастта и потребностите прехвърлителката-ищца се е нуждаела. Прието е, че ответницата като приобретател по процесния договор и пред въззивната инстанция не е ангажирала доказателства, с които да установи, че е изпълнила задълженията си по този договор. Изведен е извод, че допуснатото неизпълнение е значително с оглед интереса на кредитора, която е човек в напреднала възраст – вече на 80 години, със заболявания, посочени в представените медицински документи по делото, което според съда прави предявеният иск с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД основателен. Прецененено е за неоснователно оплакването във въззивната жалба на ответницата за допуснато от съда нарушение на процесуалните правила. В тази насока съдът е съобразил от отразеното в протокола от проведеното пред окръжния съд на 14.01.2019г. съдебно заседание, че ответницата е била представлявана от пълномощника й – адв. Е. И., която е защитавала интересите й чрез участие при събиране на доказателствата, респ. при проведения в това заседание разпит на свидетелите. Посочено е, че в същото заседание адв. И. е заявила, че няма да сочи доказателства и съдът е приключил събирането на доказателства след изразено от адв. И. становище в този смисъл. При тези съображения съдът е формирал извод, че първоинстанционното решение е постановено при обективно изяснена фактическа обстановка и обсъждане на всички релевантни за спора доказателства във връзка с доводите на страните, че при постановяването му първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Посочено е, че липсват основания за приемане на друга от приетата от Бургаския окръжен съд фактическа обстановка, въз основа на която да достигне до различни правни изводи. Прието е, че е налице съвпадане на решаващите изводи на двете съдебни инстанции, поради което постановеното от Бургаския окръжен съд решение, с което искът е уважен е потвърдено. По правните въпроси: Неоснователни са доводите на жалбоподателката за недопустимост на въззивното решение, тъй като исковата молба не включва пороци, които да я правят недопустима. Освен това съдът не се е произнесъл по непредявен иск, в какъвто случай въззивното решение би било недопустимо. Решението е постановено като въззивният съд е взел предвид твърдените факти и обстоятелства в исковата молба, съответно установените такива по делото, формулираното искане и е определил правната квалификация на предявения иск по чл. 87,ал.3 ЗЗД – т.е. налице е произнасяне в рамките на търсената с иск защита. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК на въззивното решение на Бургаския апелативен съд. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос от изложението. Съгласно т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. по гр.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС дейността на въззивната инстаниця е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба. При въззивното обжалване проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска, като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността й като решаваща.Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правни констатации на първата инстанция, като отрази в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение, поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност. След собствените си фактически и правни изводи по същество на спора въззивният съд трябва да направи констатацията за наличието на пълно или частично съвпадение с тези на първата инстанция. С решение № 691/02.02.2011 г. по гр.дело № 1620/2009 г. на ВКС, I г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че въззивният съд се произнася с ново решение по съществото на спора, при което е длъжен да извърши самостоятелна преценка на събраните пред първата инстанция и пред него доказателства, като длъжен да изгради своите правни изводи не само на отделни факти, но и на връзката между тях, и да ги преценява съвместно с всички доказателства по делото и с оглед на неговия предмет, и вида на търсената защита. С решение № 192/18.08.2010 г. по гр.дело № 646/2009 г. на ВКС, II г.о., постановено по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, обективирана в т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, според която дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор и няма контролно-отменителна функция. При въззивното обжалване решаващият съд при самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал в процеса прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Въззивната инстанция трябва да изготви самостоятелни мотиви по предмета на спора, тя не може направо да потвърди фактическите и правни констатации на първата инстанция като запише, че са законосъобразни и обосновани. В същият смисъл е разрешението на правния въпрос и в останалите цитирани от жалбоподателката решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика на ВКС. С обжалваното решение съдът е извършил самостоятелна преценка на всички събрани доказателства по делото, както и на въведените релевантни доводи от страните. Формирал е свои фактически и правни изводи по съществото на спора, които е отразил подробно в мотивите на решението. С оглед на посоченото съдът преценява, че не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос. В изложението на жалбоподателката са мотивирани доводи, които касаят правилността на въззивното решение – допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Тези доводи не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284,ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. ВКС не допуска касацонно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. С определението по чл.288 ГПК К. съд преценява, дали формулираният материално правен или процесуално правен въпрос е разрешен от въззивния съд и е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Поставеният правен въпрос следва да е от значение за изхода на делото, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприетата фактическа обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Както се посочи К. съд в производството по чл.288 ГПК следва да се произнесе дали поставения правен въпрос от жалбоподателя от значение за изхода на делото е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали изводите са законосъобразни. Основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Проверка за законосъобразност на обжалваното въззивно решение ще се извърши само ако то бъде допуснато до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Всички доводи в изложението, освен уточнения правен въпрос от съда и тези, касаещи очевидна неправилност на решението са такива по правилността на въззивното решение и не са правни въпроси. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не се установяват основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и ал.2 ГПК по поставените въпроси в изложението на жалбоподателката З. Л., чрез адв.С. К.. С оглед изхода на делото в полза на ответницата по касационната жалба на основание чл.78,ал.3 ГПК и чл.81 ГПК следва да се присъди сумата 1500 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение