Определение № 3246 от 04.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1354/2024 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД срещу решение №47/12.02.2024г. по в.т.д. №677/2023г. на Пловдивски апелативен съд, 2-ри търговски състав, в частта, с която след отмяна на решение №111/14.09.2023г. по т.д. №145/2022г. на Пазарджишки окръжен съд, касаторът е осъден на основание чл.432, ал.1 от КЗ да заплати на Р. А. Д. сумата от 13 000 лв. и на Н. З. А. сумата от 8 000 лв. – обезщетения за претърпени неимуществени вреди, настъпили вследствие на ПТП на 01.07.2021г., ведно със законната лихва, считано от 09.03.2022г. до окончателното изплащане на сумите. В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател поддържа, че събраните по делото доказателства установяват по категоричен начин липсата на вина на водача на застрахования лек автомобил. В условията на евентуалност, твърди, че изводът на въззивния съд за механизма на настъпване на ПТП е неправилен и необоснован, тъй като не са анализирани събраните в досъдебното производство доказателства и по – конкретно протоколите за разпити на свидетели – очевидци, както и че е извършено превратно тълкуване на заключението на КСМАТЕ. Счита, че съдът не е установил в необходимата степен съпричиняването от Р. Д., както и неточно не е отчел доказания принос от страна на велосипедиста Н. А.. Поддържа, че определеният размер на обезщетенията е необосновано прекомерно завишен, като не е съобразена съдебната практика по аналогични случаи и обществено – икономическата обстановка в страната. Допускането на касационно обжалване обосновава с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, както и доводите и възраженията на ответника по въззивната жалба, касаещи механизма на настъпване на застрахователното събитие и причиняването на същото събитие, и вредите, произтекли от същото, в изключителна степен от страна на пострадалия, и неизпълнението на това задължение води ли до нарушение на чл.236, ал.2 вр. чл.235, ал.2 и ал.3 от ГПК?; 2. Релевантни ли са за критериите по чл.52 от ЗЗД лимитите на застраховане и обществено – икономическите и социални условия в страната и как трябва да се отчитат тези лимити по отношение размера на обезщетението?; 3. Следва ли да се отчете 75 % съпричиняване на вредите от страна на пострадалото лице при определяне на справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първа инстанция, в резултат на което е безспорно доказано – при условията на пълно и главно доказване по делото нарушаване на правилата за движение по пътищата от страна на увреденото лице, в качеството му на пътник в лек автомобил, изразяващо се в нарушаване на правилото на чл.137а, ал.1 от ЗДвП, поради пътуване в МПС без поставен предпазен колан, въпреки че МПС е оборудван с такъв, което нарушение пряко и непосредствено е довело до настъпване на вредоносните последици, а именно – на телесните уреждания от ПТП, и са били преимуществена причина за настъпване на същите?; 4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от пострадалия, и неизпълнението на това задължение води ли до нарушение на чл.236, ал.2 вр. чл.235, ал.2 и ал.3 от ГПК? Твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, като по въпросите по т.1 и т.2 не сочи конкретни решения на ВКС; по въпроса по т.3 се позовава на решение №18/17.09.2018г. по гр.д. №60304/2016г. на ВКС, IV г.о., решение №97/06.07.2009г. по т.д. №745/2008г. на ВКС, решение №43/15.04.2009г. по т.д. №648/2008г. на ВКС, II т.о. и определение № 750/30.11.2010г. по т.д. №442/2010г. на ВКС, а по въпроса по т.4 се позовава на определение № 200/06.04.2020г. по т.д. №1422/2019г. на ВКС, II т.о. Касаторът въвежда и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване – чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Позовава се и на очевидна неправилност на постановеното по делото решение. Ответниците по касация Р. А. Д. и Н. З. А. оспорват касационната жалба, като твърдят, че не са налице посочените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК, както и тези за отмяна на решението като неправилно. Претендират присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и заключението на вещите лица по приетата КСМАТЕ и е приел, че са налице всички изискуеми предпоставки за пораждане на задължение за ответното застрахователно дружество да заплати на ищците застрахователни обезщетения. Приел е за установен следния механизъм на настъпване на ПТП: На 01.07.2021год., около 17.00 часа, на пътя от [населено място] за [населено място], е настъпило ПТП, при което лек автомобил „Опел З.“, с рег. [рег.номер на МПС], управляван от И. А. Я., при изпреварване на велосипедиста Н. З. А., го удря странично. И. А. Я., като водач на застрахования при ответника лек автомобил „Опел З.“, е имал обективна възможност да забележи движещия се пред него, в същата посока велосипедист Н. А.; настигайки го и предприемайки маневра да го изпревари, не е осигурил необходимата дистанция от минимум 0,50 м. или максимум 0,85 м. между управлявания от него автомобил и велосипеда, в резултат на което е настъпил удар между дясното огледало за задно виждане на автомобила и амбалажната касетка, монтирана на багажника на велосипеда или с кормилото на велосипеда. След удара водачът е предприел аварийно рязко спиране на автомобила, при което тялото на пътувалата на задната дясна седалка пътничка Р. Д., която е била без поставен предпазен колан, се е изместило и от създалата се висока кинетична енергия и въртящ момент ищцата е ударила дясната си ръка в интериорната част на автомобила и колоната на задната дясна врата, като вследствие на удара е получила счупване на тялото /диафизата/ на раменната кост. Вследствие на удара велосипедистът е паднал на дясната си страна, като е получил разкъсно – прорезна рана на ръката и множество кръвонасядания, рани и охлузвания от дясната страна на тялото. С оглед на тези фактически съображения въззивният съд е приел за недоказано възражението на ответника, че ПТП е настъпило поради удар на подадената извън колата дясна ръка на Р. Д. с амбалажната касетка на багажника на велосипеда, като е изтъкнал становището на вещите лица, че такъв удар не е имало, тъй като ако ръката на пострадалата е ударила касетката, то е следвало да има рани по дланта и счупване на китката, с наранявания на предмишницата на ръката. Отбелязал е също установеното обстоятелство, че ръката е била свита в лакета и подпряна на дясната задна врата на автомобила, като при рязкото аварийно спиране на автомобила, тялото е политнало напред и поради съприкосновение с интериорната част на автомобила, пострадалата е получила фрактура на тялото на дясното рамо, поради непоставяното на предпазен колан. Въззивният съд е приел за недоказано и възражението на ответника, че велосипедистът Н. А. е допринесъл за настъпване на ПТП, тъй като е навлязъл в платното за движение на лекия автомобил. Изтъкнал е, че пострадалият е бил със светлоотразителна жилетка и се е движел плътно в дясната част на лентата за движение, на около 1 м. до дясната ограничителна линия на лентата, съгласно изискванията на ЗДвП. По спорния въпрос относно справедливия размер на обезщетенията за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил заключението на КСМАТЕ, представените по делото медицински документи и свидетелските показания на майката на ищцата – Е. К. И. и на съпругата на ищеца – Е. Н. А.. По отношение на пострадалата Р. Д. е отчел причиненото вследствие на ПТП телесно увреждане – счупване на тялото /диафизата/ на раменната кост, представляващо трайно затруднение на движението на десен горен крайник за период повече от 4-5 месеца; обстоятелството, че интензивността на болките е била голяма непосредствено след получената фрактура, при оперативната интервенция с поставяне на два еластични пирона за наместване на костта и в началния период на раздвижването; извършената след 4 месеца втора оперативна интервенция за премахване на имплантите; причинените затруднения в бита, учебния процес и социалните контакти, необходимостта в продължение на месеци да зависи от чужда помощ. Съобразил е, че лечебният и възстановителният процес е продължил около една година; обстоятелството, че пострадалата все още не може да вдига ръката си нагоре; нейното влошено психическо състояние вследствие инцидента, получените травми и необходимостта през определен период от време да бъде обслужвана от друг човек за задоволяване на елементарни нужди. Отчел е също възрастта на пострадалата – 16 години към момента на ПТП, както и социално – икономическата конюнктура в страната и нивата на застрахователни лимити към датата на ПТП. С оглед на тези съображения въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 26 000 лв. По отношение на пострадалия Н. А. въззивният съд е съобразил получените телесни увреждания – разкъсно – контузни рани на ръката и дясното коляно, кръвонасядания и охлузвания по главата, тялото и крайниците, т.е. множество мекотъканни увреждания в различни телесни области, морфологично представени като травматичен оток, кръвонасядания, рани и охлузвания; обстоятелството, че оздравителният процес е бил кратък - 2-3 седмици за получените отоци, кръвонасядания и охлузвания по главата и тялото и 7-10 дни за разкъсно – контузните рани на дясната ръка и дясното коляно; неудобствата и ограниченията от личен характер. Съобразил е още негативните психически въздействия, свързани с преживения от инцидента стрес; възрастта на пострадалия към датата на ПТП – 60 години, както и икономическата конюнктура в страната и застрахователните лимити към датата на инцидента. С оглед на тези съображения въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 8 000 лв. По втория спорен въпрос относно наличието на съпричиняване на вредите от страна на пострадалата Р. Д., въззивният съд е приел, че водачът на лекия автомобил е нарушил правилата за движение по чл.42, ал.1, т.1 вр. чл.25, ал.1 и чл.5, ал.1, т.1 от ЗДвП, тъй като е предприел маневра за изпреварване, но не е осигурил безопасна странична дистанция между автомобила и велосипеда, поради което е настъпил удар в областта на дясното огледало за задно виждане на автомобила с амбалажната касетка, монтирана на багажника на велосипеда, а след момента на удара водачът е предприел аварийно спиране. Приел е още, че пострадалата също е допринесла за полученото счупване на тялото /диафизата/ на дясната раменна кост, тъй като в нарушение на изискванията на чл.137а от ЗДвП е пътувала без поставен предпазен колан, с който лекият автомобил е бил оборудван. Изтъкнал е, че ако пострадалата е била с поставен предпазен колан, същата би била в състояние да се задържи на задната седалка на автомобила и уврежданията не биха настъпили или биха били много по – слабо изразени. С оглед на това въззивният съд е приел, че действията на делинквента и на пострадалата в равна степен са допринесли за настъпване на вредоносния резултат, поради което приносът на ищцата възлиза на 50 %, респ. обезщетението за неимуществени вреди след редуциране е в размер на 13 000 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първият и четвъртият въпроси следва да бъдат разгледани заедно, доколкото касаят задълженията на въззивния съд да извърши преценка на всички събрани и относими доказателства, както и да обсъди всички доводи на страните. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към пораждане на задължението за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди. Съдът е обсъдил заключението на комплексната съдебно – медицинска и автотехническа експертиза, която е възприел изцяло, както и показанията на разпитаните по делото свидетели, и се е произнесъл по релевираните в тази връзка оплаквания на ответното застрахователно дружество. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и обстоятелства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС. По отношение на втория въпрос на касационния жалбоподател, макар и да е значим за изхода на делото, не е доказана допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. С решение № 83/06.07.2009г. по т.д. №795/2008г. на ВКС, II т.о., решение №1/26.03.2012г. по т.д. №299/2011г. на ВКС, II т.о., решение №25/03.04.2009г. по т.д. №504/2008г. на ВКС, I т.о., решение №95/24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, I т.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК, е даден отговор на въпроса релевантни ли са за критерия по чл.52 от ЗЗД лимитите на застраховане, като е прието, че при прилагането на критерия по чл.52 от ЗЗД за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди лимитите на застраховане нямат самостоятелно и водещо значение, а могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за формиране критерия за справедливост, като определеното от съда обезщетение следва да бъде съобразено с действително претърпените неимуществени вреди по критериите на чл.52 от ЗЗД, а не с лимита на отговорността на застрахователя. В случая, видно от мотивите на обжалваното решение и противно на твърденията на касатора, при определяне размера на справедливото обезщетение въззивният съд изрично е съобразил, наред с възприетите от съдебната практика критерии, и икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на увреждането, отразена в действащите за периода застрахователни лимити. С оглед на това въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС по въпроса за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, поради което не са налице поддържаните от касатора допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Третият въпрос няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, касаещ приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД. Изводът на въззивния съд за процента на съпричиняване се основава на извършената от него преценка на установените по делото обстоятелства, които са специфични за спора. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал въз основа на това тълкуване, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК и не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл.288 от ГПК. Неоснователни са и доводите, че обжалваното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай въззивното решение не е очевидно неправилно, тъй като не разкрива никой от горепосочените особено тежки пороци. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол на въззивното решение. При този изход на спора „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД следва да бъде осъдено да заплати, на основание чл.38 от ЗАдв, на адв.Г. Х. сумата 1000 лв. адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство на ответниците по касация, което съдът определя съобразно вида на спора, обжалваемия интерес, вида на извършената работа и фактическата и правна сложност на делото. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд