Определение № 290 от 11.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4855/2019 г.

Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат Г. Г., като пълномощник на “ИН-80“ ЕООД – [населено място], срещу въззивното решение № 1472 от 18.06.2019 г. по в. гр. д. № 3254/2018 г. на Софийския апелативен съд. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и към нея има приложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК с поддържано основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което е допустима. Ответникът по касация е подал писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който е изразил становище, че не следва да се допуска касационно обжалване. При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното: Предмет на предявения от “ИН-80“ ЕООД – [населено място] срещу „Софийски имоти“ ЕАД – [населено място] положителен установителен иск за собственост е установяване правото на собственост върху поземлен имот с проектен идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], заедно с построените в него сгради: ресторант, състоящ се от четири сгради с проектни идентификатори ***, ***, * и ***; кафе – сладкарница с проектен идентификатор ***; зала за хранене с проектен идентификатор *** и барбекю с проектен идентификатор ***. При условията на евентуалност са предявени частични искове за заплащане на сумата 55 000 лв. – стойността на подобренията, извършени от ищеца в качеството му на добросъвестен владелец от претенция в общ размер от 250 000 лв., с която се е увеличила стойността на процесния имот с построените в него сгради, съответно за заплащане на сума в същия размер от претенция в общ размер от 150 000 лв. в случай че подобренията са извършени в качеството му на недобросъвестен владелец, със знанието и без противопоставянето на ответника. Направено е и искане за признаване право на задържане до заплащане стойността на претендираните подобрения. Ищецът е изложил твърдения, че е придобил правото на собственост по силата на придобивна давност, изтекла в негова полза вследствие на осъществявана фактическа власт с намерение за своене през периода от 26.04.1999 г. до датата на предявяване на исковата молба на 10.06.2016 г. Посочил е, че на 01.06.1998 г. между страните е бил сключен договор на наем на празен терен с площ от 140 кв. м., като от 1999 г. дружеството е започнало да ползва и съседния недвижим имот /процесният имот с проектен идентификатор ***, с площ 812,01 кв. м., представляващ част от поземлен имот с идентификатор ***, бивш УПИ * в кв.1а по регулационния план на населеното място от 1987 г./. През 2000 г. е построил сгради – ресторант и кафе – сладкарница, узаконени с актове от 09.10.2002 г. и 03.07.2003 г. След построяването на обектите е упражнявало фактическа власт върху процесния терен /включен в капитала на ответното дружество/ и сгради. В отговора на исковата молба ответникът е оспорил исковете. Твърдял е, че ищецът е бил държател на процесния имот. По евентуалните искове е посочил, че за ищеца не е възникнало вземане за заплащане на подобренията, тъй като няма качеството на владелец. Претенцията съставлява такава за неоснователно обогатяване. Направил е възражение за изтекла погасителна давност. С обжалваното решение е отменено първоинстанционното решение, като вместо него е постановено ново по същество, с което е отхвърлен главния иск за установяване правото на собственост върху процесния имот и сгради. Отхвърлени са и предявените при условията на евентуалност частични искове за заплащане стойността на подобренията, както и за признаване право на задържане. Прието е, че въведеното придобивно основание изисква установяване, че в десетгодишен период от време ищецът е упражнявал непрекъснато, явно и спокойно владение. Въз основа на договорите за наем и изявленията на ищеца, обективирани в писма до ответника, съставляващи признание, е направено заключение, че страните са били обвързани от облигационно правоотношение с източник договори за наем с предмет не само терен от 140 кв. м., описан в тях, но и прилежащия към него процесен терен с площ 812,01 кв. м. Именно за него са издадени разрешения за строеж и актове за узаконяване на построените в него сгради със статут на временни до прекратяване на наемното правоотношение. Наемателят е бил държател на предоставения му по силата на наемното правоотношение терен, включващ както терена от 140 кв. м., така и процесния терен. Същият няма качеството на владелец – не е упражнявал фактическа власт върху вещта като своя. Изграждането на постройките в процесния имот и тяхното узаконяване е било възможно поради даденото от наемодателя съгласие същите да са преместваеми и ползването им да е ограничено с прекратяването на наемното правоотношение. По предявените евентуални искове са изложени съображения, че ищецът е бил държател, а не владелец, поради което в негова полза не е възникнало вземане за подобренията. Наличието на тези временни постройки не е предвидено в плана предвид отреждането на имота за парк, а освен това те подлежат и на премахване. Неоснователно е и искането за признаване на право на задържане. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени следните въпроси, формулирани от настоящия състав съобразно т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: 1. следва ли при тълкуване на договор да се изследва действителната обща воля на страните; трябва ли да се разгледат не само уговорките в него, но и преддоговорните отношения между страните, поведението им по време на неговото изпълнение и прекратяване; сочи се противоречие с решение № 85/24.07.2015 г. по гр. д. № 1207/2014 г. на трето г. о., решение № 430/20.01.2015 г. по гр. д. № 1673/2014 г. на четвърто г. о. и решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на четвърто г. о.; 2. не намира ли приложение презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между лице, което твърди, че е упражнявало фактическа власт за себе си и лице, което твърди, че първото лице е държател; поддържа се противоречие с ТР № 1/2012 г. на ОСГК, решение № 63/20.07.2018 г. по гр. д. № 1781/2017 г. на първо г. о., решение № 169/31.01.2013 г. по гр. д. № 664/2011 г. на второ г. о., решение № 80/03.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2017 г. на четвърто г. о.; 3. с какви действия държането може да се преобърне във владение; не съставляват ли такива действия незаплащането на наемната цена, отказът да бъде подписан формален договор за наем, ограждането на имота; твърди се противоречие с решение № 114/20.06.2016 г. по гр. д. № 760/2016 г. на първо г. о., решение № 12/19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г. на първо г. о., решение № 291/09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на второ г. о. и решение № 635/25.10.2010 г. по гр. д. № 1405/2009 г. на първо г. о.; 4. за да се приеме, че изявлението на страна /извънсъдебно или съдебно/ обективира признание на неизгоден за нея факт, не трябва ли това изявление да е недвусмислено, ясно и непротиворечиво, както и да бъде преценено с оглед на всички обстоятелства по делото; сочи се противоречие с решение № 325/08.02.2013 г. по гр. д. № 1683/2011 г. на трето г. о.; 5. може ли съдът да откаже да кредитира показанията на свидетел, без да изложи мотиви за това; като практика се представя решение № 159/22.06.2016 г. по т. д. № 1871/2014 г. на второ т. о., решение № 800/22.03.2011 г. по гр. д. № 776/2009 г. на четвърто г. о.; 6. длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и доводите на страните, както и конкретно, точно и ясно да изложи в мотивите си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, да обоснове кои от тях възприема и защо; допустимо ли е произнасяне по доводи, които не са били въведени от ответника в отговора на исковата молба; цитира се като практика решение № 401/11.01.2012 г. по гр. д. № 327/2011 г. на трето г. о., решение № 344/21.09.2012 г. по гр. д. № 862/2011 г. на четвърто г. о. и решение № 77/08.03.2011 г. по гр. д. № 127/2010 г. на четвърто г. о.; 7. дали и при наличие на договор, с който се отстъпва държане, съдът е длъжен да провери владяло ли е за себе си лицето, което претендира заплащането на извършени подобрения; сочи се противоречие с ППВС № 6/1974 г., т.4; 8. как следва да се установи факта на владение; какво е значението на гласните доказателства при доказване на този факт; твърди се противоречие с решение № 266/29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на първо г. о. За допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на първата специална предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. По делото е установено, че на 01.06.1998 г. между „Софийски имоти“ ЕАД – [населено място], като наемодател, и „ИН-80“ ЕООД – [населено място], е сключен договор за наем на празен терен с площ 140 кв. м., находящ се в [населено място], „Зона Б-5“, до „спортната площадка“. Посочено е, че върху терена е изграден павилион, съставляващ временен обект по чл.120, ал.4 ППЗТСУ, който не е предмет на договора. С последващи анекси срокът на действие на договора, първоначално сключен за срок от две години, е продължен до 01.01.2005 г. На 01.12.2005 г. между страните е сключен нов договор за наем на същия обект, описан като терен с площ 140 кв. м., находящ се в [населено място], „Зона Б-5“, до спортната площадка на [улица]. Договорът е сключен за срок от две години и с анекси е продължен до 01.12.2008 г. В писмо от 03.09.2001 г. е обективирано съгласието на наемодателя за изготвяне за сметка на наемателя на архитектурен проект – заснемане за узаконяване по отношение на временните обекти – ресторант и кафе-сладкарница, които подлежат на премахване при реализиране на предвидените по ЗРП мероприятия /съгласно чл.2 от анекса от 01.06.2000 г., в който е предвидено прекратяване на договора при реализиране предвижданията на плана/. На 09.10.2002 г. и 03.07.2003 г. са издадени актове за узаконяване на ресторант –механа „Македонска среща“ и кафе-сладкарница „Оазис“, изградени като временни обекти, за срока на наемния договор между „Софийски имоти“ ЕАД и „ИН-80“ ЕООД. На 11.04.2012 г. е издадено разрешение за строеж на „Софийски имоти“ ЕАД за изграждане на метален навес и барбекю към ресторант „Македонска среща“. В писмо от 04.12.2013 г. на ищеца до кмета на Столична община е направил искане за закупуване на наетия терен от 140 кв. м. и построените върху него ресторант и сладкарница. В писма изх. № 14/25.03.2014 г. и изх. № 31/25.06.2014 г. до ответното дружество е посочил, че сградите са построени върху наетия терен. В предложение от 27.02.2015 г. също е заявил, че е дългогодишен наемател на терена около сградата – ресторант. С нотариална покана от 18.02.2014 г. наемодателят е отправил едномесечно предизвестие за прекратяване на договора по отношение на наетия имот, съставляващ част от УПИ * в кв.1а, м. „Зона Б-5“. На 17.09.2014 г. е била издадена заповед за премахване на незаконен строеж: „ресторант-механа“ и „кафе-сладкарница“, отменена с влязло в сила на 27.02.2017 г. решение на ВАС по адм. д. № 7578/2016 г. От заключението на съдебно-техническата експертиза се установява, че процесният имот представлява част от УПИ * в кв.1а по регулационния план от 1987 г. С изменение на ЗРП от 2013 г. УПИ * е отреден за „парк, паркинг и инженерна инфраструктура“, като по действащия ПУП на населеното място не се предвижда запазване на сградите. Не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Първият поставен въпрос е свързан с тълкуване на договорите за наем между страните. В съответствие с трайната съдебна практика, включително и цитираната, въззивният съд е изследвал общата воля на страните – изявеното и обективирано в писмения текст общо намерение, със смисъла и целта на целия договор, като е тълкувал уговорката за обекта на наемното правоотношение, по отношение на която е възникнал спор между страните. Взел е предвид обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключването на договорите и останалите писмени доказателства, установяващи това поведение преди и след сключването им, изпълнението на задълженията по тях, водената кореспонденция за прекратяване на договора от 2005 г. Независимо от неправилното заключение, че процесният терен също е бил предмет на тези договори, решаващият извод е обусловен от наличието на облигационно правоотношение и качеството „държател“ на ищеца. Същият е бил допуснат в имота със съгласието на собственика с уговорка за ползване, като правоотношението между тях разкрива белезите на заем за послужване. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос, който също е разрешен в съответствие с трайно установената и непротиворечива съдебна практика. Основният белег, който отличава владението от държането, е субективното отношение на ползващото вещта лице към самата нея. Държателят упражнява фактическата власт със съзнанието, че не държи вещта като своя, а владелецът я държи като своя, за себе си /лично или чрез другиго/. Когато фактическата власт е придобита на правно основание, то упражняващият се явява държател и в този случай презумпцията на чл.69 ЗС е опровергана, а съответно в тежест на този, който се позовава на придобивна давност, е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение. В този случай, за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго изключително и само за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин, т. е. чрез действия, които да са могли да станат достояние на собственика. При липса на такива действия, то промяната в намерението е скрита, а следователно владението е опорочено и не настъпват последиците на придобивната давност. С оглед така изложените от въззивния съд съображения относно липсата на предпоставки за осъществяването на твърдения придобивен способ, следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос за приложението на разпоредбата на чл.69 ЗС. Даденото в обжалвания съдебен акт разрешение напълно съответства на установената практика на ВКС /включително с тълкувателния акт/, като цитираната в изложението друга практика не е относима към поставения въпрос. Формулираният трети въпрос доразвива обсъдения по-горе за преобръщане на държането във владение. В решение № 12/19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г. на първо г. о., в съответствие именно с възприетото по втория въпрос, е посочено, че в хипотеза при която фактическата власт е придобита на правно основание и липсва уведомяване на собственика за промяна на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията на чл.69 ЗС не намира приложение. Същата се прилага само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си. Горното разрешение е възприето и в решение № 291/09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на второ г. о. и решение № 635/25.10.2010 г. по гр. д. № 1405/2009 г. на първо г. о. Спорът, разгледан в решение № 114/20.06.2016 г. по гр. д. № 760/2016 г. на първо г. о., не разкрива сходство с настоящия. Построяването на сгради като временни обекти /чието съществуване е ограничено от срока на действие на наемния договор/, упражняването на търговска дейност в тях и ограждането на терена не са действия, които да сочат, че вещта вече не се държи за собственика. Поставеният четвърти въпрос в изложението е свързан с изявленията на ищеца, обективирани в разменената кореспонденция между страните. От същата се установява, че наемателят е искал да закупи процесния терен, както и че субективното му отношение е изразявало ползване на целия терен /включително и процесния, върху който са построени сградите/, а не само на площта от 140 кв. м., за която са били сключвани договорите. Тези изявления са преценени в съвкупност с останалите доказателства по делото, поради което не се разкрива противоречие с решение № 325/08.02.2013 г. по гр. д. № 1683/2011 г. на трето г. о., в което е посочено, че от значение е връзката на това изявление със спорните факти по делото, както и обсъждането му със събраните доказателства. Петият и шестият въпрос са обусловени от задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, включително при анализ на гласните доказателства, да посочи защо не ги възприема. Събраните свидетелски показания /Х. и М./ не възпроизвеждат факти, които да доведат до друг извод /същите посочват, че за процесния терен не е бил заплащан наем и че той е стопанисван от ищеца, който е построил и сгради/. В мотивите на решението са обсъдени доказателствата за правнорелевантните факти, като е посочено кои факти са приети за установени и кои за недоказани /в съответствие с приложената съдебна практика/. Поставеният седми въпрос касае предявените евентуални искове за заплащане на подобрения, които са отхвърлени с решаващия мотив, че в полза на ищеца като държател не е възникнало вземане за заплащане на подобрения. Горният извод е направен в съответствие с ППВС № 6/1974 г., т.1, според което право на обезщетение има само владелецът. Дори да се приеме, че вземането е за неоснователно обогатяване, същото е погасено по давност, с оглед въведеното от ответника правоизключващо възражение. Осмият въпрос е свързан с установяване факта на владение. Съображения по този въпрос са изложени при обсъждането на втория и третия въпрос от изложението. Не е налице противоречие с цитираното решение № 266/29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на първо г. о., в което е прието, че свидетелските показания са основно доказателствено средство за установяване на придобивна давност. В настоящата хипотеза те са обсъдени заедно с писмените доказателства, които сочат на наличието на държане. В обобщение, не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С оглед изхода на делото касаторът дължи на ответника по касация заплащане на направените разноски в настоящото производство, които според представените доказателства възлизат на сумата 18 000 лв. /адвокатско възнаграждение/. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.