Определение № 1452 от 18.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5903/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 08.06.2015г. по гр.д.№588/2015г. на АС София, с което е уважени искове с правно основание чл.45 и чл.49 ЗЗД. Жалбоподателите – [фирма] и Т. Г. П., чрез процесуалния си представител поддържат, че с решението, в частта му, с която са уважени исковете по чл.45 и 49 ЗЗД, е даден отговор на правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС. Ответниците А. Н. Х. и З. Н. Х., в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържат, че не следва да се допуска касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е осъдил [фирма] и Т. Г. П., на основание чл.45 ЗЗД и чл.49 ЗЗД да заплатят солидарно на А. Н. Х. и З. Н. Х. по 4 000 лв. на всеки, обезщетение за претърпени неимуществени вреди от статия публикувана във вестник „Седмичен труд” на 29.02.2012г., ведно със законната лихва върху сумите, начиная от 29.02.2012г. до окончателното им изплащане. Със същото решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решеине в частта му, с която са отхвърлени исковете до пълните им предявени размери. По делото е установено, че А. и З. Х. – ищци, са синове на Н. Х. - негови наследници, както и че автор на статията „Х. набеден, че посяга на чуждо”, в която се засяга честта и достойнството на баща им, е ответницата Т. П., възложена й и публикувана в издавания от ответника [фирма] вестник „Седмичен труд”. Установено е също така, от прочита на статията, че съдържащата се в нея информация за скандалните факти, свързани с личността и твореца Х., авторът - ответницата П., е взела от публикуваното в предговора към преиздадената през 2008г. книга на писателката Е. Т. „Забравени от небето”, както и от изнесеното в книгата на П. В. „Я. Я.: Проклятието на дарбата”. Прието е, че от посочените книги, става ясно, че действително изнесеното в процесната статия пресъздава споделените в произведенията спомени и впечатления на авторите им Т. и В., свързани със скандалите около името на Х., каквото между впрочем е и мотото на статията. Независимо от неколкократните уточнения, че се изнасят чужди изявления, с посочване на източниците, цялостното внушение след прочита на статията е за крайно негативно отношение към личността и творческото дело на Н. Х., интерпретиран като действително предизвикал описаните скандали. Установено е също така, че не е отразена противопоставима на изнесеното и съответно защитаваща го позиция, за да се избегне едностранчивото внушение, както и че преди да започне преразказването на фактите по скандалите, авторът прави коментар, а именно: „ С учудваща за времето си смелост една от най-талантливите ни съвременни поетеси се опълчи срещу опитите на мастития писател да присвои труда й, за да го издаде под свое име”, а краят на статията завършва с извода „Излиза, че приживе Х. е имал доста врагове”. Посочено е, че присъствието на лични коментари на журналиста, които очевидно са в подкрепа на „противниците” на Х., използваното в статията сегашно историческо време при пресъздаването на миналите факти, което засилва внушението за тяхната достоверност, подборът и интерпретацията на преразказаните случаи, засягащи теми, към които нашето общество е много чувствително, обективно са в състояние да предизвикат възмущение у непредубедения читател към починалия писател. Съдът е счел, че с процесния материал на практика се внушава, че писателят Х. приживе е извършил неправомерни посегателства в качеството му на творец, както и че е злоупотребявал със служебното си положение, с което авторът и съответно издателят на статията са надхвърлили конституционно гарантирани права по чл.41, ал.1, изр. 1 КРБ, засегнали са противоправно достойнството и доброто име на покойния баща на ищците в разрез със забраната на чл.41, ал.1, изр.2 КРБ.Изложени са съображения за това, че свободата за изразяване на мнение не е безгранична – границите й са там, където започва уронване на честта и достойнството на другиго. Съдът, като е взел предвид естеството на извършеното деяние - публично, чрез печатно издание, станало достояние до неограничен кръг от хора; възрастта и личностната реализация на ищците, които работят също в творческата сфера, което предполага по-дълбока чувствителност; обстоятелството, че се засяга паметта на баща им, която очевидно почитат и искат да запазят, включително и най-вече като писател със сериозен принос в литературата ни; а от друга страна - обстоятелството, че опозоряващите личността на баща им факти са преразказани с посочване на източниците, те самите не са предмет на статията, както и липсата на данни за възникнали сериозни здравословни проблеми или проблеми от личен, социален или служебен характер, е счел че сумата от по 4 000 лв. на ищец в случая представлява справедливо обезщетение за доказаните по делото неимуществени вреди. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателите, чрез процесуалния си представител подържат, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: допустимо ли е съдът да се произнася по противоправността на коментари, които не са включени в исковата молба, нито за заявени от ищеца чрез изменение на иска, налице ли е солидарна отговорност между възложителя на работата и физическото лице, причинило вредите и носи ли отговорност автор на статия, който се позовава на чужди твърдения. Поддържат, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представят решение от 06.02.2013г. по гр.д.№449/2012г., ІІІ г.о. на ВКС, в което е прието, че неблагоприятните за другиго факти трябва да бъдат проверени от журналиста, преди да ги оповести, решение от 23.03.2012г. по гр.д.№1486/2011г., ІV г.о. на ВКС, в поето е прието, че оценките и мненията на журналиста могат да ангажират отговорността му само ако представляват обида и решение от 28.01.2011г. по гр.№1599/2009г., ІІІ г.о. на ВКС, в което е прието, че журналистът не носи отговорност за чужди възприятия, ако правилно ги е пресъздал в статията си. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от жалбоподателите въпроси. Върховният касационен съд в производство по чл. 290 ГПК е постановил решения за уеднаквяване на практиката във връзка с отговорността за разпространяване чрез печатно произведение на твърдения и оценки с негативен характер, а именно: решение от 09.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1438/2009 г., ІІІ г. о., решение от 06.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1376/2011 г., ІV г. о. И решение от 27.09.2013 гр. дело № 1747/2013, ІІІ г.о. на ВКС, с които по задължителен начин е прието, че когато не се касае за превратно упражняване на правото по чл. 39, ал. 1 от Конституцията на РБ и свободата на мнение не е използвана, за да се увреди доброто име на другиго, твърдения и оценки чрез печатно произведение могат да се разпространяват свободно. Посочено е, че свободата на изразяване на мнение е изключена в случаите, визирани с чл. 39, ал. 2 КРБ, но във всеки друг случай издателите на печатни произведения могат да разпространяват правомерно свои или чужди оценъчни съждения, като негативните оценки за определена личност, открояващи се по една или друга причина в обществения живот, не пораждат отговорност, освен ако засягат достойнството на личността. Приема се, че оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност- те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност, а за вярност могат да бъдат проверявани фактическите твърдения, разпространени с печатно произведение и ако те са верни, издателят не носи отговорност, дори да позорят адресата на публикацията, но ако не са верни, издателят носи отговорност, доколкото адресатът е засегнат неблагоприятно и доколкото издателят не е положил дължимата грижа да провери достоверността на разпространената информация преди отпечатването на съответната публикация. В практиката, застъпена и в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение от 21.10.2013 г. по гр. дело № 2161/2013 г., ІІІ г.о. на ВКС, се приема също така, че в случаите, при които чрез печатно произведение са разпространени обидни и клеветнически твърдения или други данни с негативен подтекст, издателят на печатното произведение носи отговорност за причинените вреди на основание чл. 49 ЗЗД, тъй като е възложител на работата на длъжностните лица, определящи характера и съдържанието на публикуваните материали. Въззивният съд е приел за частично основателен предявените искове именно като се е съобразил с посочената практиката на Върховния касационен съд, поради което не е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. На ответниците по жалба не следва да се присъждат разноски пред настоящата инстанция, тъй като не са представени доказателства за направени такива по делото. Предвид изложените съображения, съдът