Определение № 5200 от 14.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1250/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Е. Ф., чрез адв. Кр. Б. – САК, срещу Решение № 68 от 04.01.2024 г. по в. гр. д. № 3268/2022 г. на СГС, с което е потвърдено Решение № 177/10.01.2022 г. по гр. д. № 31037/2021 г. по описа на СРС, 41 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от Н. В. Ф., починал в хода на производството и заметен от наследника си по закон М. Е. Ф., срещу „Топлофикация София“ ЕАД иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, вр. чл. 415 ГПК и чл. 422 ГПК, вр. чл. 55, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от 1 525,66 лева до 7 046,53 лева, представляваща недължимо платена сума в полза на „Топлофикация София“ ЕАД, взискател по изп. дело № 20108380405231 по описа на ЧСИ М. Б., рег. №838 на КЧСИ, за която сума е издадена на 05.03.2021 г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 2400/2021 г. по описа на СРС, І ГО, 41 състав.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът по касационната жалба „Топлофикация София” ЕАД е подало отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно– за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да отхвърли предявения иск, въззивният съд е установил, че изпълнително дело № 5231/2010 по описа на ЧСИ М. Б., рег. № 838 на КЧСИ, е било образувано по молба на „Топлофикация София” ЕАД от 13.10.2010 г. въз основа на издаден срещу Н. В. Ф., починал в хода на производството и заметен от наследника си по закон М. Е. Ф., на 01.07.2010 г. изпълнителен лист по гр. д. № 9366/2009 г. по описа на СРС, 84 състав. С молбата взискателят поискал предприемане на изпълнителни действия и възложил на съдебния изпълнител определяне на начина на изпълнение при условията на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. На 21.10.2010 г. били изпратени запорни съобщения за налагане на запор върху вземания на длъжника по банковите му сметки, получени на 22.10.2010 година. На 28.10.2010 г. „Сибанк“ АД уведомило съдебния изпълнител за наложения върху сметка на длъжника запор. Следващото изпълнително действие било извършено на 21.05.2013 г., когато било изпратено запорно съобщение за налагане на запор върху вземания на длъжника за пенсия, който започнал да се изпълнява, считано от 01.06.2013 година.

От удостоверение с изх. № 74626/27.06.2016 г. въззивният съд установил, че в периода 21.06.2013 г. – 13.06.2016 г. по изпълнителното дело постъпила сума в общ размер от 11 791,72 лева, като в периода 17.06.2014 г. – 14.03.2016 г. били извършени двадесет и два броя преводи вследствие на наложения през 2013 г. запор, с които по набирателната сметка на съдебния изпълнител била заплатена сумата от общо 7 046, 53 лева. От отбелязванията на гърба на изпълнителния лист съдът установил, че за същия период на взискателя била преведена сума в общ размер 6 446,53 лева, а сумата в размер от 600 лева постъпила в полза на частния съдебен изпълнител за заплащане на такса по т. 26 от ТТР към ЗЧСИ.

Въззивният съд приел, че плащанията на задълженията, по отношение на които приложим бил общият 5-годишен давностен срок, извършвани по сметката на взискателя за периода 17.06.2014 г. - 21.10.2015 г., не били покрити от давностен срок. Посочил е, че давността е започнала да тече от влизане в сила на заповедта за изпълнение - 09.06.2010 година. Позовавайки се на разясненията, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е отбелязал, че давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Посочил е, че от влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК давността е започнала да тече, като с образуване на изпълнителното производство тя е била спряна и не е текла по време на изпълнителния процес (ППВС № 3 от 18.11.1980 г.). При съобразяване на разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. по т. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, съобразно които ППВС № 3 от 18.11.1980 г. действа до обявяването му за изгубило сила с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.е. до 26.06.2015 г., въззвният съд е приел, че изпълнителното производство е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по силата на закона на 21.10.2012 г., от който момент е приел, че е започнала да тече отново давността. За неоснователни са намерени доводите на въззивника-касатор, че давността е започнала да тече от последното валидно извършено действие по изпълнението. Посочил е, че практиката, на която въззивникът се е позовал, е преодоляна с приемането на Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. по т.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС. По тези съображения е приел, че, считано от 21.10.2012 г., плащанията, извършени по сметка на взискателя в изпълнителното производство в исковия период не са покрити от погасителна давност и не е налице поддържаната от ищеца липса на основание за имуществено разместване от неговия патримониум в полза на дружеството-ответник.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „Прекъсва ли започналата да тече в полза на длъжника погасителна давност искане на взискателя за прилагане на определен изпълнителен способ до съдебния изпълнител, подадено по прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнително производство?“;

2. „От кой момент се счита за прекратено изпълнителното производство при настъпване на преклузивния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК?“;

3. „Прекъсва ли се давността чрез предприемане на действия по изпълнителни дела, които са перемирани?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросите са решени в противоречие със задължителната практика на ВС и практиката на ВКС – Решение № 42/26.02.2016 г. по гр. д. № 1812/2015 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 371/29.10.2015 г. по гр. д. № 1385/2012 г. по описа на ВКС, IV ГО, и Решение № 285/06.10.2015 г. по гр. д. № 1953/2015 г. по описа на ВКС, IV ГО (по първия въпрос), Решение № 31/09.09.2010 г. по т. д. № 400/2009 г. по описа на ВКС, Решение № 48/17.09.2018 г. по гр. д. № 76/2018 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 50210/17.11.2022 г. по гр. д. № 3299/2022 г. по описа на ВКС, III ГО, и Решение № 451/29.03.2016 г. по гр. д. № 2306/2015 г. по описа на ВКС, IV ГО (по втория въпрос), и ППВС № 3 от 18.11.1980 г. (по третия въпрос).

Въпросите, първият и третият от които са с идентично съдържание, са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, поради което отговорят на общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите обаче не са разрешени от въззивния съд в противоречие с ППВС № 3 от 18.11.1980 г. и практиката на ВКС, поради което не е налице специалната предпоставка на т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в т. 3 на Тълкувателно решение № 2/2023 от 04.07.2024 г. по т. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. В мотивната част на решението е посочено, че след като е предприето изпълнителното действие, с което материалноправната норма на чл. 116, б. "в" ЗЗД свързва последици за давността, е осъществен нейният фактически състав и погасителната давност е прекъсната, като от прекъсването й започва да тече нова давност. Ефектът на прекъсването не се засяга от настъпилата по-късно перемпция на изпълнителното дело. При перемпция на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителните способи, които са били осъществени преди тя да настъпи, не се засягат изобщо от прекратяването на делото, тъй като са осъществени и приключени като отделни процеси. С приемането на т. 10 на ТР № 2/26.03.2015 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че прекратяването на изпълнителното производство при настъпване на условието в чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК става по право и по право се обезсилват вече предприетите по делото изпълнителни действия. Изтъкнатото в мотивите на тълкувателния акт обезсилване на предприетите изпълнителни действия като законна последица от прекратяването на делото не се отнася до действията, с които законът свързва един вече настъпил материалноправен ефект, какъвто е прекъсването на погасителната давност по чл. 116, б. "в" ЗЗД, поради което в тълкувателния акт е посочено, че нова давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. Кредиторът по изпълнително дело, допуснал с бездействие прекратяването му поради перемпция, не се лишава от полезния материалноправен ефект на предприетите изпълнителни действия, вече прекъснали погасителната давност за вземането, нито от възможността да прекъсне давността, като поиска нови изпълнителни действия. Перемпцията е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и публичното субективно право на кредитора да иска принудително изпълнение, нито кореспондиращото правомощие на съдебния изпълнител като орган по принудително изпълнение, който от своя страна дължи подчинение на изпълнителния лист. Ново писмено искане по делото, отправено от кредитора след настъпване на перемпция, поставя началото на ново процесуално правоотношение. Съдебният изпълнител продължава да е задължен да изпълни заповедта за принудително изпълнение, съдържаща се в изпълнителния лист, който е в негово държане. За давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора-взискател, като дори и същото да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора. Погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права. Като иска от съдебния изпълнител по вече перемираното дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие, а задължението за извършването му е на съдебния изпълнител. Дали въз основа на искането е било образувано ново изпълнително дело не е обуславящо за материалноправния ефект от действията на кредитора. В тълкувателното решение е посочено още, че съгласно разясненията, дадени с приемането на Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, до обявяване на Тълкувателно решение № 2/26.06.15 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС по изпълнителните дела, образувани за принудително събиране на вземания, не е текла погасителна давност. Давността за тези вземания e започнала да тече от 26.06.2015 г., тъй като до посочената дата е в сила ППBC № 3/18.11.1980 година. При изпълнителни дела, вече прекратени към 26.06.2015 г., погасителната давност за вземанията тече от момента на прекратяването им, а не от момента на последното по време предприето в хода на делото изпълнително действие. В случая обжалваното въззивно решение съответства изцяло на възприетите в посоченото тълкувателно решение разрешения. Въззивният съд е приел, че изпълнителното производство, образувано при действието на ППBC № 3/18.11.1980 г., е било прекратено по силата на закона на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на 21.10.2012 г., от който момент е започнала да тече отново давността. Същата е била прекъсната с налагане на запора през 2013 г., изпълняван в исковия период. Предвид горното не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

При този резултат по делото на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение