Определение № 50677 от 20.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2144/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Нивал” ЕООД, [населено място], срещу решение №410/15.06.2022г. по т.д.№769/2021г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав, с което след отмяна на решение №260235 от 09.02.2021г. по т.д.№1349/2020г. на Софийски градски съд, ТО, 16 - ти състав, е обявена неплатежоспособността на „Нивал” ЕООД, [населено място], определена е за начална дата на неплатежоспособността датата 04.02.2013г., открито е производство по несъстоятелност на „Нивал” ЕООД, [населено място], назначен е временен синдик на дружеството, допуснато е обезпечение чрез налагане на запор и възбрана върху имуществото на „Нивал” ЕООД, [населено място] и е определена дата на първото събрание на кредиторите. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, а също и че е постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон. Твърди се, че въззивният съд неправилно е изпълнил на практика акт на съда в Тревизо, Република Италия, постановен по заповедно производство с предварително изпълнение, без да проведе процедура по допускане на това изпълнение, особено в хипотезата на подадено възражение срещу това. Прави се оплакване, че въззивният съд е изложил само декларативно твърдение за липса на пречките, очертани с нормата на чл.45 пар.1 от Регламент №1215/12 на ЕП и на Съвета, без да изложи мотиви за този свой извод относно отделните основания за отказ за изпълнение на процесния акт на съда в Тревизо. Касаторът изтъква, че е направил възражение за отказ за признаване изпълнението на процесния съдебен акт, като е посочил конкретно две основания за този отказ: липса на компетентност на чуждестранния съд и неосигурено участие и защита на ответника в производството, но тези основания са останали необсъдени от състава на САС. Също прави оплаквания, че в нарушение на принципа на служебното начало в гражданския процес въззивният съд му е вменил тежестта от установяване на съдържанието на подаден и приет от съда в Тревизо документ, обективиращ негово процесуално изявление. Счита, че за нуждите на настоящия процес е достатъчно установяването на факта на подаване на възражение и получаването му от съда в Тревизо, а какво е било съдържанието на полученото от съда изявление е въпрос, който чуждестранният съд следва да разреши по реда за възстановяване на изгубени съдебни книжа. С оглед на това поддържа, че актът на чуждестранния съд, изпълнението на който се претендира с молбата по настоящото дело, не е влязъл в сила и не е стабилен съдебен акт. Твърди, че тъй като издаването на заповед за изпълнение не е юридически факт, годен да спре или прекъсне течението на погасителната давност, ако изобщо е съществувало вземане на молителя срещу ответника, то погасителната давност за това вземане е изтекла към датата на подаване на молбата по чл.625 от ТЗ. Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по следните значими за изхода на делото правни въпроси: 1. Може ли българският съд да допусне изпълнението на чуждестранен съдебен акт на съд от държава членка на ЕС, когато разрешеното с него правоотношение е преюдициално за разглеждания от българския съд спор, без да проведе процедура по допускане на това изпълнение, особено в хипотеза на подадено възражение срещу това допускане?; 2. Обосноваването на фактическите и правни изводи, до които достига съдът при постановяване на своето решение, задължителен елемент ли е от съдържанието на решението и липсата на такава обосновка препятства ли проверката на неговата правилност? Неразглеждането на всички възражения или доводи на страна в процеса – в случая ответника, нарушава ли правото му на защита и оказва ли влияние върху правилността на така постановеното съдебно решение?; 3. Трябва ли да се установи точното съдържание на подаден по пощата документ, получен в съда, но изгубен от последния, в товарителницата за доставката на който е посочено възражение, за да се прецени дали е проявен суспензивният ефект на оспорването или е достатъчно установяване само на подаването и получаването на такъв документ в съда, както и съдържанието му единствено съобразно представен от автора му препис?; 4. Кой носи доказателствената тежест при оспорване на съдържанието на изгубен в съда документ, от който подалата го страна е представила препис?; 5.Неправилното тълкуване на писмени доказателства по делото опорочава ли правилността на постановения съдебен акт?; 6. Подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение прекъсва или спира течението на погасителната давност за претендираното вземане? А издаването на заповед за изпълнение?; 7. Неустановяване на търговския произход на задължението на ответника легитимира ли кредитора като ищец и представлява ли пречка за откриване на производство по несъстоятелност? Жалбоподателят твърди, че вторият въпрос в изложението е решен в противоречие със задължителните разяснения в т.3 от ППВС №1/13.07.1953г. и практиката на ВКС, формирана с решение №83 от 25.06.2020г. по т.д. №496/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №241 от 17.10.2012г. по гр.д. №850/2011г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. и решение №160 от 16.12.2020г. по т.д. №2156/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о, както и с РКС №7/30.06.2020г. по конст. дело №11/2019г. По пети въпрос се позовава на противоречие с разрешението в решение №554 от 08.02.2012г. по гр.д. №1163/2010г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., а по седми – на отклонение от разясненията в т.14 от ТР №3/26.06.2015г. по тълк.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС. По осми въпрос счита, че съдът е дал различно разрешение от приетото в решение №45 от 10.03.2017г. по т.д. №2095/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Счита също, че произнасянето на ВКС по останалите въпроси ще бъде от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, тъй като ще спомогне за преодоляване на затрудненията при тълкуване на закона и ще допринесе за уеднаквяване на съдебната практика при неговото точно приложение. Ответникът по жалбата „Бенетон груп“ ООД, Република Италия, поддържа, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Също така оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа, че решението на Софийски апелативен съд е постановено изцяло в съответствие със събрания доказателствен материал и при правилно прилагане на материалното и процесуално право, като същото е пълно, точно и ясно мотивирано. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният съд е изложил доводи, че не е надлежно сезиран и не следва да се произнася с изричен акт по молбата на ответника с вх. №263652/24.09.2020г. по регистъра на СГС, за отказ за признаване на заповед №489/11.02.2015г., с разпореждане за незабавно изпълнение, издадена от съда в Тревизо, Република Италия, доколкото сезираният с молбата първоинстанционен съд е приел, че не са налице предпоставките за произнасяне по същата и такова произнасяне по смисъла на чл.45 от Регламента липсва, а страните не са подали молба за допълване на първоинстанционното съдебно решение, както и жалба по реда и смисъла на чл.45, т.4, вр. чл. 49 от Регламента. Въз основа на представените по делото доказателства – заключение на съдебно – счетоводната експертиза и потвърждение за задължения от 04.02.2013г., въззивният съд е установил възникването на задължение на ответника за сумата 717 067, 08 евро – дължима за доставени стоки, включени в сезонната колекция РЕ за 2012г., което е било осчетоводено от него като дължимо към молителя. Изтъкнал е, че съществуването и размера на дълга не е оспорено към 2013г., когато е било осчетоводено от ответника. Счел е за неоснователни релевираните от ответника възражения, че дългът му е погасен чрез извънсъдебно прихващане, евентуално по силата на изтекъл в негова полза давностен срок. Посочил е, че единственото събрано доказателство по първото поддържано възражение е отправено писмено изявление от ответника от дата 25.06.2014г., което не установява погасяване на вземането на молителя, с оглед липсата на доказана ликвидност на насрещното вземане. Определил е като основни спорни въпроси по делото дали вземането на молителя е било погасено по давност предвид упражненото от ответника на основание чл.120 от ЗЗД възражение, както и какво е правното значение на издадената и представена по делото заповед с разпореждане за незабавно изпълнение, издадена от съд в Тревизо, Република Италия. Преценил е като приложим към спорните отношения с международен елемент българския материален закон, тъй като ответникът се е позовал на него относно института на давността, а пред първата инстанция насрещната страна – молителят, не е възразил, че това не е приложимият закон към заявеното от ответника възражение за давност и не е поискал установяване на друг приложим според него закон. Наред с това е изложил и съображения, че българският закон е приложим към договорното правоотношение между страните и съгласно разпоредбата на чл.94 от КМЧП. Приел е, че изявлението, съдържащо се в представения по делото и неоспорен от ответника документ „потвърждение на задължение и обещание за плащане“ от 04.02.2013г., изходящ от управителя на ответното дружество, съставлява признание по чл.116, б. „а“ от ЗЗД, доколкото съдържа ясна воля, че задължението се признава за сумата 748 948,40 евро на поддържаното от молителя основание – „главница за стоките, включени в сезонна колекция РЕ за 2012г.“ Посочил е, че съгласно нормата на чл.117 от ЗЗД нова давност е започнала да тече от датата на получаване на признанието или на 04.02.2013г., като приложима за процесните вземания за цена на продадени стоки е общата петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД, по което няма спор и между страните. Във връзка с довода на молителя, че давността е била прекъсната с издадената заповед №489/2015г. от 11.02.2015г. по дело №492/2015г. с разпореждане за незабавно изпълнение от съд в Тревизо, Република Италия, представена по делото в препис на оригинала, в превод на български език и с приложено удостоверение по чл.53 от Регламент №1215/2012 на ЕП и на Съвета относно компетентността и изпълнението на решения по граждански и търговски дела, съставът на САС е приел, че последният съдебен акт отговаря на дефиницията на чл.2, б. „а“ от Регламента и да следва да бъде третиран като съдебно решение за целите на прилагането на последния акт от правото на ЕС. Позовал се е на нормата на чл.36 от Регламент №1215/2012 на ЕП и на Съвета, съгласно която решение, постановено в една държава членка, се признава в друга държава членка без изискване за специално производство, като признаването се извършва въз основа единствено на представяне на съдебния акт, който отговаря на необходимите условия за установяване на автентичността му и удостоверение, издадено съобразно чл.53 – чл.37 от Регламента. Приел е, че тъй като посочените изисквания на Регламента са спазени, следва да признае, респективно зачете, съдебния акт на съда в Тревизо, Република Италия, с придадените му съобразно процесуалния закон на последната държава правни последици, включително и при евентуален извод, че този акт не е стабилизиран. Съдът е посочил, че не е налице никое от основанията по Регламент №1215/12 на ЕП и на Съвета да бъде отказано признаването на съдебния акт на съда в Тревизо, Република Италия, включително не е налице никоя от пречките, очертани с нормата на чл.45, § 1 от Регламента. Приел е за установено, че издадената заповед №489/2015г. от 11.02.2015г., с разпореждане за незабавно изпълнение, е била връчена на длъжника „Нивал“ ЕООД на 26.05.2015г. по реда на Регламент (ЕО) №1393/2007г. на ЕП и на Съвета, като не е доказано в срок от 40 дни от връчването ѝ ответникът да е упражнил надлежно правото да подаде възражение. Констатирал е, че представеното от ответника удостоверение от оператор на пощенски услуги – „Ди Ейч Ел Експрес България“ ЕООД, се ползва с материална доказателствена сила и установява, че от „Нивал“ ЕООД му е предоставена за транспорт пратка на 26.05.2015г., както и връчването на същата пратка на получателя „SPETT LE TRIBANALE DI TREVISO, SLT VIALE VERDI 18 P 5 UF 501, TREVISO 31100 Италия, но е счел, че посоченото удостоверение, както и самата товарителница, не съдържат никакви данни за съдържанието на пратката, съответно не опровергават доказателствената сила на издаденото от съда в Тревизо, Република Италия, удостоверение, че по дело №492/2015г. не е постъпвало възражение от длъжника. С оглед изложеното съставът на САС е стигнал до извод, че заповедта за изпълнение е стабилизирана съобразно приложимия италиански процесуален закон, което има за последица преклудирането на всички възражения на длъжника, основани на факти, възникнали преди датата на стабилизиране на заповедта /08.07.2015г./, съответно възражението на длъжника за изтекла давност следва да бъде разглеждано за периода след тази дата. По изложените съображения е заключил, че петгодишният давностен срок за вземането на молителя е започнал да тече на 08.07.2015г. и не е изтекъл до датата подаването на молбата по чл.625 от ТЗ с оглед разпоредбите на чл.3 т.2 от Закона за мерките и действията по време на извънредно положение и на пар.13 ПЗР към ЗИДЗЗ. Приемайки, че молителят е активно легитимиран като кредитор на ответното дружество, въззивният съде пристъпил към преценка на твърденията за настъпило състояние на неплатежоспособност на търговеца, с оглед установените от вещото лице показатели за ликвидност. Изложил е аргументи, че следва да вземе предвид изготвения от вещото лице алтернативен вариант на заключението относно икономическото състояние на длъжника, тъй като този вариант дава реалните, а не само счетоводно отразените активи и пасиви на дружеството. Позовал се е на данните от заключението и посочените от вещото лице коефициенти на ликвидност, за да приеме, че през целия изследван период дружеството не е могло да покрива задълженията си с краткосрочните си активи, което е особено изразено след 2013г. Съобразявайки стойностите на коефициентите за обща ликвидност, както и датата на представеното потвърждение за задължение към молителя, съставът на САС е приел за начална дата на неплатежоспособност датата 04.02.2013г. като най – ранна дата, за която се установява длъжникът да не е изпълнил свое изискуемо задължение по търговска сделка. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос в изложението не съответства на данните по делото и на осъществените от страните съдопроизводствени действия, поради което не изпълнява общото изискване на чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационен контрол. Въпросът изразява тезата на касатора, че уважавайки молбата по чл.625 от ТЗ, съдът е допуснал изпълнение на заповед №489/11.02.2015г., с разпореждане за незабавно изпълнение, издадена от съда в Тревизо, Република Италия, с която молителят се легитимира като кредитор по търговска сделка. В случая, обаче съдът е обсъждал наличието на предпоставките за инцидентното признаване на правните последици на решението на чуждестранния съд по реда на чл.622, ал.5 от ГПК, вр. чл.118, ал.1 от КМЧП, в рамките на производството по молбата на „Бенетон груп“ ООД, Република Италия, за откриване на производство по несъстоятелност на „Нивал“ ЕООД. Същевременно въпросът не отчита и изричната разпоредба на чл.39 от Регламент /ЕС/ №1215/2012 на ЕП и на Съвета, която премахва производството по екзекватура и установява пряка изпълняемост на съдебните решения по граждански и търговски дела, постановени в друга държава членка. Съдебно решение, постановено в държава членка, което е изпълняемо в сезираната държава членка, се изпълнява при същите условия, като решението, постановено в сезираната държава въз основа на документите по чл.42 от Регламента, представени от молителя: а) препис от съдебното решение, което отговаря на необходимите условия за установяване на автентичността му; и б) удостоверение по чл.53, с което се удостоверява, че съдебното решение е изпълняемо и което съдържа извлечение от съдебното решение, както и съответната информация относно възстановяемите процесуални разходи и начислената лихва по целесъобразност. В съответствие с тази уредба е и нормата на чл.622а ал.1 от ГПК, съгласно която съдебното решение, постановено в друга държава членка подлежи на изпълнение, без да е необходимо издаване на изпълнителен лист / чл.622а, ал.1 от ГПК /, а съдебният изпълнител пристъпва към изпълнение по молба на заинтересованата страна въз основа на документите по чл.42, ал.1 от Регламент (ЕС) №1215/2012 на ЕП и на Съвета / чл.622а, ал.2 от ГПК/. Съответно поставеният от касатора въпрос не е съобразен с действащата процесуална уредба, при която българският съд не се произнася изрично по допускане на изпълнението на чуждестранен съдебен акт на съд от държава членка на ЕС. Премахването на производството по екзекватура с Регламент (ЕС) №1215/2012 на ЕП и на Съвета не изключва възможността за защита на длъжника срещу прякото изпълнение. В чл. 46 от Регламента за него е изрично уредено право да поиска отказ за изпълнение, който се постановява по съдебен ред при наличие на някое от предвидените основания по чл.45 от Регламента. С аналогична възможност за защита длъжникът разполага и при спор относно признаването на решение, постановено в друга държава членка, като в този случай разполага с право да поиска от компетентния български съд да бъде постановен отказ за признаване на съдебното решение при наличие на някое от основанията, изброени в чл. 45 от Регламента. Въпросите относно задължението на съда да обоснове фактическите и правни изводи, до които достига и да се произнесе по всички възражения и доводи на страните, са обуславящи за изхода на спора, но по тези въпроси касаторът не е обосновал наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. На поставения правен въпрос е даден отговор също в решение №27/02.02.2015г. по гр.д. №4265/2014г. на ВКС, IV г.о., решение №24/28.01.2010г. по гр.д. №4744/2008г. на ВКС, ГК, І г.о., решение №331/19.05.2010г. по гр.д.№257/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №700/28.10.2010г. по гр.д.№91/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., както и в цитираните от касатора решения. В посочените актове е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл.12 от ГПК и чл.235 от ГПК. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, поради което не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В случая въззивният съд, противно на твърденията на касатора е извършил самостоятелна преценка за наличие на основанията, изброени в чл.45 от Регламент (ЕС) №1215/2012 на ЕП и на Съвета Доводите на касатора изразяват несъгласие с преценката на съда, че липсват основания за отказ за признаване на заповед №489/11.02.2015г., с разпореждане за незабавно изпълнение, издадена от съда в Тревизо, Република Италия. Първият довод на касатора за липса на международна компетентност на съда в Тревизо, Република Италия не е относим основанията по чл.45 от Регламента, доколкото липсата на международна компетентност на постановилия решението съд по принцип не съставлява основание за постановяване на отказ за признаване, съответно изпълнение. В чл.45, ал.1, б. "д" от HYPERLINK "apis://Base=APEV&Celex=32012R1215&Type=201" Регламент (ЕС) №1215/2012 на ЕП и на Съвета са предвидени изрично хипотезите, при които нарушението на правилата за компетентността съставлява основание за отказ. Това са случаите, когато съдебното решение е в противоречие с правилата по раздели 3, 4 или 5 от глава II на Регламента, когато притежателят на полицата, застрахованото лице, третото ползващо се лице по застрахователен договор, увредената страна, потребителят, работникът или служителят са ответници; или по раздел 6 от глава II. В настоящия случай се касае за спор между търговци по повод изпълнението на търговска сделка, която не е застрахователен договор, поради което дори и да е допуснато нарушаването на правилата за компетентност, то не би съставлявало основание за постановяване на отказ за изпълнение по чл.45 от Регламента. Другото оплакване на касатора е, че от въззивния съд е останало необсъдено възражението му за основанието за отказ по чл.45, ал.1, б. "б" от HYPERLINK "apis://Base=APEV&Celex=32012R1215&Type=201" Регламент (ЕС) №1215/2012 на ЕП и на Съвета, изразяващо се в това, че не е участвал, нито му била осигурена възможност за защита в производството пред съда в Тревизо, Република Италия. По това възражение съдът е изложил аргументи, като е приел за установено, че заповед №489/11.02.2015г. е връчена на длъжника, като в нея му е била указана възможността да подаде възражение в срок от 40 дни. Подробни мотиви съдът е изложил и по спорния въпрос дали правото на длъжника да подаде възражение е упражнено от него, като е обсъдил всички представени от страните писмени доказателства за това, изразил е становище относно тяхната доказателствена сила и при съвкупната им преценка е стигнал до извода, че представените от касатора – длъжник доказателства не опровергават доказателствената сила на издаденото от съда в Тревизо, Република Италия, удостоверение, че по делото не е постъпвало възражение. Предвид изложеното въззивният съд не е допуснал отклонение от постоянната практика на ВКС по поставените процесуалноправни въпроси, съответно не е обоснована предпоставката за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Не е налице и соченото от касатора противоречие с РКС №7/30.06.2020 по конст. дело №11/2019г. Въпросите по т.3, т.4 и т.5 от изложението нямат характеристиката на правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК, тъй като изискват преценка на доказателствата по делото и изследване дали са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането на събрания по делото доказателствен материал. Както последователно поддържа в практиката си ВКС обсъждането на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно е част от императивно възложената от законодателя правораздавателна функция на решаващия съд, правилността на която, съгласно чл.290, ал.2 от ГПК, е предмет на осъществяваната от ВКС касационна проверка при разглеждане на касационната жалба по същество. Въпросите по т.6 също не покриват общия критерий за достъп до касация, доколкото не кореспондират с мотивите на въззивното решение. Въпросите касаят правните последици от подаването на заявление за издаване заповед за изпълнение и от издаването на заповед за изпълнение по отношение на погасителната давност относно спорното вземане. Въззивният съд обаче не е приел, че подаването на заявление от „Бенетон груп“ ООД, Република Италия, съответно, че издаването на заповед с разпореждане за незабавно изпълнение от съда в Тревизо, Република Италия, имат за последица прекъсване на погасителната давност относно спорното вземане. Като правно значимо по отношение на давностния срок въззивният съд е преценил стабилизирането на издадената заповед №489/2015г. от 11.02.2015г. по дело №492/2015г. с разпореждане за незабавно изпълнение. Следва да се отбележи, че относно правните последици от стабилизирането на заповедта за изпълнение в хипотезата, в която не е подадено възражение от длъжника и не е образувано исково производство по реда на чл.422 от ГПК, е формирана практика на ВКС с постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №3 от 04.02.2022г. по гр.д.№1722/2021г. на ВКС, ГК, ІV г.о. В посоченото решение се застъпва становище, че разпоредбата на чл.117, ал.2 от ЗЗД се прилага, както когато вземането е определено по основание и размер с влязло в сила решение, така и когато е определено по основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. Корективното тълкуване на чл.117, ал.2 от ЗЗД налага променената правна рамка след влизане в сила на разпоредбата. Така както длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязло в сила решение, поради факт, настъпил до приключване на съдебното дирене в производството, по което решението е постановено, така длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязлата в сила заповед за изпълнение поради факт, настъпил до изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. С оглед изложеното е прието, че когато заповедта за незабавно изпълнение, въз основа на която е издаден и изпълнителен лист, е влязла в сила поради неподадено възражение от длъжника, релевантните факти за заявеното с иска по чл.439 от ГПК основание за несъществуване на правото на принудително изпълнение – изтекла погасителна давност, са само настъпилите след датата на влизане в сила на заповедта, от която е започнал да тече новият петгодишен давностен срок. Поради това по поставените от касатора въпроси относно прекъсването на погасителната давност не е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Седмият въпрос също не е обуславящ за изхода на спора, доколкото съставът на САС не е отрекъл изискването вземането на молителя по чл.625 от ТЗ да произтича от търговска сделка, а е приел за доказана материалната легитимация на „Бенетон груп“ ООД, Република Италия, като кредитор по търговска сделка. По този начин съдът не е допуснал отклонение от разрешението, дадено в цитираната от касатора практика на ВКС, съответно не е налице и сочената допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. На ответника по жалбата не следва да бъдат присъждани разноски, въпреки направеното в отговора на касационната жалба искане, тъй като не са представени доказателства за уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение в производството пред касационната инстанция. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд