Определение № 329 от 28.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 783/2016 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. С. Г. срещу решение №2387 от 03.12.2015г по гр.дело № 3054/2015г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 01.04.2015по гр.д № 427/2014г на Окръжен съд – Кюстендил. По същество е уважен иск на основание 240 ал.1 от ЗЗД за връщане на дадена в заем парична сума от единия на другия съпруг през време на брачното им съжителство .Искът е предявен след развода. В приложеното към жалбата изложение се посочва противоречие с практиката на ВКС по въпроса за допускане на свидетел пред въззивната инстанция ,предвид указанията по ТР №1/09.12.2013г ОСГТК. Допускане на свидетел е било отказано на касатора като въззивен жалбоподател при положение ,че не е било указано в доклада да ангажира доказателства по отношение целта и начина на ползване на получените средства. В нарушение и противоречие с ТР №1/09.12.2013г ОСГТК е и това ,че въззивният съд не е допуснал да се предяви пред тази инстанция възражението на ответника за недължимост на половината от исковата сума ,като възражение за прихващане. Сочи се основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. Сочи се основание по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК поради противоречива практика на съдилищата по въпрос ,при наличие на валиден брак и тъй като не е честа практика съпрузи да се отпускат заеми ,които да търсят след като отношенията си влошат, дали правата да се търсят по договор за заем, или чрез института неоснователно обогатяване.Този въпрос е засегнат в решение от 13.05.2013г по гр.д №4020/2013г на СГС. Сочи се основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК,по същите въпроси: длъжен ли е съдът да изследва действителната воля на страните при условие, че същите са били в брак, с оглед изясняване на делото да установи как са били използвани средствата, дали са разходвани за семейни цели или са вложени в някакъв вид търговска дейност, длъжен ли е бил съдът да укаже и разпредели тежестта за доказване в този смисъл, каква е правната квалификация и способът за защита в подобен казус- неоснователно обогатяване или договор за заем, при условие че е налице писмена декларация за получаване на определена сума ,няма данни за реалното й предаване и няма сключен писмен договор за заем, а страните са съпрузи. Поставя се и въпрос за условието на споразумението по чл. 51 СК при развода и неговия обхват необходимо ли е било изрично да се сочи сумата по декларацията за да се приеме, че е включена в споразумението, както приема въззивния съд. Отговор от ответницата не е постъпил. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на решението до касационно обжалване. Не е налице противоречие с практиката на ВКС по прилагане на чл. 266 ал.1 ГПК, в частност противоречие с цитираното решение №546/2010 по гр.д № 856/2009г ВКС, тъй като по въпроса са дадени указания в на ТР № 1/2013г ОСГТК и въззивното решение е съобразено с тях. Софийски апелативен съд е отказал да допусне на въззивника гласни доказателства за установяване на твърдения, които не са за нови обстоятелства и същевременно не са били заявени от него с отговора на исковата молба. На твърдението на ищцата за дадена в заем от единия на другия съпруг паричната сума, при наличие на издаден и неоспорван от ответника свидетестващ документ- декларация за получаването, отговорът на последния, че не е получавал сумата и евентуално че не дължи да я връща понеже насрещната страна не доказва основанието с документа, както и че евентуално искът е погасен по давност, преклудира за него възможността да твърди ,че е разходвал сумата за задоволяване нужди на семейството и поради това дължи евентуално само половината (чл. 36 СК) Съдът следва да дава указания на страната, когато не се сочат доказателства за заявени обстоятелства, но не указания какви твърдения да заяви. Съдържанието на възражението, на което се позовава касаторът в изложението, не е възражение за прихващане. Касаторът несъстоятелно се позовава и на пропуски в доклада по чл.146 ГПК.Въззивният съд е съобразил изцяло постановките на ТР № 1/2013г ОСГТК На следващо място, в изложението се изтъкна противоречиво решаване по смисъла на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК по въпроса какъв е способът за защита при подобни фактически отношения. Условието във въпроса е, че е налице писмена декларация за получаване на определена сума, няма данни за реално предаване, няма сключен писмен договор за заем, а страните са съпрузи. Основание по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК не е налице. Възприемането на мотивите по приложеното решение №3381/13.05.2015г на СГС в частта им какъв иск е следвало да заведе ищеца при наличните данни по това дело (не като „договор за заем”, а като „ неоснователно обогатяване”), не обективира разрешение на правен въпрос и не са решаващи мотиви на съд по такъв въпрос. Съдът не указва на ищеца какво да твърди ,а единствено квалифицира твърденията му. Правната квалификация е различна и в зависимост от това дали се твърди съществуване, или несъществуване на основание за предаването, респ. получаването на сумата. В случая по настоящето делото е дадено съответното правно разрешение, предвид положителното твърдение на ищцовата страна за наличие на заемно правоотношение, като по иска е проведено пълно и главно доказване на основанието по чл. 240 ЗЗД при наличие на писмено доказателство – признание за получаване на сумата, без в документа основанието да е посочено. То е прието за установено от показанията на свидетел. Разликата между доказване на волеизявление (като юридически факт при договорна обвързаност ) и доказване на други елементи от реалния договор за заем е трайно установена в съдебната практика, на част от която която въззивният съд се е позовал (реш.№52/2009г по т.д № 695/2008 ТК, реш.№390 от 2010 по гр.д №134/2010г. ГК на ВКС., решение №219 от 2014г по гр.д №1319/2014г І. г.о на ВКС по реда на чл. 290 ГПК) В съответствие с горната практика е възприето ,че при удостоверено получаване на твърдяната сума следва ищцата пълно и главно да докаже поето насрещно задължение от получателя за връщане на сумата, което не се презюмира. Свидетестващият документ не е достатъчно доказателство за това, освен ако няма и друго съдържание, за естеството на задължението. В случая, доколкото друго съдържание на свидетстващия документ липсва, свидетелски показания са били допустими. Предвид кръга решаващо произнесени от въззивния съд правни въпроси при формиране на решаващите му изводи, основание по смисъла на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК не се мотивира и не е налице, по въпрос длъжен ли е съдът да изследва действителната воля на страните, при конкретните обстоятелства. Отговорът е установен в практиката на ВКС и той е положителен. Въззивният съд е изследвал действителната воля на страните при сделка помежду им и обжалваното решение не е в отклонение от установената практика. Съгласно чл. 25 СК (чл. 24 СК, отм) всеки от съпрузите може да сключва сделка на разпореждане с лично имущество, с другия съпруг включително. Процесните парични средства, установени по произход и размер, са били лично имущество, договорът за заем е вид договор, а договорът е вид сделка. Законът е ясен. Следващият въпрос, задаен при условията на чл. 280 ал.1 т. 3 ГПК също има установен отговор в практиката на ВКС, обусловен от оборимия характер на презумпцията в чл. 36 ал.2 СК и поради това отговорът е в зависимост от предмета на делото, наведените от страните твърдения и принципа на диспозитивното начало. Отговорът на този въпрос не обуславя други решаващи изводи на съда по конкретното дело, а по изложените по- горе съображения е извън неговия предмет. Няма отношение към решаващата дейност на съда въпросът какви са способите за защита при облигационни отношения между съпрузи. Изборът им зависи от ищеца и от обстоятелствата, на които е основан иска. Освен това този въпрос се услови за факти, различни от доказаните по делото – установеното реално предаване на другия съпруг парична сума от 23 000 щ.долара, представляващи лични средства на единия съпруг, за което получателя е издал и свидетестващ документ. Въпросът за правното значение на споразумението по чл. 51 СК (чл.99 ал.3 СК отм), в което освен задължителното съдържание по закон (съответно заявлението на съпрузите в развод, че по време на брака не са придобивани недвижими имоти, общи влогове в банки, а движимите вещи са поделени ) се заявява още, че страните „уреждат всички свои лични и имуществени отношения след развода и нямат други претенции един към друг”,също е намерил разрешение в практиката на ВКС (ТР№60/1987г по гр.д № 31/87г на ОСГК ,както и в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения №269/2009 по гр. дело № 422/2009 г. и реш. №124/2010 по гр. дело № 792/2009 г. на II г. о на ВКС., посветени на последиците от споразумението) Споразумението има характер на договор, а договорите имат предмет, в случая уреждане на обусловените от брачната връзка лични и имуществени правоотношения след развода. Поради това заявлението за изчерпателност и липса на претенции засяга единствено тези правоотношения но не и права и задължения ,произтекли от сключени между бившите съпрузи сделки по смисъла на чл.25СК, освен при изрично съдържание на споразумението в тази връзка. С оглед гореизложеното, Върховен касационен съд ІІІ г.о