Определение № 910 от 28.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4566/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на ПРБ и Х. З. Ч. против решение № 1092/25.07.2022 г., постановено по гр.д.№ 598/2022 г. от 12-ти състав на САС. Страните не са представили отговор на касационната жалба напротивната страна. Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими. С обжалваното решение съдът е присъдено обезщетение за неимуществени вреди на ищеца, в размер на 30 000 лева, на основание чл.2б ЗОДОВ. Съдът е приел, че в случая досъдебното производство е надхвърлило многократно разумния срок. Посочено е, че наказателното производство е продължило 31г., който период не съставлява разумен срок, в който делото е следвало да бъде разгледано и приключено от независим и безпристрастен съд.Следва да се съобрази обстоятелството, че абсолютната давност е била изтекла през 2000г., поради което след този период всички процесуални действия, които разследващите органи и тези на обвинението са извършвали са били безпредметни. В процесния случай ищецът не е доказал неимуществени вреди, които са по-големи от обичайните.От друга страна според практиката на ЕСПЧ има силна, но оборима, презумпция, че неразумната продължителност на производството води до неимуществени вреди, която се отнася както спрямо физически, така и спрямо юридически лица. С оглед на горното, след като е обсъдил събраните по делото доказателства относно претърпените вреди, съдът е приел, че справедливото обезщетение е 30 000лв. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване на Прокуратурата на Република България се твърди, че съдът се е произнесъл по правен въпрос, в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Правния въпрос, сочен от прокуратурата е, следва ли да се установи от съда причинно- следствена връзка между нарушеното право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок и претендираните вреди. Действително, отговорът на този въпрос е положителен, но съдът не е отрекъл това свое задължение, напротив, приел е, че е налице причинно- следствена връзка между нарушеното право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок и сочените с исковата молба вреди, за които се претендира обезщетение, като е изложил подробни и задълбочени мотиви в тази насока. Предвид изложеното, не е налице соченото противоречие с практиката на ВКС по този въпрос. В изложението на касационните основания към касационната жалба на ищеца по делото се твърди, че съдът се е произнесъл по правен въпрос, свързан с обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди в конкретната хипотеза на иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ при прилагане на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и спадат ли към тези критерии към стандартите, заложени в практиката на ЕСПЧ. По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. Водим от горното, състав на ВКС