Определение № 634 от 21.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1431/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК и е образувано по касационна жалба на ОУ „Св.Климент Охридски“ гр. Павликени срещу решение № 608/30.12.2019г., постановено по в.гр.д. 925/19г. на Великотърновски окръжен съд, с което на основание чл. 49 ЗЗД, във връзка с чл. 52 ЗЗД е осъдено училището да плати на ищеца В. В. Б. 9000лв., претърпени от счупване на долния край на лъчева кост на дясна ръка, причинено на 16.03.2018г., заедно със законната лихва от подаване на исковата молба на 19.02.2019г.. Въззивният съд е разрешил следния правен спор между страните, произтичащ от твърдения на ищеца, че на 16.03.2018г. е участвал в модул по физическо възпитание като ученик в ІV б клас под ръководството на преподавателя по физкултура Д. К.. По време на футболната игра ищецът е бил издърпан от друго дете за яката, паднал е на земята и ръката му е била настъпена от същото дете, което е причина за счупването и. Последвало оперативно лечение, поради което иска неимуществени вреди в размер на 18000лв. на основание чл. 49 ЗЗД. В срока за отговор училището е възразило, че детето се е самонаранило при падането, за което падане няма чужда намеса и което не е резултат от неупражнен контрол на учителя. Липсва виновно поведение на учителя, а е налице случайно събитие. Направено е възражение за съпричиняване, тъй като ищецът е бил буен ученик и възражение за прихващане с платената застраховка „Злополука за ученици“. По този правен спор въззивният съд е приел, че счупването на ръката е причинено от съприкосновение с друг ученик, а не при самонараняване, както и че другият ученик е бил допуснат до игра с неподходящи обувки, а именно с ботуши, с което учителят е нарушил правилата за безопасно провеждане на това занятие. Така се е стигнало до резултата ученикът играещ с неподходящи обувки да настъпи ръката на ищеца и да причини счупването и. Поради това съдът е приел на основание чл. 52 ЗЗД, във връзка с чл. 49 ЗЗД, че училището дължи обезщетение в размер на 9000лв.. Училището е обжалвало въззивното решение като необосновано, тъй като останал неизяснен въпроса с механизма на увреждането, тъй като били разпитани четири малолетни деца и показанията им са доста противоречиви. Липсвала вина на учителя, тъй като произшествието е било случайно събитие за него. В изложението към жалбата се иска допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: При липса на конкретизация и доказаност на неизпълнение на задължението да „контролира провеждането на занятие“, съществува ли причинна връзка между поведението на учителя и настъпването на вредите? Допустимо ли е съдът да присъди обезщетение за вреда, която не е пряка последица от противоправно поведение? При изясняване на причинна връзка, нужно ли е да се отговори дали резултатът е бил реално възможно следствие на извършеното деяние? При какви условия и предпоставки следва да се ограничи причинния процес до неговото типично, а не случайно развитие? Длъжен ли е съдът да изследва целия фактически състав на непозволеното увреждане? Длъжна ли е въззивната инстанция да постанови доклад по делото? Длъжен ли е съдът да изложи собствени мотиви? Носи ли отговорност служителя на възложителя, когато вредата е причинена виновно от трето лице? Може ли съдът да се позове само на свидетелски показания на малолетни свидетели? Касаторът твърди и наличие на очевидна неправилност. При тези данни относно правния спор, решаващите мотиви на въззивния съд, касационните основания за обжалване и поставените правни въпроси, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. За да е налице общата предпоставка от хипотезата на чл. 280, ал.1 ГПК, е необходимо касаторът да е формулирал правен въпрос- въпрос по тълкуване на правна норма, по който въззивния съд се е произнесъл и това е обусловило правните изводи и изхода на делото (т.р.№1/2010г. на ОСГТК). По тази причина от всички поставени въпроси в изложението като обуславящи следва да се определят въпросите относно правните последици при липса на конкретизирано деяние, как се установява причинната връзка, какво представлява случайното събитие, длъжен ли е съдът да изложи мотиви за правнорелевантните факти и правните последици, настъпили от тях, какви са правомощията на въззивиня съд при допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд при изготвяне на доклада, кога виновните действия на трето лице ще изключи отговорността на възложителя, допустими и годни доказателствени средства ли са свидетелските показания на малолетни свидетели. Останалите въпроси касаят правилността на решението, доколкото се пита дали въззивният съд е направил правилен извод или е процедирал правилно в случая. Тези въпроси са извън проверката по чл. 288 ГПК и са относими за производството по чл. 290 ГПК. Първият поставен въпрос относно конкретизацията на деянието представлява по правната си същност въпрос за непълнота на обстоятелствената част на исковата молба. Правните последици при непълнота на обстоятелствената част са ясно разписани в чл. 129 ГПК, но в случая не е налице непълнота на обстоятелствената част на исковата молба. При деяние, което се състои в бездействие е достатъчно ищецът да твърди, че изпълнителят не е взел всички необходими мерки за безопасност, възложени от закона, от технически и други правила или от възложителя, а за да се освободи от отговорност възложителят е този който следва да твърди и да докаже, че са взети всички необходими мерки и е направено всичко необходимо, но увреждането е било непридвидимо или непреодолимо. Съгласно ППВС №9/1966г. за възложителите по чл. 49 ЗЗД бездействието е основание за отговорност за увреждането, когато то се изразява в неизпълнение на задължения, които произтичат от закона, от техническите и други правила и от характера на възложената работа. А съгласно ППВС №7/58г. възложителят може да се освободи, когато докаже, че лицето на което е възложена работата не е действало виновно. Вината се изключва при случайно събитие и непреодолима сила (решение №204/10г. на ВКС ІV ГО), а според решение №211/20 на ІІІ ГО, за да се приеме, че е налице случайно събитие, следва да бъде установено по категоричен начин, че служителите на ответника, и по-конкретно ответникът са направили всичко необходимо, но въпреки положените усилия е възникнал вредоносния резултат. Вторият въпрос за начина на установяване на причинната връзка отново не установява противоречие между отговора, даден от въззивния съд и практиката на ВКС. Според решение №9/18г. на ІІІ ГО деянието е необходимо условие за настъпване на вредата тогава, ако при мислено изключване на поведението на деликвента, тя не би настъпила, т. е., ако при това изключване неправомерният резултат не настъпи, следва да се констатира, че е налице причинна връзка между поведението на деликвента и настъпилия вредоносен резултат. Необходимо е обаче причинният процес да се ограничи до неговото типично, закономерно, а не случайно развитие. То е достатъчно условие, когато би причинило вредата само при обичайно стечение на обстоятелствата. В същия смисъл са и разсъжденията на въззивния съд, който мислено е изключил бездействието на учителя при задължение да не допусне до игра другото дете с неподходящи обувки, както и е прогнозирал обичайното стечение на обстоятелствата при футболна игра с неподходящи обувки. Третият въпрос за това какво представлява случайното събитие отново не установява противоречие между отговора даден от въззивния съд и практиката на ВКС. Според решение № 204 от 10.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4284/2008 г., IV г. о., ГК, случайното събитие е такова събитие, което не е могло да се предвиди или е осъществено в резултат на непреодолима сила. Вредоносният резултат при непозволено увреждане обаче не може да бъде следствие от случайно събитие, когато той се предхожда от виновно поведение. Съгласно решение №211/20 на ІІІ ГО за да се приеме, че е налице случайно събитие следва да бъде установено по категоричен начин, че служителите на ответника, и по-конкретно ответникът са направили всичко необходимо, но въпреки положените усилия е възникнал вредоносния резултат. В съответствие с практиката на ВКС, доказателствената тежест за установяване на случайното събитие е възложена на ответника и е направен обоснован извод за това, че ответникът не е направил всичко необходимо за предотвратяване на предвидимия резултат. Четвъртият материалноправен въпрос за това кога виновните действия на трето лице ще изключат отговорността на възложителя отново не е предпоставка за установяване на противоречие между разрешението, дадено от въззивния съд и практиката на ВКС. Според решение №146/19г. на ІV ГО, когато за настъпването на вредите има значение и поведението на трети лица, то това поведение не изключва отговорността на делинквента, освен ако напълно прекъсва причинната връзка между действията му и настъпилите вреди. Противоправното поведение на третите лица може да обоснове и тяхна отговорност (при съпричиняване без да е прекъсната причинната връзка с действията на ответника делинквент), доколкото за вредата, причинена от неколцина, отговорността е солидарна ( чл. 53 ЗЗД ). Установено е по делото, а и не се твърди от ответника, че детето, което е настъпило ръката на ищеца при футболната игра не е действала въпреки забраната или заповедта на учителя. По останалите процесуалноправни въпроси също така не се установява допълнителната предпоставка от хипотезата на чл. 280, ал.1, .1 ГПК- противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е изложил собствени мотиви за фактическия състав на деликта- поведението, противоправността, причинната връзка, вината и вредата, както и въз основа на кои доказателства приема за установени фактите. Въззивният съд не извършва втори доклад по делото съгласно т.р. №1/13г. на ОСГТК, а дава указания за соченето на доказателства за правнорелевантни факти, когато липсват такива и разпределя доказателствената тежест, при допуснато процесуално нарушение. А свидетелските показания на малолетни свидетели са годни и допустими доказателствени средства, чиято достоверност се преценява с оглед всички доказателства по делото, и се прави извод за осъществили се правнорелевантни факти с оглед доказателствената тежест в процеса. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, защото по поставените обуславящи правни въпроси има установена практика на ВКС и не са налице обстоятелства, които да налагат нейното изменение или отмяна съгласно указанията, дадени в т.р. №1/2010г. на ОСГТК. Не се установява и претендираната от касатора очевидна неправилност, тъй като липсва противоречие в мотивите на въззивното решение, което да е породено от неправилно приложение на правилата на формалната или правна логика, а и такова противоречие не се сочи от касатора. При този изход на спора в полза на ищеца и по негово искане, направено в отговора на касационната жалба, следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция в размер на 780лв., представляващи платен адвокатски хонорар, за който е представена разписка. Воден от горното, състав на ВКС ІІІ ГО