Определение № 796 от 11.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2953/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. П. Д. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Русенски окръжен съд № 113 от 17.03.2016 г. по гр.д.№ 96/ 2016 г. С него е потвърдено частично и е отменено частично решение на Русенски районен съд по гр.д.№ 5777/ 2014 г. и като краен резултат жалбоподателката е осъдена да заплати на А. Д. Д. на основание чл.45 ал.1 ЗЗД сумата 21 883,31 лв – обезщетение за имуществени вреди и 7 000 лв - обезщетение за неимуществени вреди, със законната лихва върху тези суми от 25.11.2009 г. до окончателното им изплащане и 4 872 лв разноски, като за разликата до пълните предявени размери съответно от 23 483,31 лв и 15 000 лв претенциите са отхвърлени. Изцяло са отхвърлени предявените от А. Д. Д. против П. „П. П.”, [населено място], искове за солидарното осъждане на този ответник заедно с К. П. Д. да заплати 23 483,31 лв – обезщетение за имуществени вреди и 15 000 лв обезщетение за неимуществени вреди. А. Д. Д. не е обжалвал въззивното решение, а жалбата на К. П. Д. е насочена само срещу тази част от решението, с което частично са уважени предявените срещу нея искове. Поради това валидният въззивен съдебен акт е влязъл в сила в частта, в която са отхвърлени предявените от А. Д. Д. против П. „П. П.”, [населено място] искове и в частта, в която са отхвърлени претенциите срещу К. П. Д. за разликата над 21 883,31 лв до пълния предявен размер 23 483,31 лв и за разликата над 7 000 лв до пълния предявен размер от 15 000 лв. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателката повдига процесуалноправни въпроси по допустимостта на обжалваното решение, като постановено по непредявен иск (когато искът е уважен само срещу един от претендираните солидарни ответници, а е отхвърлен по отношение на другия) и по нередовна искова молба (по претенции за законна лихва преди датата на исковата молба, които не са уточнени по размер). Освен това повдига материалноправни въпроси (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) за наличието на лични или други неслужебни цели като елемент от фактическия състав, от който възниква вземане за обезщетяване на вреди от деликт срещу ръководител, извършил незаконно уволнително волеизявление; за наличието на знанието у ръководителя за липса на основание за уволнението като елемент от същия фактически състав; за необходимостта поведението на ръководителя да е умишлено и да е насочено към увреждане на работника, за да възникне вземането за обезщетение за вреди. Формулира и процесуалноправни въпроси (също уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) за доказателствената тежест относно наличието на лични или други неслужебни цели у ръководителя на работодател, извършил незаконно уволнение; за необходимостта да се установи наличие на причинна връзка между незаконното уволнение и вредите и доказателствената тежест за нея; за задължението на въззивния съд да изложи мотиви по всички доводи и твърдения на страните, като обсъди всички събрани доказателства и за естеството на порока, от който страда решението при непълно и едностранно обсъждане на доказателствата; за правомощието на въззивния съд да се произнесе по доводи и твърдения, заявени за първи път с въззивната жалба. Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Жалбоподателката излага и въпроси, които според нея имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: за необходимостта при иск за обезщетяване на вреди от незаконно уволнение срещу направилото уволнителното волеизявление лице да се изследва начина на формиране на решението за уволнение и какво значение би имало обстоятелството, че това решение е съгласувано с трети лица; и допустимо ли е да се присъжда обезщетение за забавено изпълнение на дължимо при деликт обезщетение за имуществени вреди от датата на деликта, ако вредите са настъпили по-късно. Ответната страна, А. Д., оспорва жалбата с доводи по същество, без да вземе конкретно отношение по наличието на основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Формулира единствено твърдение, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК. Съдът намира жалбата за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване – за основателно. Делото е образувано по предявени от А. Д. Д. против П. „П. П.”, [населено място] и К. П. Д. осъдителни искове за обезщетяване на вреди от деликт, състоящ се в извършено от втората ответница, като представител на първия ответник, незаконно уволнение на ищеца. Искането е ответниците да бъдат осъдени да заплатят солидарно обезщетение за търпените от уволнението имуществени и неимуществени вреди. За да уважи частично предявените срещу К. Д. искове, въззивният съд е приел за установено, че ищецът е бил в трудови правоотношения с П. „П. П.”, [населено място], работил е като учител по история. В качеството си на директор на училището, К. Д. издала на 25.09.2009 г. заповед, с която прекратила трудовото правоотношение на ищеца поради съкращаване на щата. С влязло в сила съдебно решение тази заповед е отменена като незаконна, а издаването й е станало при злоупотреба с трудови права и служебно положение от страна на ответницата. Съд извел злоупотребата от обстоятелството, че след предходно уволнение на ищеца (извършено със заповед от 08.10.2004 г.), той бил възстановен на работа от 17.11.2008 г. и в кратък период след това му били наложени две дисциплинарни наказания. Едното от тях било отменено от съда като незаконно, а другото самата ответница отменила със своя заповед. До издаването на следващата уволнителна заповед ответницата, като директор, не определила ищеца за класен ръководител, той не бил включван и в състава на училищните комисии. На 07.09.2009 г. директорката утвърдила Правилник за вътрешния трудов ред, в който въвела като критерии за извършване на подбор именно качеството класен ръководител и участието в комисии, като по този начин поставила ищеца в неравностойно положение спрямо другия оценяван учител. Тези действия сочели недобросъвестност и тенденциозност у ответницата, в качеството й на директор на училището, поради което тя следва да носи отговорност за вредите, причинени с противоправните й действия. За периода 25.04.2010 г. – 01.09.2012 г. ищецът пропуснал, поради незаконното уволнение, възможността да получи трудово възнаграждение 23 483,31 лв, като от този обем на имуществените вреди следва да се приспадне сумата 1 600 лв, получени като възнаграждение за преподавателска работа и за разликата ищцата следва да обезщети ответника. Последният търпял и неимуществени вреди, които са доказани със свидетелски показания и следва да бъдат обезщетени в размер 7 000 лв, като се има предвид отражението на незаконното уволнение в емоционалната сфера на ищеца и влошеното му здраве. Тъй като вредите са от деликт, изплащането им е забавено още от момента на деянието, но законна лихва е претендира от 25.11.2009 г. и от тази дата същата следва да се присъди. По отношение на П. „П. П.”, [населено място] съдът намерил исковете за неоснователни и ги отхвърлил изцяло. При тези мотиви на въззивния съд релевираните от жалбоподателката процесуалноправни въпроси, касаещи допустимостта на обжалваното решение, са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Претенцията за солидарно осъждане срещу повече от един ответник съдържа правно твърдение на ищеца, че всеки от ответниците отговаря за целия дълг и искане към съда всеки от тях да бъде осъден да заплати задължението изцяло. Разбирането на жалбоподателката, че в този случай се предявява един иск, е необосновано – независимо дали ищецът претендира солидарно или разделно осъждане на ответниците, съдът е изправен пред хипотеза на субективно съединяване на искове в една молба (чл.215 ГПК), като другарството е обикновено. Поради това, когато уважава иска изцяло срещу един от ответниците, съдът постановява допустимо (в рамките на сезирането си) решение, независимо от това, какво постановява спрямо останалите ответници. В този смисъл са постановените решения по гр.д.№ 4182/ 2015 г., ІІІ г.о., гр.д.№ 1730/ 2014 г., ІV г.о., гр.д. № 2535/ 2015 г., ІV г.о. и др. Не е налице и нередовност на исковата молба, тъй като съобразно установената от Върховния касационен съд практика, претенцията за обезщетяване на вреди от забавено плащане на дължимо от деликт обезщетение за вреди, се заявява валидно и без да е необходимо посочване на размера й до датата на исковата молба (вж определение № 360/ 27.06.2011 г. по ч.гр.д. № 7/ 2011 г., ІІІ г.о.). В противоречие със задължителната съдебна практика (Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/ 1975 г., т.1) обаче е разрешен в обжалваното решение материалноправният въпрос за наличието на лични или други неслужебни цели като елемент от фактическия състав, от който възниква вземане за обезщетяване на вреди от деликт срещу ръководител, извършил незаконно уволнително волеизявление. Поради това по този въпрос касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК, а останалите въпроси ще бъдат разгледани по същество. По изложените съображения съдът