Определение № 584 от 28.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 515/2012 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Д. Ф. „З.”. С Решение № 302 от 28.02.2012 год. по гр.д.№ 3570/2011 год. Софийският апелативен съд е потвърдил Решение от 16.06.2011 год. по т.д.№ 164/2010 год. на Монтанския окръжен съд. Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени от [фирма] и [фирма] обективно съединени искове: 1./ С правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД за сумата 212345.89 лв., представляваща възнаграждение (с включен ДДС) за извършени и приети строително-монтажни работи (СМР) за ремонт и рехабилитация на водопроводна мрежа на обекти в Община [населено място]; 2./ С правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД за сумата 53162.52 лв. – обезщетение за забава при плащане на главницата. Ответниците по касация [фирма], [фирма] и Община [населено място] не са представили писмени отговори по реда и в срока на чл.287 ал.1 ГПК. Ищцовите претенции произтичат от неизпълнението на сключен на 26.07.2007 год. договор за изработка, финансиран по програма С. за извършване на строителни работи на посочените по-горе обекти. Изпълнителите твърдят, че са изпълнени всички предвидени по договора (сключен по реда на ЗОП), но възложителят е неизправен по отношение плащането на остатъка от цената за извършените и приети СМР в посочения по-горе размер. Ответникът [община] е оспорил иска само по размер. Позовал се е на това, че финансирането е било по реда на програма С., изплатил е на ищците само тази част от сумите, които са му били преведени от ДФ”З.”. Поискал е привличане по реда на чл.219 ГПК, като трето лице помагач ДФ”З.”и е предявил обратен иск срещу него. Фондът е изразил становище, че сумата не се дължи от него, поради нарушения в процедурата по ЗОП, както и приложимост спрямо Общината на „Насоки за определянето на финансовите корекции, които трябва да се прилагат спрямо разходите, съфинансирани по структурните фондове и кохезионния фонд при неспазване правилата относно обществените поръчки на Европейската комисия с № C. 07/0037/03-BG”. Първоинстанционният съд е приел, че главният иск е основателен до размера на 95246.71 лв., а искът за обезщетение за забава – до размера на 23604.04 лв. До същия размер е уважил и обратните искове. Счел е, че оспорването от страна на ДФ”З.” на процедурата по ЗОП е преклудирано, а „Насоки за определяне на финансови корекции….” не намират приложение към процесния договор, който е сключен преди утвърждаването на окончателната им версия на която се позовава Фондът. Сезиран с въззивните жалби на Община [населено място] и ДФ”З.” в частта с която исковете са били уважени, съставът на САС е счел, че те са неоснователни. По довода на Ф. за недължимост на ДДС, съдът се е позовал на писмени доказателства, изходящи от ДФ”З.”, съгласно които при одобряването на допустимите за финансиране разходи се включва и дължимия върху сделката ДДС. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, касаторът ДФ”З.” сочи основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Основанието по т.1 не се свързва с формулиран правен въпрос, съобразен с критериите на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, а с твърдението за недопустимост при произнасянето по обратния иск – plus petitum по отношение на присъждането на ДДС. Позовал се е на Решение № 140/2009 год. по т.д.№ 342/2009 год. на ІІ т.о. на ВКС и Решение № 211/2009 год. по гр.д.№ 5890/2007 год. на ІV г.о. на ВКС, постановено по реда на ГПК-1952 год. Това основание не е налице. Първо, че такъв довод се прави за пръв път пред настоящата инстанция и няма произнасяне по него от съдилищата по същество. Второ, видно от исковата молба по чл.219 ал.3 ГПК (л.93-94 на т.д.№ 164/11 год. на М.), ДДС изрично е включен като формиращ елемент на главницата по чл.226 ал.1 ЗЗД. Не е налице и основанието по т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Твърдението в изложението е, че „Във връзка с използването от А. С. на указаните насоки има поредица от дела, чийто съществен предмет е наложена финансова корекция на предоставеното финансиране, като с допускането на касационно обжалване на конкретното решение, ще има произнасяне от ВКС по въпроса дали тези насоки следва да се възприемат като вторичен атипичен източник на право на ЕС и имат ли нормативен характер”. Този въпрос няма качеството на обуславящ изхода на спора. Както бе посочено по-горе, становището на въззивния съд не се основава на отричане на правната им характеристика, а на факта, че конкретното правоотношение е извън обхвата им, поради това, че ги предхожда. Разноски от ответниците по касация не са претендирани, такива не са доказани и поради това не се присъждат. Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.