Определение № 1153 от 03.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4429/2015 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Р. България, чрез прокурор от Софийска апелативна прокуратура, срещу решение №522 от 17.03.2015г по гр.дело № 3737/2014г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд в частта по присъдено обезщетение за неимуществени вреди до размера на сумата 100 000 лева ,по иск на С. Ц. Ц. на основание чл. 2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ. Постъпила е и насрещна касационна жалба от С. Ц. Ц.. В случай че се допусне до разглеждане касационната жалба на Прокуратурата, касаторът обжалва решението в часта, с която е потвърдено отхвърляне на иска му за 1 200 000 лева обезщетение за неимуществени вреди. В приложеното съм жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване от страна на Прокуратурата се посочва ,че Софийски апелативен съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос за определяне на неимуществените вреди след задължителна преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства и точно прилагане принципа на чл. 52 ЗЗД в противоречие с т. ІІ от ППВС №4/1968г. Изтъква се несъотносимост на присъденото обезщетение с критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, в конкретния случай поради завишаване, което е и в следствие от разрешен при противоречие с практиката на ВКС друг процесуален въпрос, обоснован като липса на мотиви за причинно–следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и вредите. Изтъква се противоречие на обжалваното решение с указанията по т.3 и т.11 и т.19 от ТР №3/2004г на ОСГК,защото част от претендираните неимуществени вреди не били пряка и непосредствена последица от увреждането и липсвали мотиви за това .Като основание са посочени критериите на чл. 280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК, доколкото по прилагането на чл. 52 от ЗЗД се изтъква противоречие с принципните указания на ППВС № 4/ 1968г ,както и с разрешения във връзка с индивидуалното определяне на вредата по критерия за справедливост ,дадени по други дела. Приложени са решения № 3 от 2012г по гр.д № 637/2011г на ВКС ІІІ г.о, реш. № 115 от 2012г по гр.д № 593/2011г ІV г.о на ВКС цитирани са и влезли в сила въззивни решения, като пример за различия при определяне на обезщетенията при сходни случаи. В изложение към насрещната жалба се изтъква основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК с общ довод за неспазване указанията по ППВС № 4/1968г и основание по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК, като се цитира решение№344 /2014г по гр.д №2378/2014г ІV го. На ВКС. В него е даден отговор на въпроса кои обстоятелства, наред с примерно изброените в т.ІІ от ППВС № 4 / 1968г, се вземат предвид когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, свързана с професионалната реализация на обвиняемия и съгласно което решение ,при сходни обстоятелства е присъден двойно по-висок размер обезщетение. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по жалбата на Прокуратурата на РБ. Изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК не съдържа конкретен процесуално правен въпрос, не е конкретизиран и доводът, кое обстоятелство въззивният съд е следвало да обсъди при прилагане критерия на чл. 52 ЗЗД, а не е обсъдил. Преформулира се оплакването ,че липсват мотиви по отношение на причинната връзка, макар в решението мотиви да се съдържат. В тях са обсъдени фактите и връзките между фактите, обсъдени и мотивирано приети за неоснователни са и доводите и оплакванията на Прокуратурата като въззивен жалбоподател, за липса на причинна връзка включително.За да бъде конкретен, правният въпрос следва да е свързан с решаващите съображения на съда ,обусловили изхода на делото .В решението е изтъкнато въз основа на кои доказателства съдът приема ,че обезщетение се дължи и следва да бъде определено в конкретно присъдения размер. Съобразени са указанията по т.ІІ от ППВС № 4/1968г, както и тези по решение№344 /2014г по гр.д №2378/2014г ІV го. на ВКС като практика по чл. 290 ГПК с оглед значението, което има обвинението в тежки умишлени престъпления за лица, упражнявали професии или заемали длъжности при завишени изисквания и обществени отговорности, когато обвинението е за престъпление от сферата на професионалната им реализация, както е в случая с ищеца по делото - висш офицер от Българската армия ,натоварен с реализацията на оръжейна сделка с друга държава. Решението е в съответствие с указанията по т.3 и т.11 от ТР №3/2005г на ОСГК. Доводите на Прокуратурата за противоречие със задължителна съдебна практика са голословни и не аргументират основание по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК. Не се аргументира и основание по чл. 280 ал.1т. 1 или т.2 от ГПК по общо поставения въпрос ,свързан с прилагане критерия за справедливост .Обжалваното решение не противоречи на установената съдебна практика в решаващия си мотив, че справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността ,която засегнатите блага са имали за своя притежател, именно в този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики, между които и прецененото в конкретна степен по настоящето дело компроментиране на ищеца, пряко довело до траен и вече непреодолим обрат не само в професионалната му кариера, но и в живота му, предизвикан от незаконното обвинение в тежко умишлено престъпление по служба, като извършено при изпълнението на високо отговорна държавна работа. Върховен касационен съд не приема и довода за основание по чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК. Не се касае за разлика в критериите при определяне на обезщетението,а следователно и за противоречиво прилагане на един и същи институт или правна норма. Приложените към изложението съдебни решения поначало не обосновават противоречие по правен въпрос, а и такъв въпрос не е формулиран в изложението. Различни са обстоятелствата по конкретните дела и поради това различно се съизмерява и вредата. Различните по размер обезщетения за различните случаи не са самодостатъчен довод за наличие на хипотеза, въздигната от закона като изискване за допустимост в т.2 на чл. 280 ал.1 от ГПК. Тъй като касационно обжалване не следва да бъде допускано по жалбата на Прокуратурата на РБ, постъпилата насрещна касационна жалба не подлижи на разглеждане ,на основание чл. 287 ал.4 ГПК Воден от горното, Върховен касационен съд ,ІІІ г.о.