Определение № 2727 от 28.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2435/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалба на О. Ю. П. срещу въззивно решение на Хасковски окръжен съд № 39 от 17.02.2023 г. по гр.д.№ 595/ 2022 г., с което е потвърдено решение на Свиленградски районен съд по гр.д.№ 693/ 2021 г. и по този начин е отхвърлена молбата на жалбоподателката против К. Т. В., квалифицирана по чл.59 ал.9 СК, за изменение на мерките относно упражняването на родителските права по отношение на децата Т. К. В. и Л. К. В., определени с решение № 260020/ 12.02.2021 г. по гр.д.№ 445/ 2020 г. на Свиленградски районен съд, чрез предоставяне като упражняването на родителските права на майката, определяне на режим на лични контакти между бащата и децата, определяне на местоживеенето на децата при майката и бащата да бъде осъден да заплаща месечна издръжка в размер на 250 лв. за детето Т. и 200 лв. за детето Л.. С въззивното решение е отхвърлена и молбата на К. Т. В. против О. Ю. П. за изменение на режима на лични отношения между майката и децата Т. К. В. и Л. К. В., определен решение № 260020/ 12.02.2021 г. по гр.д.№ 445/ 2020 г. на Свиленградски районен съд и на основание чл.138а ал.3 СК е определено родителите К. Т. В. и О. Ю. П. заедно с децата Т. К. В. и Л. К. В. да ползват задължителна социална услуга - работа с психолог в Център за обществена подкрепа - [населено място]. В тази част въззивният съдебен акт не е обжалван, няма съмнение по валидността му, поради което е влязъл в сила. С въззивното решение е оставено без разглеждане, като процесуално недопустимо, направеното във въззивната жалба на О. Ю. П. алтернативно искане за изменение на решение № 260020/ 12.02.2021 г. на Свиленградски районен съд, постановено по гр.д.№ 445/ 2020 г. по описа на съда, в частта на регламентираните лични отношения на майката с децата, като максимално се разшири режима на лични контакти на децата с майката и е прекратено производството по делото. В тази част решението има характер на преграждащо определение, върху него е упражнен инстанционен контрол от Пловдивски апелативен съд по ч.гр.д.№ 185/ 2023 г., който с определение № 142/ 21.04.2023 г. е потвърдил прекратяването на производството. Определението е влязло в сила от 17.05.2023 г. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателката повдига като основание за допускане на касационния контрол правните въпроси „Следва ли съдът да основе решението си върху всички събрани по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, като изложи съображения кои обстоятелства приема за установени по делото и въз основа на кои доказателства?“; „При установено родителско отчуждение, с оглед на служебното начало и задължението му за защита интереса на децата, може ли въззивният съд при неуважен иск по чл. 59 ал. 9 от СК да измени режима на лични отношения, като мярка за преодоляване на отчуждението, без да е предмет на самостоятелен иск, а е заявено за първи път пред въззивната инстанция като алтернативно искане?“; и „Следва ли въззивният съд да се съобрази с указанията в т. II б. „ж“ и т. V от Постановление № 1 от 12.11.1974 г. по гр.д.№ 3/1974г. на Пленума на ВС при обсъждане на събрания доказателствен материал в спор по чл. 59 ал. 9 от СК и да обоснове решението си с оглед тези указания?“. Жалбоподателката счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, за третия от тях поддържа, че евентуално той има значение за точното прилагане на закона и развитието на право. Ответната страна К. В. оспорва жалбата като поддържа, че нито един от поставените правни въпроси не е включен в предмета на спора и не е могъл да обуслови волята на съда, а се касае до оплаквания на жалбоподателката за неправилност на решението. За третия въпрос поддържа също, че не е ясно формулиран и не е обоснован доводът, че има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Евентуално са изложени доводи за правилност на обжалваното решение. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд приел за установено по реда на чл.272 ГПК и излагайки собствени мотиви, че с влязло в сила от 30.03.2021 г. решение № 260020/ 12.02.2021 г. по гр.д.№ 445/ 2020 г. на Свиленградски районен съд бил прекратен сключеният на 31.01.2015 година в [населено място], с акт № 0002/ 31.01.2015 г. брак между К. Т. В. и О. Ю. П.. Упражняването на родителските права по отношение на родените от брака деца Т. К. В. и Л. К. В. било предоставено на бащата, при когото било определено местоживеенето на децата и бил регламентира режим на лични отношения с майката както следва: всеки първи и трети петък, събота и неделя от месеца за времето от 17.00 часа на петъчния ден до 17.00 часа на неделния ден, с преспиване при майката; един месец през лятото, несъвпадащ с годишния отпуск на бащата, за което последният да уведомява майката до края на месец май на съответната година; всяка нечетна година - за Коледните празници, за рождени и имени дни на децата, с преспиване, а четна година - за Великденските празници и за Новогодишните празници, с преспиване, като майката била задължена да взема децата от бащата и да ги връща при него след изтичане на определеното време. След влизане на това решение в сила отношенията между бившите съпрузи, вместо да се подобрят се влошили и често ескалирали, което налагало намеса на полиция и съдебен изпълнител. На 01.04.2021 г., О. Ю. П. напуснала семейното жилище, което до този момент обитавала с двете деца, отнасяйки голяма част от мебелировката и оставяйки го повредено, мръсно и разхвърляно. На 16.04.2021 г., когато според определения от съда режим тя имала право да вземе децата, нахлула в жилището, взела нежелаещия да тръгне с нея Л. насила и го вкарала в колата. В същото време детето Т. се заключило в стаята си, майката не успяла да го убеди да отключи и си тръгнала. На 16.07.2021 г. предаването на децата трябвало да стане в присъствието на частен съдебен изпълнител. Бащата заявил, че предава децата доброволно, но вземането им не трябва да става с насилие. Макар че децата бягали и плачели, майката успяла да притисне детето Т., стиснала го за ръцете и краката и го влачила, докато го вдигне и въпреки възраженията на присъстващия социален работник, че това не е в интерес на детето, го изнесла от къщата. След това се върнала и по идентичен начин изнесла и детето Л.. На 01.08.2021 г. майката взела децата за срок от един месец, също при скандални обстоятелства. Първо изнесла насила детето Л., а когато се върнала за Т. и го намерила вкопчен в баба си по бащина линия, започнала да го дърпа и захапала бабата по една от ръцете. По този начин, с насилие, успяла да вземе децата и през месеца, в който те били при нея, не давала никаква информация за тяхното местонахождение и състояние. Препятствала всякакъв контакт със социалните работници и се държала грубо и пренебрежително с тях. По същото време бащата и съжителстващата с него З. Я. се сдобили със син - К.. След летния престой на децата при майката бащата /по съвет на социалните служби/ се обърнал към психолог на собствени разноски. Към ноември 2021 г. имало известно подобрение в отношението на децата към майката и те осъществявали контакти с нея съобразно регламентирания от съда режим доброволно. Майката обитавала под наем общинско жилище с площ 32,89 кв.м., а бащата живеел в собствена къща, състояща се от спалня, детска, хол с кухня и санитарни помещения. Той имал собствен бизнес и реализирал достатъчно доходи, с които да задоволява нуждите на децата, докато майката работела по трудов договор на минимална работна заплата. У двете деца била формирана негативна нагласа към майка им, която волно или неволно била изградена от упражняващия правата върху тях родител. При детето Т. била налице средна степен на родителско отчуждение по отношение на майката, а при детето Л. - средна към тежка степен. Децата възприемат в образа на своя майка настоящата съпруга на бащата З. Я., а биологичната им майка за тях има образ на външен човек. Резервираността на децата към майката се дължала на страха им да не бъдат отхвърлени от бащата. При тези фактически установявания от правна страна съдът извел, че няма основание за промяна нито в режима на лични отношения между децата и неупражняващия правата родител, нито на определените мерки за упражняване на родителските права. Поведението и на двамата родители, които не съумявали да намерят баланс в отношенията си, било еднакво укоримо, но макар бащата /волно или неволно/ да влияел негативно върху отношенията на децата и майката, той им бил осигурил сигурна среда, в която те се чувствали спокойни. Макар майката също да имала възможности да отглежда децата, поради нарушаване на връзката между тях не било в интерес на децата правата да се предоставят на нея. Драстичната промяна на средата би стресирало децата, което противоречало на техния интерес. Мислимо било за преодоляване на родителското отчуждение да се промени комуникацията между децата и майката, за да може тя да участва пълноценно в живота им, но иск за разширяване на режима на лични контакти не бил предявен и в тази част искането във въззивната жалба следвало да се остави без разглеждане по същество. С оглед тези мотиви на въззивния съд, първите два от поставените от жалбоподателката правни въпроси обуславят обжалваното решение. Те обаче не са разрешени в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС. По първия въпрос в практиката на ВКС е трайно установено разбирането, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., I т.о. и цитираните в него други актове на ВКС/. Когато има съвпадение с фактическите и правните констатации на първоинстанционния съд, въззивната инстанция може да препрати към мотивите на първостепенния съд на основание чл. 272 ГПК и по този начин да ги направи свои. Наред с това въззивният съд следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба в качеството си на инстанция по съществото на материалноправния спор, чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи, във връзка с направените оплаквания и доводи /решение № 138/ 20.12.2018 г. по гр.д.№ 4169/ 2017 г., III г.о./. Същото е възприето в обжалваното решение и по първия въпрос не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. По втория въпрос е съобразено разрешението в цитираните от жалбоподателката актове на ВКС, според които съдът не може да определи адекватни мерки относно упражняването на родителските права и личните отношения на детето, без да съобрази необходимите мерки за преодоляване на родителското отчуждение, готовността на родителите да ги приложат и поведението им в хода производството по делото /решение № 111/ 28.05.2018 г. по гр.д.№ 4185/ 2017 г., IV г.о./. Не е прието нещо различно в обжалваното решение, което е постановено след като пред въззивния съд е приета нова психологическа експертиза и е потвърдено решението на първата инстанция за приложението на чл.138а СК, задължаващо родителите съвместно с децата да ползват социална услуга - работа с психолог в Център за обществена подкрепа - [населено място]. Що се касае до тази част от втория въпрос, която касае възможността за отправяне на искания за първи път пред въззивната инстанция, възможността за отговор е преклудирана. Като е приел, че изменението на режима на лични отношения е предмет на самостоятелен иск и че то не може да бъде поискано за първи път пред въззивната инстанция, като алтернативно искане във въззивната жалба, съдът е прекратил производството в тази част. Актът е бил предмет на самостоятелен инстанционен контрол, потвърден и влязъл в сила в тази част, като жалбоподателката не се е възползвала от възможността да поиска контрол върху законосъобразността на потвърждаващия акт от ВКС. Такъв контрол в настоящето производство не може да бъде извършен. Третото питане няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Под формата на въпрос жалбоподателката формулира твърдение, че при постановяване на обжалвания акт въззивният съд не е съобразил указанията в т.П б.„ж“ и ^V от Постановление № 1 от 12.11.1974 г. на Пленума на ВСРБ. Касае се за оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение, което в производството по чл.288 ГПК е недопустимо да се обсъжда. По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и