Определение № 35 от 20.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 509/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Рики –А Тур“-ЕООД, [населено място] против решение № 219 от 17.10.2019 г. по т.д. № 374/2019 г. на Варненски апелативен съд. Ответникът по касация – „ Строймонтаж“ ЕАД, [населено място],чрез пълномощника си – адв М. М. е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си- адв. М. П. е поддържал недопустимост на постановения съдебен акт, поради несъобразяване на възивния съд със заявеното в исковата молба и допълнителната искова молба. Касаторът е поддържал основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК и след подробно оплакване за неправилност на конкретно изброени изводи на въззивният съд е поставил следните процесуалноправни въпроси свързани, според него, с характера на въззивното производство. 1 / „ Задължението на въззивният съд да основе всички свои изводи при цялостна преценка на доказателствата по делото … „, 2 / „ При въведено възражение с въззивната жалба за неспазена писмена форма за изменение на сключения писмен договор за изработка в строителството … следва ли въззивният съд да квалифицира възражението по см. на чл.293,ал.6 ТЗ и се произнесе по въпроса за нищожност на договора, съгласно разрешенията дадени с ТР 1/13г.на ОСГТК“.По този въпрос лаконично е направено оплакване, че съдът неправилно приложил разпоредбата на „чл.293,ал.3 ТЗ, вместо чл.293,ал.6 ЗУТ“. Поставен е трети въпрос - „Допустими ли са свидетелски показания за установяване на облигационно правоотношение по договор за строителство по смисъла на чл.163 ЗУТ… Приложима ли е в тази хипотеза чл.164,ал.1, т.1 и т.3 ГПК.“ Направени са оплаквания за неправилно кредитиране на свидетелските показания от страна на въззивния съд“. 4. „ Длъжен ли е въззивният съд при наличие на условията по чл.195 ГПК служебно да назначи експертиза при наличие на оплаквания във въззивната жалба за необоснованост и допуснато нарушение на съдопроизводствените правила“. Посочено е, че като не е назначил експертиза, съдът бил постановил акта си в противоречие с ТР ОСГТК №1/13г. и 5. „ При обжалване изцяло на постановения съдебен акт следва ли съдът да се произнесе по мотивите и … по съединените искове по чл.84 във вр. чл.86 ЗЗД…“ В заключение е посочено, че по поставените процесуални въпроси, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с изброени съдебни актове, които са приложени. В раздел ІІ на изложението са поставени материалноправни въпроси, така определени от страната, а именно - 1 / „ За задължението и начина на приложение на чл.20 ЗЗД при тълкуване действителната воля на страните по спорното правоотношение“. Направени са кратки оплаквания за неправилност на изводите на състава и е поддържано противоречие с две решения на ВКС, поради това, че, според касатора, съдът не бил установил действителната воля на страните. Поставен е въпрос № 2.“ Кой е критерият, който разграничава неточното и некачествено изпълнение и неточно в количествено отношение изпълнение… пояснен с редица допълнителни въпроси в същия смисъл. Под № 3 е поставен въпроса – „ Изискванията на чл.264,ал.2 ЗЗД и необоримата презумпция на чл.264,ал.3 приложими ли са в хипотезата на пълно отклонение от проекта и при неизпълнението на възложителя по чл.260 ЗЗД за незабавно и основателно предупреждение на възложителя … „Под формата на допълващи въпроси са очертани различни хипотези по приложимост на чл.264,ал.2 пр.3-то ЗЗД и чл.260 ЗЗД. В заключение е посочено, че по тези въпроси касаторът „не знаел“ да има практика, но считал, че те са важни с оглед задължението на изпълнителя на свой риск да изпълни нещо. Други доводи не са развити. Оплакването за недопустимост на постановения съдебен акт следва да бъде разгледано служебно и без обосноваване наличие предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК. Страната е развила довода в касационната си жалба към която бланкетира и допълнителната й молба. Същата е заявила, че с петитума на исковата молба се претендира процесната сума като незаплатена част по сключен между страните договор от 14.08.2017г., а първостепенният съд уважил изцяло претенция, която обхващала суми извън договорените, формирани като стойност на базата на СМР и осъществени в отклонение от проекта и договора. Като не е констатирал това, въззивният съд, който следвало да следи служебно за допустимостта на решението, обжалвано пред него, от своя страна е постановил недопустимо решение. Доводите са фактически и правно необосновани. Въззивният съд е разгледал предявеният иск, така както е заявен в исковата молба.Видно от мотивите му, същият ясно и недвусмислено е очертал предмета на спор, като е извел претенцията от заявеното от ищеца и я е разгледал в контекста на фактически твърдяните обстоятелства и по заявения петитум. В този смисъл, страната неотчитайки, че формата на процесния договор е за доказване а не за неговото съществуване, не е отчела, че се претендира работа, извършена, с оглед наличие на договорна връзка между страните и съответно е поддържала произнасяне свръх петитум, което, с оглед изложеното не е налице. Или, след като се е произнесъл по заявеният иск, съдът е постановил валидно и допустимо решение. Касаторът, чрез пълномощника си – адв. М. П. не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. ОСГТК на ВКС с т. 1 на ТР № 1/09г. дефинира правния въпрос като такъв, който е включен в предмета на спор и е от значение за изхода на конкретното дело. С оглед така установената дефинитивност поставените процесуални въпроси не са релевантни. Първият поставен въпрос се основава на оплакване на страната, а не на правен извод на състава, като няма изразена конкретика по отношение на това, кои са неразгледаните от състава доказателства и как това е отразено в резултата по делото. Така поставен въпросът не съдържа и доводи за конкретни, застъпени във възивната жалба оплаквания, които ако биха били разгледани биха променили изхода на спора. Вторият въпрос е правно необоснован като съдържание, което изцяло е свързано с твърдения на страната за това какво е следвало да приложи въззивният съд, но според нея не е направил, т.е. оплаквания по съществото на спора, а не свързани с конкретен правен извод. Неспазване на формата, по отношение на неформален договор не съставлява довод, променящ изводите на състава по отношение дължимост на реално извършени СМР при условие, че обекта се полза от касатора. Извън това, съдът подробно е разгледал причините, поради които в случая, по отношение на осъществените СМР, изпълнителят няма задължения за снабдяване с документация по ЗУТ. Обосновал е и изводи относно отражението на липсата на такава документация върху задължението за заплащане на възложената работа. С оглед изложеното ирелевантен е и третият поставен въпрос, свързан с приложението на ЗУТ. Четвъртият поставен въпрос, също така съдържателно се основана на неустановени по спора хипотези от които страната е извела задължения за съда за назначаване на експертиза. Следва да се отбележи, че такава е изслушана по делото, като липсва и фактическо обосноваване за необходимост от изслушване на друга експертиза. Освен това, повечето от тези оплаквания не са застъпени във въззивната жалба и при условията на ограничен въззив, същите не са разглеждани в поставения контекст, но по повечето от тях, във връзка с основателността на иска, съдът е изложил мотиви, спрямо които, обаче, не е поставен релевантен въпрос, нито е обоснован допълнителен критерий. В тази връзка, касаторът не обосновава и противоречие с изброената практика на ВКС, доколкото не е поддържано конкретно противоречие с разрешените с тези решения правни въпроси, по които тази практика е формирана, а общо изброени - не само, че не се установява такова противоречие, но и изводите на въззивната инстанция са изцяло в съответствие с приетото от различни състави на касационната инстанция. Поради това и така поддържаното от касатора противоречие не обосновава довод за наличие предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК. Дори и от поставените материалноправни въпроси да бъде изведен релевантен, то налице би било само общо основание. Страната не е установила предпоставки по сочените допълнителни основания. Така например първият поставен въпрос, свързан с приложението на чл.20 ЗЗД е общ и така формулиран не обосновава извод за каквото и да било противоречие между приетото от съда по тълкуване на волята на страните и изброените две решения на ВКС, като противоречието е очертано, също така общо и като оплакване за неправилност на тези изводи. Страната е подчертала лаконично, че съдът не бил установил истинската воля на страните относно съдържанието на договорната връзка. Или, с това оплакване за неправилност / която не се разглежда в тази фаза на производството/ не се обосновава и допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК, дори и да се приеме, че въпросът е релевантен, какъвто всъщност той би бил по всяко дело, по което се претендира изпълнение по възникнала между страните договорна връзка. Останалите въпроси са поставени в хипотеза на чл.280, ал.1, т. 3 ГПК. И са обосновани с общите оплаквания за неправилност на акта, ирелевантни спрямо обосноваването на основанието по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК, съобразно разяснената със задължителна практика дефинитивност – т.4 ТРОСГТК № 1 /09г. В тази връзка лаконичното споменаване за това, че на пълномощника на страната не била известна съдебна практика не обосновава извод за наличие на основанието. Следователно, с оглед така депозираното изложение на касационните основания не следва да бъде допуснато касационно обжалване на акта на въззивния съд. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение