Определение № 1608 от 03.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3060/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Ц. Т., чрез адв. А. Г., против въззивно решение № 2175/28.04.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1265/2023 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 13437/24.11.2022 г., постановено по гр. д. № 62394/2021 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от М. Ц. Т. срещу М. А. П. установителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за сумата от 4930 евро, представляваща дадена в заем на 30.01.2019 г. сума на ответницата за закупуване на апартамент, ведно със законната лихва от 05.04.2021 г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 19040/2021 г. на Софийски районен съд. С решението са присъдени разноски. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение и се иска отмяната му. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните правни въпроси: 1. „Следва ли изключението на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК – „допустимост на свидетелски показания от съпрузи, роднини по права линия, по съребрена линия до четвърта степен и по сватовство до втора степен включително“ да се прилага за доказване на сделки над 5000 лв. и по отношение на лица, които се намират във фактически съжителство и техните роднини с оглед разпоредбата на чл. 4 от Закон за зашита от дискриминация, който не допуска пряка и непряка дискриминация, основана на критерий „семейно положение“?“; 2. „Следва ли да се допуснат свидетелски показания за доказване на устно сключен договор за заем тогава, когато са налице два писмени документа – документ за теглене на сума от ищцата и документ на внасяне на същата сума от ответницата в един и същи ден?“ и 3. „За допустимостта на свидетелски показания когато договорът не съдържа всички договорки, за установяване на обстоятелствата при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните?“. Сочи, че първият и вторият въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а третият е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 524/28.11.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 82/12.05.2015 г. по гр. д. № 5122/2014 г. на ВКС, III г. о. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба М. А. П., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва атакуваното решение, срещу въззивно решение, което е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. Производството е образувано по иск на ищцата М. Ц. Т., която твърди, че е предала в брой на ответницата М. А. П. сумата от 4930 евро по силата на сключен между тях неформален договор за заем с уговорка за връщането й. Сочи се, че сумата била предоставена във връзка с първа вноска по предварителен договор от 04.12.2019 г. за покупко-продажба и строителство на недвижим имот – апартамент № 20, находящ се в[жк]със ЗП от 118 кв.м. и ид. ч. от общите части на сградата – 133.82 кв.м., сключен между „Нера“ ООД и М. А. П.. След като договорът бил развален и ответницата получила обратно даденото по него, ищцата я поканила да й върне заетата сума, но връщане не последвало. Въззивният съд е изложил, че искът е останал недоказан, тъй като предаването на процесната сума не е установено с писмени документи – платежно нареждане за осъществен банков превод, разписка и др. Посочил е, че не всяко плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен договор за заем между тях. Правните субекти си предават парични суми на различни основания. Същевременно, ответната страна в отговора по чл. 131 ГПК не е признала факта на получаване на сумата. Допускането на свидетелски показания и преодоляване на забраната, регламентирана в чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, би било приложимо в случаите, когато ищецът цели да докаже искова претенция, произтичаща от извъндоговорен източник, а такъв иск пред СРС не е предявен, поради което и възраженията в тази насока се явяват неоснователни. В настоящия случай не намира резон изложеното от въззивника, че следва да бъдат взети предвид разпоредбите на Закона за защита от дискриминация, тъй като недопускането на свидетелски показания е базирано на изложените аргументи от процесуално естество. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Поставените въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не се е произнасял по първия поставен въпрос, поради което същият не отговаря на изискването за общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът е неотносим и по съображения, че се цели недопустимо разширително тълкуване на императивна процесуално правна норма,както и тълкуване на разпоредба от Закона за защита от дискриминация чрез нея. Вторият и третият въпроси касаторът привързва с оплаквания, че не са допуснати поисканите свидетелски показания за установяване на действителните отношения на страните, доколкото е налице писмен документ от 30.01.2019 г. за изтегляне на сумата 4930 евро от ищцата и друг от същата дата от който е видно, че сумата 4926,35 евро е внесена по сметка на ответницата от последната с основание „захранване на сметка“. Няма подобно тълкуване и в цитираната в изложението съдебна практика. Въззивният съд е процедирал в съответствие с трайно възприетото в практиката на ВКС разбиране, че поради реалния характер на договора за заем, предаването на заемната сума представлява съществен елемент на договора и установяването му е по същество доказване на съществуването на договора. Ето защо, за факта на предаването на сумата е приложима забраната за свидетелски показания по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. За останалите елементи на договора, които не са част от фактическия състав на сключването му, няма забрана за установяването им и със свидетелски показания. Свидетелските показания са винаги допустими, когато страните ги сочат за установяване на обстоятелствата около сключване на договора, респ. за мотивите им да се обвържат с определена сделка,като в това производство върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства, а при оспорване на иска, ответникът установява възраженията си.В случая реално предаване на сумата липсва,поради което фактическият състав на твърдяната сделка не е осъществен. Трайната практика по въпросите изключва наличието на бланкетно поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Предвид изложеното, не следва да се допусне касационно обжалване на решението. При този изход на спора в тежест на касатора следва да бъдат възложени направените и доказани от ответната страна по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1300 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.