Определение № 50112 от 01.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2989/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. И. С., представлявана от адв. Н. С., срещу въззивно решение № 352/22.03.2022 г., постановено по възз. гр. д. № 2980/2021 г. на Окръжен съд – Варна, с което е обезсилено решение № 262578/07.10.2021 г. по гр. д. № 16144/2019 г. на Районен съд – Варна. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от Ж. К. Ч. срещу жалбоподателката евентуално съединени искове по чл. 93, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата 11 734,98 лв. - двоен размер на платено от ищцата капаро по договор от 24.08.2018 г.; и за сумата 5 867,49 лв. – стойността на заплатеното капаро, поради отказ да се сключи окончателната сделка. В касационната жалба са изложени доводи за недопустимост и неправилност на въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението към касационната жалба се сочи, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпроса за обхвата на предмета на правния спор, с който е сезиран и по който дължи произнасяне съдът. Твърди се, че по този въпрос въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 389/13.05.2015 г. по гр. д. № 66296/ 2013 г., ІV г. о. и решение № 364/ 11.02.2013 г. по гр. д. № 155/2012 г., ІII г. о. на ВКС. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК - вероятна недопустимост на обжалваното решение. Ответната страна по жалбата – Ж. Ч., чрез адв. П. Н., в писмен отговор поддържа становище за основателност на искането за допускане на касационния контрол и на жалбата, поради това, че въззивният съд неправилно е приел за предявени и искове за недействителност на договора между страните, при направено от ищцата в хода на производството „изявление за оттеглянето им“. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: По делото е установено, че на 24.08.2018 г. между Ж. Ч. и С. С. е сключен договор (озаглавен „договор за капаро”), по който ищцата – купувач предала на ответницата – продавач сумата 3000 евро (5 867,49 лв.) като капаро за закупуване на описания недвижим имот - къща с дворно място, представляващ ПИ с идентификатор 35746.501.599, с площ от 700 кв. м, ведно с изградената в него сграда, по плана на [населено място] бряг, [община], при договорена цена от 30 000 евро (58 674,90 лв.), с посочен краен срок за сключване на окончателния договор – 15.10.2018 г. Капарото е платено по посочената в договора банкова сметка с титуляр С. Е. С. (съпруг на ответницата). В исковата молба и в уточняващите я молби са въведени твърдения, че Сн.С. не би могла да изпълни поетото с предварителния договор задължение – да прехвърли собствеността върху целия имот, тъй като не е била собственик на сградата (а само на дворното място), респ. не е имала представителна власт за извършване на разпореждането със сградата. Ищцата сочи, че впоследствие разбрала, че на 30.05.2019 г. С. С. е продал дворното място и жилищната сграда на трети лица, предвид което заявила на жалбоподателката, че разваля договора, без да дава срок за изпълнение, тъй като то станало невъзможно и безполезно. С твърдения, че продавачката е неизправна страна по процесния договор, купувачката е претендирала на основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД връщане на капарото в двоен размер, евентуално - връщане на платената сума 5 867,49 лв.; или връщане на тази сума, като дадена по нищожен предварителен договор. Същевременно, в хода на първоинстанционното производство с последната си уточнителна молба (л.104 - 105 от делото на районния съд) ищцата е заявила, че „не поддържа исковете за нищожност на договора за капаро“, тъй като е направила „възражение на същите основания за недействителност на сключения предварителен договор“ – твърденията са за липса на съгласие за сключване на договора от страна на съсобственика Ст.С.; както и за липса на предмет, поради „недостатъчна индивидуализация на недвижимия имот“. Тези уточнения са поддържани и в съдебното заседание пред РС, в което е направен и окончателния доклад по делото (л.113 и сл. от първоинстанционното дело). С решението си първоинстанционният съд се е произнесъл по приетите за предявени евентуално съединени искове по чл. 93, ал. 2 ЗЗД, като ги е счел за неоснователни и ги е отхвърлил. Доводите на ищцата, касаещи действителността на процесния договор, са обсъдени в мотивите на решението. С обжалваното въззивно решение е прието, че първата инстанция е допуснала съществени процесуални нарушения, довели до произнасяне на съда по евентуалните искове за присъждане на обезщетение за неизпълнение на договор, без да са разгледани предявените „главни искове за недействителност на договора”. Посочено е, че възражението, като процесуално средство за защита срещу предявен иск, е на разположение на ответника по делото, който може да оспори фактическите твърдения в исковата молба на ищеца чрез правоизключващи, правопогасяващи и правоунищожаващи възражения, поради което е изключена хипотеза, при която твърденията в обстоятелствената част и исканията в петитума на исковата молба да могат да се приемат за възражения на ищеца, по които съдът да не дължи произнасяне в решението си. Изявлението на ищеца, че не поддържа предявените искове не представлява изявление за оттегляне или отказ от предявените искове и съдът не е десезиран да се произнесе по тях. Съдът сам квалифицира спорните права, с които е сезиран, като изхожда от правопораждащите юридически факти, петитум и страни, посочени в исковата молба; той не е обвързан от сочената от страните правна норма, нито от употребените правни понятия като част от правната квалификация. Не е обвързан и от последователността, в която ищецът е предявил евентуалните искове. В случая, „предявеният главен иск е с правно основание чл. 26 ЗЗД”, тъй като разглеждането и произнасянето по исковете по чл. 93, ал. 2 ЗЗД имплицитно включва съществуването на валиден договор, т.е. то е обвързано от произнасянето по „претенцията с правно основание чл. 26 ЗЗД”. Доколкото главният иск за недействителност на представения договор не е разгледан, произнасянето по евентуално съединените искове по чл. 93, ал. 2 ЗЗД е недопустимо, тъй като вътрешнопроцесуалното условие, под което те са били предявени, не се е сбъднало. В заключение е прието, че първоинстанционното решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено, като делото е върнато на районния съд с указания за разглеждане на исковете за нищожност на договора. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че касационният контрол следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, поради вероятността въззивното решение да е постановено по нередовна искова молба и по неизяснен предмет на спор (чл. 129, ал. 1, вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК), досежно твърденията на ищцата за недействителност на договора и заявеното от нея впоследствие неконкретизирано изявление, че „не поддържа исковете за нищожност на договора“. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение