Определение № 1138 от 17.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 2411/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от М. Х. Н. и Ц. В. П., и двете чрез адв. Хр.М. срещу решение №693 от 27.05.2025 г., постановено по в.гр.д. №2884/2024 г. по описа на Апелативен съд - София, с което се обезсилва като процесуално недопустимо решение №4697 от 05.08.2024 г., постановено по гр.д. №13271/2021 г. по описа на Софийски градски съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от „Менпауъргруп“ ЕООД, [населено място] срещу касаторите искове с правно основание чл.45 във вр. с чл.53 ЗЗД, за осъждането им да заплатят солидарно сумата от 71 075.12 лева, представляваща обезщетение за претърпени вреди под формата на пропуснати ползи от ищеца в периода м.08.2020 г. – м.09.2021 г. /съгл. уточнителна молба от 23.11.2023 г./, вследствие на трайно установени отношения с клиент „Кауфланд България“ ЕООД, [населено място], осуетени от ответниците чрез разкриване на конфиденциална информация, в резултат на което е осъществена паралелна конкурентна дейност. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно, постановено в нарушение на закона, вътрешно противоречиво и напълно необосновано. Касаторите поддържат, че са незаконосъобразни изводите на въззивния съд, който е обезсилил първоинстанционното решение като постановено по непредявен иск. Поддържат, че дори да се приеме, че правната квалификация на исковете е неправилно определена от първата инстанция, не е налице недопустимо произнасяне, тъй като решаващият състав се е произнесъл по наведените в исковата молба факти и в рамките на търсената защита. Считат, че въззивният съд е следвало да се произнесе по основателността на въззивната жалба като разгледа спора по същество, анализира доказателствата и обсъди наведените от страните доводи и възражения. Молят да бъде отменено решението и върнато на въззивния съд за произнасяне по същество по спора. Претендират разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Касационните жалбоподатели поддържат, че съдът се е произнесъл по множество правни въпроси, като първата група /в.1-в.3/ обобщено се свеждат до процесуалноправния въпрос - относно правомощието на въззивния съд по чл.270, ал.3, изр.трето ГПК в хипотезата на неправилно определена правна квалификация на предявения иск. Считат, че е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №1/1985 г., ТР №1/04.01.2001г., ОСГК на ВКС, решения по гр.д. №476/2009 г., ІV г.о., по гр.д. №1470/2010 г., ІІІ г.о., по гр.д. №882/2010 г., ІV г.о. и др. решения по чл.290 ГПК – основание за допускане до касационно обжарване по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. С оглед оплакванията им за незаконосъобразните действия на въззивния съд във връзка с определената правна квалификация на иска поставят още три правни въпроса – коя е точната правна квалификация на предявените искове, налице ли е произнасяне по непредявен иск, ако първата инстанция е приела, че е сезирана с претенция по чл.45 ЗЗД, а въззивният съд приема, че квалификацията е по чл.10 ЗЗТТ и длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните, с твърдение, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото- основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Излагат доводи за очевидна неправилност на въззивното решение- основание за допускане до касация по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът „Менпауъргруп“ ЕООД поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да обезсили първоинстанционното решение и да върне делото за ново разглеждане от друг състав на СГС, апелативният съд приема, че е налице произнасяне по непредявен иск. Намира, че дадената с исковата молба правна квалификация не ангажира съда, който е длъжен да подведе претенцията под адекватната правна разпоредба на база фактическите твърдения на ищеца. Сочи, че в случая съдът е изследвал регламентацията, съдържаща се в ЗЗТТ, но не е приел, че страната търси обезщетение по чл.10 ЗТТ, а е квалифицирал търсената защита като такава по общия граждански ред /45 ЗЗД/. Намира, че искът, предявен на основание ЗЗТТ, предполага доказване на естеството на изнесена информация на търговска тайна, което обстоятелство е останало неизследвано от първостепенния съд. Счита, че изложеното в мотивите на решението, че не са осъществени белезите на чл.3 ЗЗТТ, не съставлява такова обсъждане. Излага мотиви, че при отделяне на спорното от безспорното и квалифицирането на иска съдът следва да укаже на ищеца, че търговската тайна е поверителна бизнес практика, процес, дизайн, формула, опит или друга информация, която дава бизнес предимство спрямо фирми с конкурентна дейност, и едва след доказване на тези обстоятелства, съдът следва да прецени дали има противоправно поведение и на основание чл. 10 ЗЗТТ да съобрази процесните вреди от кой правен субект са понесени и на това основание – дали ответничките са материалноправно легитимирани да отговарят по този ред, респ. дали ищецът има материалноправна легитимация да претендира заявеното обезщетение. Въззивният съд счита, че ако претенция по чл.10 ЗЗТТ остане недоказана, съдът следва да съобрази дали поведението на ответничките не нарушава общото задължение да не се вреди другиму и едва тогава – да съобразява доказаност на елементите от фактическия състав на чл.45 ЗЗД. САС стига до краен извод, че като не е определил по правилен начин търсената от ищеца защита на база фактическите му твърдения и не е дал указания за подлежащите на доказване обстоятелства, СГС се е произнесъл по непредявен иск, поради което решението подлежи на обезсилване. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено в явно нарушение на закона, извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора оплаквания за допуснати нарушения на закона и необоснованост на изводите на съда са относими към правилността на съдебния акт, но не представляват основание за допускане до касация поради очевидна неправилност. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Процесуалноправният въпрос - относно правомощието на въззивния съд по чл.270, ал.3, изр.трето ГПК да обезсили първоинстанционното решение и да върне делото за ново разглеждане в хипотезата на неправилно определена правна квалификация на предявения иск, отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като е значим за решаващите изводи на въззивния съд. Касаторите обосновават и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, като сочат практика на ВКС по поставения въпрос, на която решението противоречи. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Втората група въпроси не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като инкорпорират оплакванията на касаторите за неправилност на изводите на въззивния съд, респ. изискват преценка на конкретните факти и обстоятелства по делото и произнасяне по основателността на жалбата. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационните жалбоподатели следва да внесат по сметката на ВКС държавна такса в размер на 726.80 евро /1 421.50 лева/. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд