Определение № 245 от 01.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 786/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.2 и ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Б. Б., гражданка на Латвия, чрез процесуалния й пълномощник адв. Б. К., срещу определение № 136 от 20.02.2020 г. по ч.т.д. № 45/2020 г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено определение № 1549 от 19.12.2019 г. по т.д.№ 653/2018 г. на Окръжен съд – Бургас за връщане на подадената от Б. искова молба и прекратяване на производството по делото. Със същото определение е оставена без разглеждане частната жалба в частта, насочена срещу първоинстанционното определение за оставяне без уважение на молба от 12.12.2019 г. за продължаване на срок за отстраняване нередовност на исковата молба. Частната жалбоподателка поддържа доводи за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Сочи, че с отказа на съда за удължаване на срока за внасяне на дължимата държавна такса в размер на 3 744 лв., е възпрепятствано развитието на делото и е нарушено правото на справедлив процес. Освен това се твърди, че за събирането на посочената сума е необходимо повече време, вкл. и с оглед извършването на превод на държавната такса от ищцата – чуждестранен гражданин. По съображения в частната жалба, се иска отмяна на атакуваното определение и възстановяване на срока за отстраняване нередовностите на исковата молба. В приложеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се съдържат твърдения за произнасяне, от страна на въззивния съд, по въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, с развити доводи за необходимост от промяна на практиката по приложение на чл.63 ГПК, както и доводи за неправилност на определението. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното: Сезиращата жалба има характер на частна касационна жалба в частта, с която се атакува въззивното определение за потвърждаване на определението на първата инстанция за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото. В частта, имаща за предмет определението на Апелативен съд – Бургас, с което е оставена без разглеждане частна жалба срещу определението на ОС-Бургас за неуважаване на молба с правно основание чл.63 ГПК – за продължаване на срока за отстраняване на нередовности на исковата молба, производството е по реда на чл.274, ал.2, предл. първо от ГПК. Жалбата е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, при спазване на предвидения в чл.275, ал.1 ГПК преклузивен срок и е насочена срещу подлежащо на обжалване пред ВКС определение на апелативен съд. При постановяване на атакувания съдебен акт, въззивният съдебен състав е преценил: констатациите на първата инстанция за нередовност на депозираната от Б. Б. искова молба, с която е предявен иск по чл.179, ал.2 ЗЗД срещу „Инвестбанк” АД, изразяваща се в липса на доказателства за внесена държавна такса в размер на 3 744 лв.; депозираните от ищцата 15 броя последователни молби за периода от 02.04.2019 г. до 12.12.2019 г. за продължаване на срока за отстраняване на тази нередовност, които, без последната, са били уважавани от ОС-Бургас, при предоставяне на допълнителни едномесечни или четиринадесетдневни срокове за отстраняване на нередовността. Апелативният съд е констатирал, че във всяка от посочените молби, ищцата, чрез процесуалния си пълномощник, е изтъквала идентични причини – недостатъчен срок за събиране на необходимата сума и съответно, за извършването на банковия превод. Решаващият съдебен състав е приел, че определението на ОС-Бургас в частта, с която е постановен отказ по поредната молба по чл.63 ГПК, не подлежи на самостоятелно обжалване, а неговата правилност е преценена в рамките на инстанционния контрол на прекратителното определение. Според апелативния съд, в случая не са налице уважителни причини, препятстващи възможността на страната да изпълни процесуалното задължение за внасяне на определената от съда ДТ, т.к. към момента на депозиране на молбата от 12.12.2019 г. първоначалният срок за отстраняване нередовността на исковата молба многократно е бил продължаван. Съобразен е и принципа за провеждане на съдебните производства в разумен срок съгл. чл.6 ЕКПЧ и чл.13 ГПК, при отчитане на прекомерния времеви период, в който ищцата е имала възможност да изпълни указанието на съда и да приведе исковата молба в съответствие с изискването за редовност по см. на чл.128, т.2 ГПК. При извършване на преценка - към кой момент са настъпили предпоставките по чл.129, ал.3 ГПК за връщане на исковата молба и за прекратяване на производството по делото, въззивната инстанция, макар и да е съобразила липсата на задължение за съда да уведомява страната за удължения срок /по арг. от чл.63, ал.2, изр.2 ГПК и съгласно константната практика на ВКС/, то в случая е отчела изпратеното до страната съобщение, връчено на 02.12.2019 г. Поради това, за момент на изтичане на последния новоопределен срок, е посочена датата 16.12.2019 г., в рамките на който дължимата за първоинстанционното производство ДТ не е била внесена. Апелативният съд е констатирал липсата на надлежно сезиране на първата инстанция с искане за възстановяване на срока, на осн. чл.64, ал.2 ГПК, след узнаване на определението на ОС-Бургас за отхвърляне на молбата по чл.63 ГПК, депозирана на 12.12.2019 г. Определението на Апелативен съд – Бургас в частта, с която е оставена без разглеждане частната жалба на Б. Б. е правилно, т.к. атакуваното с нея определение /имащо характер на разпореждане/ по чл.63 ГПК, с което ОС-Бургас е оставил без уважение поредна молба за продължаване на срока за внасяне на ДТ, няма самостоятелен преграждащ развитието на делото характер, нито в процесуалния закон е предвидена възможност за самостоятелен инстанционен контрол. Възможен е само косвен контрол за правилност на такъв съдебен акт, само в случай на постановен последващ процесуален съдебен акт, преграждащ по-нататъшното развитие на делото. В този смисъл е непротиворечивата практика на ВКС – така например, определение по ч.т.д. № 288/2011 г., I т.о., определение по ч.т.д. № 292/2012 г., определение по ч.т.д. № 3620/2015 г., II т.о. и мн.др. Поради това, посоченото определение следва да се потвърди. Настоящият касационен състав счита за неустановена основната предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното определение в частта, с която е потвърдено определението на ОС-Бургас за връщане на исковата молба, поради неотстраняване нередовността й, и за прекратяване на производството по делото. Независимо от ясните и точни указания на съдията-докладчик от Апелативен съд – Бургас, дадени в разпореждане № 180 от 09.03.2020 г., частната жалбоподателка, чрез процесуалния си пълномощник, не е формулирала конкретен правен въпрос, произнасянето по който да е обусловило изхода по въззивно частно дело. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се съдържат единствено фактически и правни доводи за неправилност на атакувания съдебен акт, както и обосновка на поддържания допълнителен селективен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно задължителните за съдилищата в РБългария постановки в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция не може да извежда обуславящ за изхода на делото правен въпрос, въз основа на оплакванията и доводите на касационния жалбоподател, а липсата на изрично поставен такъв въпрос, съставлява достатъчно основание за недопускане на касационен контрол. Дори и в случая да се приеме, че е допустимо само конкретизиране на въпроса: доколко съществува задължение за съда да уведоми страната за резултата от произнасянето по искане за продължаване на срок и значението на такова съобщение за началото на новоопределения срок, той няма характеристика на обуславящ, а отговорът му произтича пряко от изричната разпоредба на чл.63, ал.2, изр.2 ГПК, съблюдавана от съдилищата. Поради това, за недоказана следва да се приеме и поддържаната от частната касационна жалбоподателка допълнителна селективна предпоставка, при отчитане на разясненията, дадени в т.4 от посочения по-горе акт на нормативно тълкуване. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение