Определение № 115 от 25.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3393/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. З. Б. против решение №11533/14.07.2020 г., постановено по гр.д.№ 4451/2019 г. от 12-ти състав на САС. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е основателен до размер на 3000 лева и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на СГС. Съдът е приел, че на 23.08.2010г. ищцата е била привлечена като обвиняем за извършване на престъпление по чл.216, ал.1 НК. Така започналото наказателно производство е приключило с влязла в сила на 10.03.2014г. оправдателна присъда по нохд № 89/2013г. по описа на Районен съд- Каварна. Съдът е посочил, че повдигнатото обвинение не е за тежко престъпление, мярка за неотклонение не е била взета, наказателното производство е приключило в кратък срок – около три години и половина. Отчетено е, че личното участие на ищцата в процесуално – следствените действия се изчерпва с разпита й на два пъти като обвиняем в досъдебното производство. Отчитайки тези обстоятелства, както и обичайния характер на търпените вреди, въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението е по – нисък от присъдения от 3000 лева. В тази връзка съдът е приел, че по делото не е доказано обвинението да е имало медиен отзвук (показанията на свидетелите за това обстоятелство са изолирани и лишени от конкретика), нито, че е повлияло на професионалния имидж на ищцата – според свидетелите. Посочено е, че ищцата е възложила изпълнението на присъщите за длъжността й (изпълнителен директор на туристически холдинг) ангажименти на други лица с цел да съхрани бизнес авторитета си, което явно е постигнала, след като свидетелите нямат преки впечатления за негативна промяна в отношението на бизнес партньорите и контрахентите на представлявания от ищцата търговец. В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси при наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Сочат се въпроси относно задължението на съда при определяне на обезщетение за неимуществени вреди да отчете общественото положение на ищеца и медийното разгласяване на повдигнатото обвинение. Съдът не е отрекъл това свое задължение, но е приел от фактическа страна, че повдигнатото обвинение не е повлияло на общественото положение на ищцата, както и че не е доказано по делото обвинението да е имало медиен отзвук. В тази насока липсва соченото противоречие с практиката на ВКС по тези въпроси. Доводите в тази насока касаят фактите по спора, възприети от съда, но не и произнасяне по правен въпрос. Проверката на възприетата от съда фактическа обстановка не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК, доколкото е въпрос на обоснованост на съдебното решение, а евентуалната необоснованост не е сред касационните основания по чл.280 ГПК. Сочат се правни въпрос относно приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и критериите при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. По тези правни въпроси също е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, не са налице касационни основания за допускане на касационното обжалване. Водим от горното, състав на ВКС