Определение № 382 от 16.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 752/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] против решение №6799 от 12.10.2017г. по т.д.3468/2017г. на Софийски градски съд. [фирма], [населено място] е подал и касационна жалба против решение от 07.12.2017 г. по гр.д. № 3468/2017 г. на Софийски градски съд, IV–А с-в., с което по реда на чл.247 ГПК са отстранени допуснати явни фактически грешки в решение № 6799 от 12.10.2017г. по т.д. № 3468/17на СГС. С определение № 80 от 19.03.2018г. по т.д. № 752/17г. на ВКС настоящият състав е присъединил, образуваното по тази касационна жалба т.д. 751/18г. за общо разглеждане с т.д. № 752/18г. под номера на последното. Ответникът по касация- Д. П. А. и Д. З. А. и двамата от [населено място], чрез пълномощника си – адв. В. Волева са на становище, че не са налице основания по чл.280, ал.1 и 2 ГПК, поради което обжалваното решение и решението за поправката му не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: По касационната жалба на [фирма] против решение №6799 от 12.10.2017г. по т.д.3468/2017г. на Софийски градски съд: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283,ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С решението,предмет на обжалване въззивният съд, след частична отмяна на първоинстанционото решение е признал за установено, че клаузите на чл. 2, ал. 1; чл.2, ал. 3; чл.6, ал. 2; чл. 12, ал. 1 от договора за кредит за покупко продажба на недвижим имот от 07.04.2008г., сключен между страните за нищожни, осъдил е дружеството да заплати сумата от 468,20 швейцарски франка, представляващи заплатена без правно основание сума за годишна такса за управление на кредита за периода 07.04.2008 г.-30.04.2014 г.; сумата от 6 242,50 швейцарски франка - недължимо платена сума поради валутна разлика между швейцарски франк и евро за периода 07.04.2008 г. – 30.04.2014 г.; сумата от 2 233,46 швейцарски франка, недължимо платена, поради валутна разлика, получена от превалутирането на сумата по кредита и към момента на усвояването му между швейцарски франк и евро за периода 07.04.2008 г. – 30.04.2014 г. ведно със законната лихва и е потвърдил първоинстанционното решение, с което са признати за нищожни клаузите на чл.3, ал. 1; чл. 3, ал.5; чл.6, ал. 3; чл. 8, ал.2 и ал. 3 и чл. 22, ал.1 от договора за кредит, като е осъдил дружеството да заплати сумата от 7 401,30 швейцарски франка, платена без основание за периода 01.05.2009 г.-30.04.2014 г., представляваща разликата между сбора на първоначално уговорения размер на месечните вноски, ведно със законната лихва. С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – А. С. е поддържал наличие на всички основания за допускане на касационно обжалване- по чл.280, ал.1, т.1,2 и 3 и ал.2 ГПК. Поставил е следните въпроси, посочени общо като относими „към основанията по член 280, ал. 1 ГПК” :1/” Нищожна ли е уговорка за предоставяне на кредитен лимит в швейцарски франкове.2/”Налице ли е неравноправие на договорни клаузи по кредит в швейцарски франкове и при кои хипотези на член 143 от ЗЗП при изменение на обменните валутни курсове от момента на сключване на договора”3/”Нищожна ли е договорна клауза съгласно която се предвижда отпускането на кредитополучателя на парична сума определена валута, различна от националната, и задължението за погасяване на кредита в същата валута”, 4/”Нищожна ли е уговорка, която прехвърля валутния риск върху кредитополучателя при повишаване на стойността на използваната чуждестранна валута”.5/”Носи ли Банката отговорност при промени във валутните курсове след като е изпълнила задълженията си като е уведомила кредитополучателя за възможните рискове от уговаряне на кредит във валута, различна от националната, и въпреки това уведомление кредитополучателят е избрал кредит в чуждестранна валута”6/ „ Допустимо ли е при формиране на лихвата по договор за кредит в швейцарски франкове приложим ли е БЛП на Банката за кредити в евро/лева и обратно и в кои случаи.” 7/”Допустима ли е промяна на договорените между страните условия по кредитно правоотношение и промяна чрез съдебно решение на съдържанието и условията на договора за кредит, при липса на изрично предвидените законови условия.” 8/”Коя погасителна давност е приложима - специалната или общата, при искове връщане на суми по анюитетни месечни вноски на отпаднало основание по договор за кредит и по искове за валутни разлики по месечни анюитетни вноски ?” По този въпрос е сочено противоречие с решение № 172 от 21.03.201 1 г. по гр.д.№ 80/2010г. ГК IV ГО на ВКС и решение № 16/09.05.2017г. на ВКС по гр.д.№ 50185/2016г. ГК, I-во отд. Поставени са още въпросите: 9/”Определяне наличието на индивидуална договореност на процесните клаузи по смисъла на член 146 ал.2 от ЗЗП и установяване наличието на дадените от закона кумулативни условия, а именно клаузите да са: 1.) предварително изготвени и 2.) кредотополучателят да не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.Липсата на становище и/или възражение от страна на кредитополучателя по предложените договорни клаузи следва ли да се тьлкува като липса на възможност да влияе върху съдържанието на клаузите? Определяне на клаузи от договор за кредит като индивидуално уговорени при условията на член 146 ал.2 от ЗЗП и как следва да се тълкува второто условие кредитополучателят да не е имал възможност да влияе върху съдържанието на договорните клаузи? Липсата на активно поведение от страна на кредитополучателя следва ли да се вменява в отговорност на Банката и в лишаване на кредитополучателя от възможност да влияе върху договорните клаузи? Чия е доказателствената тежест при установяване липсата на възможност да се влияе върху съдържанието на договора и доколко са приложими гласни доказателства при установяване на това съобразно хипотезата на член 164 от ГПК и установената търговска практика кредитополучателите да изразяват в писмен вид исканията си към банките? Приемането на предложените условия по кредита и договорни клаузи, следва ли да се тълкува като потвърждаване от страна на кредитополучателя на съдържанието на договорните клаузи и в този смисъл при липса на двете кумулативно дадени условия на член 146 от ЗЗП, следва ли клаузите да се определят като индивидуално договорени?”, 10/ „ Липсва ясна методология и/или метод с конкретно посочени елементи, които се прилагат от съда при дефиниране на наличието на неравноправие на договорни клаузи от договор за кредит като значителни по смисъла на член 143 от ЗЗП. Кои са критериите за определяне наличието на неравноправие между правата и задълженията на страните по кредитното правоотношение като значително по смисъла на ЗЗП?”11/Налице ли е промяна на договорените между страните условия по кредитното отношение при условие, че е договорена плаваща по размер лихва?” По последните поставени въпроси е поддържано основание по 280 ал.1, т.3 от ГПК, изведено от това, че въззивното решение е постановено в противоречие с постоянната съдебна практика /посочените по-горе решения/, а от друга страна е налице необходимост за разглеждането им от ВКС, за да се избегне неточно прилагане на закона.” Поставени са още въпросите - 12/”Уговорената възнаградителна лихва определена ли е съобразно изискванията на ЗКИ и ЗЗП и кои са критериите за констатиране на това?”. Поддържано е основание по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК, изведено от необходимост за разглеждането им от ВКС, „за да се избегне неточно прилагане на закона.” Поставени са въпросите - 13/”По отношение на Банката като доставчик на финансова услуга следва да намери приложение хипотезата на член 144 ал.1 т.1 от ЗЗП и на член 144 ал.2 т.1 от ЗЗП?”, 14/”Във връзка с валутата на кредита по процесния договор и валутата на задълженията на кредитиполучателите за месечни анюитетни вноски и с твърдяна в мотивите на решението нищожност на член 1, алинея 1 и алинея 3; член 2, алинея 1 и алинея 3, член б и член 22 от процесния договор, се поставят следните съществени въпроси, а именно: 14.1. Неравноправна ли е договорна клауза, с която кредитополучателят се задължава да заплаща месечни вноски за погасяване на кредита във валута, в която същия е договорен, както и клауза, с която кредитополучателят също поема валутните рискове при договор в чуждестранна валута? 14.2. След като процесният кредит е договорен и отпуснат в швейцарски франкове, има ли право Банката да получава погасителните вноски по кредита в същата валута ? 14.3. Следва ли Банката да носи отговорност за валутните рискове, след като съгласно договора кредитополучателят няма задължение да се ползва валутните курсове на Банката и съответно да плаща вноските си в швейцарски франкове, независимо от източника на придобиването им? 14.4. При липса на доказателства за липса на разлика, вследствие на т.нар. валутни разлики, между предоставената в швейцарски франкове сума и върнатата такава в швейцарски франкове, налице ли е значителна неравнопоставеност по смисъла на ЗЗП? 14.5. Налице ли е нищожност на договорни клаузи от договор за банков кредит, с който е отпуснат кредитен лимит в швейцарски франкове, валута различна от националната валута? 14.6. Налице ли е нищожност на клаузата на член 22 от договора, в която е изразено съгласие от страна на потребителя да поеме рискове и вреди, включително и пропуснати ползи от промени и повишаване на курс купува и/или продава на швейцарския франк? 14.7. Налице ли е неравноправност по смисъла на член 143 от ЗЗП по отношение на клаузата на член 22 ал.1 и ал.2 от договора за кредит, след като кредитополучателят се е задължил да връща кредита в швейцарски франкове по време на действие на договора, който е с продължителен период на изпълнение, през който е възможно да настъпят промени във валутния курс, които да повишат или да намалят размера на вноските? 14.8. Допустимо ли е уговаряне на договор за кредит в чужда валута, различна от националната валута? 14.9. С оглед разликата между договора за паричен заем по ЗЗД – един реален договор, и договор за кредит по ТЗ - един консенсуален договор, доколко определящо е реалното предаването на сумата при договора за кредит, уговорен като кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на конкретно посочена сума в евро? 14.10. Допустимо ли е страните по договор за банков кредит да се споразумеят задължението на банката за отпускане на средствата да бъде изпълнено чрез предоставяне в друга валута, различна от уговорената, след договорено служебно превалутиране, чийто размер се определя като равностойност на уговорената по установените между двете валути курсове, определен към датата на падежа — момента на изпълнение на задължението на банката да предостави средствата?” Поставени са въпросите – 15/”Следва ли изрично в договора за кредит да е вписана възможност за едностранно прекратяване на договора от страна на кредитополучателя, след като то се следва ех lege u как следва да се тълкуват разпоредбите на член 8 и член 9 от договора, които предвиждат възможността за предсрочно прекратяване ?”16/”Налице ли е промяна на договорените между страните условия по кредитното отношение при условие, че кредита е уговорен като кредитен лимит в швейцарски франкове по искане на кредитополучателя и е договорена плаваща по размер лихва?”и 17/” Допустимо ли е установяване на нищожност на член 3 алинея 1 от договора за кредит, в който се договаря дължимата по кредита лихва и в този смисъл налице ли е нарушение на член 430 ал.2 от ТЗ и съответно косвена променя на договора за кредит по ТЗ в договор за безлихвен паричен заем по ЗЗД?”. Страната, след поставяне на тези въпроси е изложила своята защитна теза, с оглед основателността на исковете и общо е посочила, че следвало да се има предвид и постоянната съдебна практика, а именно: решение от 30.01.2017г. по гр.д.№ 16526/2016г. на СРС, 48 с-в; решение от 12.04.2013г. по гр.д.N 38034/201lг. по описа на СРС, 36 с-в;решение N I-42-174 от 25.02.2015г. по гр.д.№ 19333/2013г. на СРС, 42 с-в;решение N I-49-142 от 16.03.2015г. по гр.д.№ 11643/2014г. на СРС, 49 с-в;решение от 15.04.2016г. по гр.д.N2 5268/2015г. на СГС, IV В с-в. Касаторът, с раздела, озаглавен – „ Основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК” не е обсъждал конкретно поставен въпрос от множеството формулирани от него и цитирани по-горе, а е разглеждал общо решението на въззивната инстанция, за което е твърдял, че било постановено в противоречие с изброена практика на ВКС по отношение на погасителната давност по осъдителните искове по чл.55 ЗЗД, както и с това, че не бил извършен анализ на данните и фактите, за да се приеме, че е налице хипотеза на чл.143 ЗЗД. Поддържано е и основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК като са развити пространни съображения за противоречие на решението с решение на СЕС по д. С- 186/16г. и заключението във връзка с него на Генералния адвокат.Поддържано е и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като и по това основание не са посочени въпроси от изброените в началото на изложението а е заявено в тази връзка противоречие с практика на съдилищата – изброени са множество решения. Поддържани са и основания по чл.280, ал.2 ГПК.Развити са доводи за недопустимост на решението, поради това, че с него се извършвала „недопустима промяна” на процесния договор, като разбирането е поддържано и по всяка от оспорените от потребителите клаузи на процесния договор. Изложени са в тази връзка и доводи за неправилност на решението. По отношение на поддържаното основание по чл.280, ал.2, пр.3-то ГПК страната е твърдяла, че решението е очевидно неправилно, поради това, че по отношение на установяване индивидуалното договаряне на оспорените клаузи било немотивирано. Поддържано е общо това основание- „ по отношение на установеност на твърдяното неравновесие между правата и задълженията на страните по кредитното правоотношение, по отношение на приетото по погасителната давност и по отношение разбирането на понятието „ усвояване на кредит”, изведено от несъгласието с приетото от въззивния съд. Страната е възпроизвела буквално оплакванията си в касационната жалба по всеки един от исковете относно неправилност на изводите на състава, свързана с конкретните оспорени договорни клаузи, а към тези оплаквания е прибавено твърдението, че решението е недопустимо и очевидно неправилно. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава извод за допускане на решението до касационно обжалване. [фирма], чрез пълномощника си е поддържал довод за недопустимост на съдебният акт, изведен от това, че с решението се извършвала недопустима промяна на процесния договор, като същият „недопустимо бил трансформиран от договор за кредит по ТЗ в договор за безлихвен паричен заем и била променена валутата по кредита”. Касаторът е поддържал този лаконичен довод и отделно по всяка една от оспорените по реда на чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.146 и чл.143 ЗЗП от потребителите, клаузи на сключения между страните договор за банков кредит. С оглед така въведеното оплакване не са развити други съображения по това твърдение, а развитите, страната е смесила с доводите за очевидна неправилност на акта, както и с буквалното възпроизвеждане на пасажи от касационната си жалба по отношение на отделните клаузи предмет на обжалваното решение. Доводите са неоснователни. В настоящият случай съдилищата са разгледали предявените искове, които имат за предмет- прогласяване на нищожност на конкретни клаузи от договор за кредит за покупка на недвижим имот, като неравноправността на отделните клаузи е свързана с предвидената в договора за банката възможност едностранно да променя лихвите и таксите по кредита, както и да възложи риска от промяна на валутните курсове изцяло върху потребителя с договорени неясни и неразбираеми клаузи. Установената законова възможност да бъдат прогласени за нищожни тези клаузи и постановените решения в съответствие с тази законова възможност не обосноват направения от касатора извод за недопустимост на съдебният акт на въззивната инстанция. След като съдът се е произнесъл по заявените претенции и след като ги е подвел под правна норма, установяваща законова възможност за такова произнасяне, то се налага извод, че същият се е произнесъл по допустими искове в рамките на сезирането си. Лаконичното твърдение на касатора за недопустимост на решението всъщност е обосновано с оплакване за неправилност на акта. В тази връзка,както бе посочено, приложените законови разпоредби на чл.143 и сл. ЗЗП, както и обсъждането им от състава не съставлява неправомерно изменение на договора за кредит, както неправилно счита касатора, а е приложение на правна норма, чието разглеждане и съобразяване е пряко свързано с основателността на претенциите, а не с тяхната допустимост. Следователно, с оглед изложеното обжалваното решение е допустим и валидно постановен съдебен акт. Касаторът е поддържал и третото основание по чл.280, ал.2 ГПК. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК, тъй като обоснованото чрез буквално възпроизведените доводи за неправилност от касационната жалба по конкретните текстове не води до извод за очевидна неправилност, а за неправилност на решението, при това изведени от защитната теза на страната и сочени и от нея като касационен довод по чл.281 ГПК, който се разглежда само ако бъде допуснато касационно обжалване. Извън това развитите доводи съдържат изразеното несъгласие на касатора с приетото от състава по основателността на исковете, без да е въведен довод по една от изброените с горната дефинитивност на основанието предпоставки. Твърдението му, че решението било очевидно неправилно, поради това, че по отношение на установяване индивидуалното договаряне на оспорените клаузи, било немотивирано по отношение на установеност на твърдяното неравновесие между правата и задълженията на страните по кредитното правоотношение, по отношение на приетото по погасителната давност и по отношение разбирането на понятието „ усвояване на кредит” е фактически невярно, тъй като въззивният съд подробно и обстоятелствено е мотивирал изводите си по изброените от страната обстоятелства, като общо изразеното несъгласие с тези изводи не означава немотивираност на акта. Освен това същите са въведени от касатора и по другите поддържани основания - това по чл.280, ал.1, т.1,2 и 3 ГПК. Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК.Съобразно разрешенията дадени с т.1 ТР ОСГТК № 1 /09г., поставените от него първи седем въпроса са общи, очертаващи предмета на спор и несвързани с решаващите изводи на състава, с които не е направена никаква връзка от касатора. Освен това, по тях, страната въпреки пространното си изложение не е сочила и допълнителен критерий. По формулираните от касатора материалноправни въпроси от 9-13, свързани с критериите за определяне индивидуалните договорености, наличието на неравноправие между правата и задълженията на страните по кредитното правоотношение като значително по смисъла на ЗЗП, неравноправния характер на клаузите и наличие на хипотезата на чл.144 ал.1, т.1 ЗЗП и чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП спрямо банката като доставчик на финансова услуга е налице константна съдебна практика на ВКС по чл.290 ГПК, обективирана в решение №77/15г. по гр.д. №4452/14 на ВКС, ГК, III г. о.,решение № 424/15 по гр.д. №1899/15 на ВКС, ГК, IV г. о. /посочено в раздел І от изложението/, решение №51/16 по т.д. №504/16г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №95/16г.на ВКС, ТК, II т. о., решение № 205/16 по т.д. №154/16г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №165/16 по т.д. №1777/16г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №201/17г. по т.д. №2780/15г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, съгласно която предпоставките за определяне, че една договорна клауза е неравноправна, са - клаузата да не е индивидуално уговорена; да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията - съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; да е сключена във вреда на потребителя. Прието е, че основният критерий за приложимост на изключението по чл.144,ал.3, т.1 ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/ или от държавния регулатор. Само тогава търговецът/ доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл.143,ал..1 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля. Така формираната практика изключва по разглежданите въпроси основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, посочено от касатора като налично. Освен това, с оглед тази практика не се установява и общо посоченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като в съответствие с нея, въззивният съд, след като е дефинирал изискванията, наличието, на които води до извод за неравноправност, е приел,че за да се прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване общия принцип, въведен с чл.143,ал.1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин. Прието е също така в съответствие с цитираната практика, че уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна с оглед общата дефиниция на чл.143 ЗЗП. Съобразено е и това, че методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти - пазарни индекси и/или индикатори, както и от правната природа на договора за банков кредит е изведена необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва - съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката - кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл.143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144,ал.3,т.1 ЗЗП. Също така в съответствие с цитираната практика /решение № 165/16 на ВКС, ТК, I т. о./, съдът е отчел, че когато не е указано нито в договора, нито в общите условия как и поради какви причини, стоящи извън контрола на банката, тя има право да увеличи базовия лихвен процент, когато липсват критерии, по които банката да увеличава възнаградителната лихва, разпоредбата на чл.144,ал.2 ЗЗП не може да бъде приложена. Прието е още, че уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза изключението по чл.144,ал.3,т.1 ЗЗП е неприложимо. Относимите към разпоредбата на чл.146,ал.2 ЗЗП въпроси също не обуславят извод за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, тъй като също са разрешени от въззивният съд в съответствие с постоянната практика на ВКС, обективирана в решение №98/17г. на ВКС, ТК, II т. о.,решение № 51/16 по т.д. № 504/16 на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 77/15г. по гр.д.№4452/14г. на ВКС, ГК, III г. о. В съответствие с тази практика въззивният съд е приел че съгласно чл.146,ал.2 ЗЗП не съставляват индивидуално уговорени клаузи в потребителски договор, тези които са била изготвени предварително от търговеца или доставчика, и по които потребителят не е могъл да изрази становище по тяхното съдържание. С цитираната практика е прието още, че индивидуално уговорена би могла да е и клауза, която се отнася до определяне на основния предмет на договора, както и до съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката или услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, съгласно чл.145,ал.2 ЗЗП. Клаузите по този текст, които не са индивидуално уговорени, подлежат за преценка от гледна точка на неравноправния им характер, само ако не са изразени ясно и разбираемо. Изискването на ясен и разбираем език включва яснота и разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка, но прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Не са индивидуално уговорени клаузите по чл.146,ал.2, особено общите условия на договора, които подлежат на преценка относно неравноправния им характер по чл.146,ал.1 ЗЗП, а включените в индивидуалните договори клаузи по пар.12а от ДР на ЗЗП по принцип не се изследват за евентуално неравноправен характер. Подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него. С тази практика на ВКС е прието още, че доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена, се носи от доставчика на услугата- в конкретния случай ответната банка - настоящ касатор. Въпрос на фактическа преценка е дали от представените доказателства се установява, че клаузата е сключена индивидуално. Именно тези разрешения са възприети и от въззивният съд с обжалваното решение. В тази връзка и по отношение на изложеното във връзка за установеност на това дали процесните клаузи са били индивидуално уговорени, касаторът не обосновава извод за наличие предпоставки за допускане на касационно обжалване. Дори и от 8 въпрос да бъде изведен релевантен, във връзка с валидно въведеното в процеса възражение на касатора за погасяване исковете по давност и с оглед приетото от съдилищата, че не се касае за периодични задължения за плащане по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД, тъй като исковете са за неоснователно обогатяване и спрямо тях се прилага общата петгодишна давност, налице би било единствено общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не е налице соченото от касатора противоречие с цитираните от него съдебни актове, които не разрешават така поставените въпроси и в тази връзка са ирелевантни за допускане на решението до касационно обжалване. С цитираното и представено решение №172/11г.по гр.д. 80/10г. на ВКС, ГК, IV г. о. се дава отговор на въпроси, които не са идентични с формулирания от касатора и не включват отговор на релевантните за настоящия спор въпроси - в него е решен въпросът за точното приложение на чл.86 ЗЗД във връзка с чл.144,ал.1 ЗЗД по отношение на вземанията на основание чл.55,ал.1,пр.1-во ЗЗД за връщане на получено по предварителен договор без основание при влязло в сила отхвърлително решение за обявяването му за окончателен поради нищожността му, какъвто не е настоящият случай. Решение № 16/16г. на ВКС, І т.о.формира практика по правния въпрос- какъв е приложимия давностен срок по отношение вземането на кредитора по договор за финансов лизинг за заплащане на лизингови вноски и имат ли те характер на периодични плащания по смисъла на чл.111б.”в” ЗЗД, който също е неотносим към исковете за неоснователно обогатяване По аналогични съображения са неприложими и постановките възприети с цитираното от касатора ТРОСГТК №3/11г., с което „ периодичните плащания” са свързани с изпълнение на възникнали на договорно основание задължения. Или страната не обосновава извод за наличие основание за допускане касационно обжалване и по този въпрос. Поставените въпроси под №14, обозначени с арабски цифри, поставени като подвъпроси от 1 до 10 не са релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Този извод се налага поради това, че въпроси под №14.6 и 14.7 са фактически, а не правни, тъй като третират конкретно доказване на факти във връзка с разглеждания договор за кредит, свързани с конкретни негови клаузи. Останалите въпроси не са разглеждани от въззивният съд, а основното съдържание на въпроси под № 14.1, 14.2,14.4 и 14.8 е изведено от разбирането на касатора по основателността на иска т.е. от неговото интерпретиране на мотивите на въззивната инстанция. Този извод произтича от това, че съдилищата са приели, че кредитът е реално отпуснат и усвоен в определената с договора сума в евро, а не в швейцарски франкове, като и не в такава валута са погасявани месечните вноски по кредита, а банката служебно е превалутирала сумите в определен от нея курс на швейцарския франк.Прието е също така за доказано наличието на разлика в размера на предоставената от банката и усвоена от кредитополучателя сума по кредита и извършените погасявания, в резултат именно на валутните разлики между швейцарския франк и еврото, като тази разлика не е част от основният предмет на договора за кредит, нито представлява цена на финансовата услуга, като е изведено че е налице печалба на банката за сметка на кредитополучателя. Съдът не е развивал мотиви, както произволно е въвела във въпросите си страната, че не може да бъде сключван договор за кредит във валута различна от националната. Следва да се отбележи, че по тези въпроси освен общо основание, не е обоснован и допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, с твърдението си за противоречие по тях със становище на Генералния адвокат и решение С-186 на СЕС. И тук страната не обосновава общо твърдяното противоречие, изразено, според нея в това че уговарянето на кредит в чужда валута не води до противоправност или нищожност на договорените клаузи. Съдът не само в решаващите си мотиви, но и изобщо не е приемал нищожност на клаузите, поради това че са уговорени в чуждестранна валута. Касаторът не е обосновал и разбирането си относно съдържанието на цитираната практика. По решение №С-186 на СЕС, преюдициалното запитване се е отнасяло до тълкуването на чл.3, пар.1 чл.4,пар.2 Директива 93/13 ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори.С това решение е прието, че неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на договора при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът знае. Националната юрисдикция трябва да направи оценка относно наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на посочената разпоредба и отчитайки по-специално експертната компетентност и познания на продавача или доставчика в случая банката, относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута.Съгласно практиката в постановеното от Съда на ЕС решение от 14.03.2013г. по дело С-415/11г. M. A. срещу C. D E. de C., T. i M. /C./, с което във връзка с отправено преюдициално запитване относно тълкуването на приложимата и в случая и съобразена изрично от въззивният съд Директива 93/13г. на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителски договори СЕС се е произнесъл, че чл.3, пар.1 от Директивата да се тълкува в смисъл, че понятието "значителна неравнопоставеност" в ущърб на потребителя трябва да се прецени като се направи анализ на националните правни норми, приложими при липса на уговорки между страните, за да се установи дали и евентуално в каква степен по силата на договора потребителят е поставен в по-неблагоприятно правно положение от предвиденото в действащото национално право. " Съгласно решение от 16.01.2014г. по дело С-226/12г., C. P. SA срещу J. I. M. A. "за да прецени евентуалното наличие на значителна неравнопоставеност, запитващата юрисдикция трябва да отчита характера на стоката или услугата, за които е сключен договорът, като вземе предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, както и всички останали клаузи от договора". Съобразно решение от 26.04.2012г. по дело С-472/10г., N. F. H. срещу I. T. Z.. "Националната юрисдикция, която в производството за преустановяване на нарушение се произнася по колективен иск от името на потребителите, предявен от определена в националното законодателство организация, следва да прецени с оглед на чл.3,пар.1 и3 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори неравноправния характер на клауза, съдържаща се в общите условия по потребителски договори, с която продавач или доставчик предвижда едностранно промяна в свързаните с предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне на тези разходи или да посочва основателно съображение за тази промяна. В рамките на тази преценка посочената юрисдикция трябва по-специално да провери дали предвид всички съдържащи се в общите условия по потребителски договори клаузи, сред които е и спорната, както и предвид националното законодателство, уреждащо правата и задълженията, които биха могли да допълват предвидените в разглежданите общи условия съображенията или начинът на промяна на свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора.". Предвид транспонирането на посочената Директива в националното право на Република България /пар.13а,т.9 ДРЗЗП тълкуването на термина "значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя" по чл.143 ЗЗП се извършва по смисъла на практиката на СЕС. Както бе посочено вече решение № С-186, цитирано от касатора, преюдициалното запитване се е отнасяло до тълкуването на чл-.3, пар.1 чл.4,пар.2 Директива 93/13 ЕИО на съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори.С оглед изложеното, и при съобразяване, че при постановяване на обжалваното решение, както съдебната практика на ВКС в горния смисъл, така и практиката на СЕС са съобразени от въззивния съд, чийто извод за приложимост на разпоредбата на чл.143 ЗЗП е формулиран на базата на преценката му, че спорните клаузи от договора за кредит не са индивидуално уговорени, при съобразяване, че същите не са ясни и конкретни, че липсват определени в договора обективни обстоятелства, обуславящи правото на банката да променя размера на базовия лихвен процент, както и че не е предвидена в договора възможност потребителят да се откаже свободно от същия при едностранно изменение на условията по него от страна на банката доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е неоснователен. Въпросът / №15/, отнасящ се до вписването в договора за кредит на възможността за едностранното му прекратяване от кредитополучателя също не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като отговорът му зависи от конкретните договорни клаузи. Следва да се има предвид обстоятелството, че преценката на въззивния съд за неоснователност на възражението по чл.144,ал.2,т1 ЗЗП не е аргументирана само с липсата на възможност за едностранно прекратяване на договора от страна на кредитополучателя при несъгласие с променения без предизвестие лихвен процент, а и с наличието на субективна обусловеност и преценка на основанията за промяна от волята на орган на банката, т. е. липса на установени в договора обективни причини за промяна на лихвения процент. Извън това по този въпрос не е обоснован валидно и допълнителен критерий тъй като е сочено противоречие с решение на СГС, което е ирелевантно към основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 и ал.2 ГПК. Не са релевантни и поставените под №16 и 17 въпроси, тъй като са фактически, съдържат изводи на страната в контекста на защитната й теза и не са обвързани, нито относими към решаващите изводи на състава. Общо разгледаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, самостоятелно развито от касатора чрез посочване на това, че решението противоречало на изброени актове на съдилищата и е възпроизведен неговия текст, предполага, че частният касатор следва да установи, че конкретно формулиран правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е развила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като не е изложила нито едни аргумент в подкрепа на разбирането си, за това, че е налице разглежданото основание. Тя не е обвързала противоречието с практиката на съдилищата / относимо към отменена процесуалноправна норма/ с възпроизвеждане текста на основанието. Липсват каквито и да било доводи за неправилно формирана съдебна практика / а и въобще по изброените решения на съдилищата не е установено, че същите обективират практика, поради неустановеност на влизането им в сила/ нуждаеща се от промяна. Т.е. възпроизвеждане текста на основанието не води до извод за неговото наличие. Останалите изложени от касатора правни доводи по посочените от него правни въпроси представляват оплаквания за неправилност на съдебния акт и в този смисъл са относими към касационните основания по чл.281 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 и 2 ГПК.. С оглед изложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване по разгледаната касационна жалба. По касационната жалба на [фирма], [населено място] против решение от 07.12.2017 г. по гр.д. № 3468/2017 г. на Софийски градски съд: Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. С решението, предмет на обжалване са отстранени допуснати очевидни фактически грешки в решение №6799 от 12.10.2017г. по гр.д. 3468/17 на СГС, като са поправени ЕГН на ищцата, неправилно вписано в решението, както и ЕИК на касатора, уточнен е периода, през който е събрана недължимото платената сума по иска по чл.55, ал.1 ЗЗД, поправена е правната квалификация и е поправено решението с присъждане на поисканата от ищците, законна лихва върху присъдените суми, считано от датата на исковата молба до окончателното изплащане. Касаторът, в изложението си на основанията по чл.280, ал.1 ГПК е поддържал единствено основание по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК като е извел от това, че решението е очевидно неправилно, поради „ очевидна неправилност на главните искове”. Посочено още, че обжалваното решение касаело акцесорни вземания, поради което тяхната основателност била обусловена от основателността на главните искове,след което е препратил към оплакването си за неправилност на вече разгледаното решение от 12.10.2017г. като е изложил същите доводи вече разгледани по повод подадената жалба срещу това решение. Страната не обосновава извод за допускане на акта до касационно обжалване. Доколкото в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване конкретно не са застъпени каквито и да било правни изводи, направени с решението, постановено по реда на чл.147 ГПК, предмет на разглежданата жалба, то и не следва да бъде допуснато касационно обжалване и по това решение, с оглед недопускане на касационно обжалване на същото основание на решението постановено на 12.10.2017г. в което са поправени допуснатите очевидни фактически грешки. Този извод се налага от заявеното от касатора за това, че атакува решението по чл.147 ГПК само по отношение правилността на решението, с което исковете са уважени, респективно оставено в сила решението на първостепенния съд. С оглед изложеното и във връзка с така депозираните изложения не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваните решения. На ответниците по касация следва да бъдат присъдени на основание чл.78,ал.3 ГПК направените и установени пред настоящата инстанция разноски в размер на 4000лв. Касаторът е направил възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, което не е мотивирал. Съгласно разрешенията, дадени с т.3 ТР ОСГТК на ВКС на РБ №6/12г,основанието по чл.78, ал.5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Или страната следва да изложи доводи т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, от която ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар до определен от закона минимум -минималния размер, определен за адвокатска защита на конкретния вид права.Тази преценка, в случая извършена служебно, тъй като липсват аргументи в подкрепа на искането по чл.78, ал.5 ГПК е, че не са налице предпоставки за намаляване на размера на адвокатското възнаграждение пред настоящата инстанция, с оглед въведените многобройни правни доводи, в това число и такива по новоприети процесуални норми, по приложението, на които все още не е формирана задължителна или трайна съдебна практика – основанието по чл.280, ал.2, пр.3-то ГПК, които определят правната сложност за защитата на интереса на ответниците по касация. И тъй като е постъпила подробна защита по така въведените оплаквания, то и искането по чл.78,ал.5 ГПК е неоснователно. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение