Определение № 2763 от 30.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 835/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 4891/21.02.2025 г. на Ю. П. Р.-П., [населено място], чрез пълномощника адвокат Е. Й.-Й., срещу въззивно определение № 229/29.01.2025 г. по в.ч. гр. д. № 65/2025 г. на Апелативен съд - София. В жалбата се релевират оплаквания за неправилност поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на въззивното определение. Посочва се, че процесуалната легитимация на страните е обусловена от изхода на делото по иска по чл. 38, вр. чл. 42, б. „б“, вр. чл. 25, ал. 1 ЗН, поради което на основание чл. 210, ал. 2, изр. второ ГПК исковете за собственост не следва да бъдат отделени в друго производство. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК без да се формулира правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о. констатира следното: С въззивното определение е потвърдено определение № 18647/19.11.2024 г. по гр. д. № 12687/2024 г. на Софийски градски съд, с което е прекратено производството по предявените искове с правно основание чл. 108 ЗС и същите са изпратени по компетентност на Окръжен съд – Варна, Районен съд – Сливница и Районен съд-Кюстендил. Въззивният съд е приел за установено, че производството по гр. д. №12687/2024 г. на Софийски градски съд е образувано по предявени искове от Ю. П. Р.-П. срещу В. А. Б., за прогласяване нищожността на саморъчно универсално завещание от 13.01.2023 г. на З. Г. Г., починал на 06.03.2024 г., обявено с протокол на 14.03.2024 г. от нотариус М. Г.. В исковата молба са изложени твърдения, че завещанието е нищожно на основание чл. 42, б.“б“ вр. чл. 25, ал. 1 ЗН. Посочено е, че с установяване на неговата нищожност, ищцата ще се легитимира като собственик на всички имоти, предмет на завещанието, по силата на извършено в нейна полза завещание от 25.10.2015 г. Наред с това са предявени и 13 иска по чл. 108 ЗС за предаване на владението върху изброени в исковата молба недвижими имоти. Съдът е приел, че съобразно разпоредбата на чл. 110, ал. 1 ГПК искът за установяване на недействителност следва да се предяви по местооткриване на наследството на З. Г. – [населено място]. Съгласно чл. 109 ГПК исковете за вещни права върху недвижим имот, за делба на съсобствен недвижим имот, за граници и за защита на нарушено владение върху недвижим имот се предявяват по мястото, където се намира имотът, съответно при обективно съединяване на искове за вещни права върху няколко недвижими имота местната подсъдност на всеки от съединените искове се определя по правилото на чл. 109 ГПК. В този случай подсъдността е абсолютна процесуална предпоставка и за нея съдът следи служебно. Направен е извод, че доколкото не е налице изключение от общите правила за местна подсъдност, то предявените искове, макар и във връзка помежду си, не следва да бъдат разгледани от съда, разглеждащ иска за недействителност на завещанието, поради попадането на спорните имоти в съдебни райони на други съдилища. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу акт на въззивен съд, който подлежи на обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, и е процесуално допустима. Настоящият състав на ВКС, ІІ г.о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на определението. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело и за формиране решаващата воля на съда. Този въпрос, като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните (частни) жалби. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва формулиран правен въпрос. По смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК пък правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени / ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, т. 4/. В конкретния случай в изложението жалбоподателят бланкетно сочи основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без поставен правен правен въпрос и обосновка. Релевирани са оплаквания за необоснованост на обжалваното определение. Предвид липсата на формулиран правен въпрос, следва да се приеме, че не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не се сочи и коя е неясната правна норма, която се нуждае от тълкуване или по която липсва съдебна практика или същата се нуждае от актуализиране, предвид настъпилите промени в обществените отношения, т. е. не се установява и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поддържана от касатора. Касаторът се е позовал и на предвиденото в разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане касационно обжалване – очевидна неправилност на обжалваното решение с оплаквания за нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Следва да се отбележи, че очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая съдът е посочил, че подсъдността, уредена в чл. 109 ГПК, е абсолютна и за нея съдът следи служебно. В практиката на ВКС /определение № 192/07.12.2018 г. по ч.гр.д. № 3806/2018 г., I г.о./ е прието за недопустимо обективно съединяване на искове за собственост с обуславящ ги иск, за който е приложима разпоредбата на чл. 110 ГПК, ако по отношение на исковете за собственост е нарушено изискването на чл. 109 ГПК. В тези случаи на предявен иск за собственост, за които е приложима специалната местна подсъдност по чл. 109 ГПК, условието по чл. 210, ал. 1 ГПК исковете да са местно подсъдни на един съд е задължително, за него съдът следва да следи служебно и неспазването му прави недопустимо общото разглеждане на исковете, дори и при връзка на обусловеност между тях. Ето защо не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение – прилагане на закона в неговия обратен смисъл, респ. на несъществуваща или отменена правна норма или значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.