Определение № 4457 от 29.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4770/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. С определение №443 от 18.10.2022г., постановено по в.ч.гр.д.№ 353/2022г. по описа на Апелативен съд-Бургас е оставена без уважение частната жалба на Е. В. Р. против определение №1742/24.07.2022г. по гр.д.№838/2021г. на Бургаския окръжен съд, с което е производството по делото е прекратено. Така постановеният съдебен акт е обжалван от Е. В. Р. с искане ВКС да сравни първоначалния иск и допълнителната информация, дадена от нея в качеството ѝ на ищца и да се произнесе за необходимостта от преразглеждане от първата инстанция. Поддържа, че е представила в съда отговор с вх.№9545 от 05.07.2022г., където в първата част е отбелязала действителните искания в предходните определения, а във втората част ясно е посочила видовете и цената на петитумите на 4 страници, както е поискал първоинстанционният съд, което обаче погрешно е отразено в обжалваното определение. Твърди, че с определение №168 от 19.04.2022г. по ч.гр.д.№14/2022г. на Апелативен съд-Бургас делото е върнато на първоинстанционния съд за преразглеждане след отстраняване на нередовностите (липса на подпис), но първоинстанционният съд отново е търсил отстраняване на нередовности по чл. 127 ГПК. Тя отново предоставила необходимата информация, но въпреки това съдията прекратил производството. Поддържа, че първоинстанционният съд може и да не е дал достатъчно точни изисквания за недостатъците на иска, но е получил информацията с допълнителни молби, като фактически я принудил да промени исковете си. В приложеното изложение на основанията за допускане до касационно обжалване Е. В. Р. поддържа, че обжалваното определение е необосновано, нарушава съдопроизводствените правила и е неправилно. Навежда доводи, че въззивният съд закрил делото без разглеждане, пренебрегнал еднаквостта на исканията на първоначалния иск и последващите уточняващи документи, както и нейните права и спрял разглеждането на делото. Поддържа, че несъщественото несъответствие в оценката на щетите не може да бъде основание за отказ за разглеждането на иска, като счита, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК „е отказът да се разгледа молбата на ищцата като се мотивира на недостатъците в исковата молба, което е нарушение на чл. 101, ал. 2 и ал. 3 и чл. 274, ал. 2 ГПК и чл. 2 и чл. 8, ал. 1 ГПК, с който се отказва на ищцата правото на разглеждане както от първата инстанция, така и от втората“. Счита, че в този смисъл е т. 4 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС. Поддържа, че апелативното определение „дава неточно и грешно основание за оставянето на жалбата без разглеждане (стр. 5 от определението) и затваря делото, което е недопустимо – нарушаване на чл. 262 ал. 1 ГПК, което е основание за касационно разглеждане според чл. 281, ал. 2 ГПК (решение №27 от 22.04.2019г., IV г.о. на ВКС урежда определението като неправилно решение).“ Посочва, че след първата жалба с вх.№4574 от 04.04.2022г. Апелативен съд-Бургас се произнесъл с „решение за отстраняване на недостатъците на жалбата, изразяващи се в липса на подпис и делото било оставено за преразглеждане (определение №168/19.04.2022г.), а след това първоинстанционният съд издал определение №1479 от 21.06.2022г., където отново търсел отстранение на нередностите по чл. 127 ГПК, което било заявено по-рано и получено (с вх.№9545 от 05.07.2022г.), което е умишлено забавяне на разглеждането – нарушение на чл. 13 ГПК.“ Поддържа, че окръжният съдия прекратил производството като пренебрегнал иска по съществото на спора и не допуснал делото до открито заседание с изслушване на свидетели, което определя като нарушаване на чл. 2 и чл. 8, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Твърди, че първоначално е обосновала твърденията си и е поискала конкретна сума (по лична преценка) за всичко, което счита за достатъчно условие за спазване на чл. 127 ГПК, но първоинстанционният съд я принудил да промени исковете си на основание чл. 145, ал. 2 ГПК като съобщил, че първоначалните искове не го устройват и не отговарят на чл. 127, 1-5 ГПК и след това отказал да разгледа „нито първоначалните искове, нито поправените при поискване“, което счита за нарушение на чл. 5 и чл. 129, ал. 5 ГПК. Позовава се на ТР №5/2015г. от 12.07.2018г. на ОСГТК на ВКС и определение №683/2010г. на II т.о. на ВКС, според което "разпоредбата на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК обвързва касационното обжалване на определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото, с предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поддържа също така, че изискването за подпис на адвокат върху частната ѝ жалба противоречи на чл. 284, ал. 2 и чл. 28, ал. 1 ГПК. В писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът „Съни дей 2006“ ЕООД чрез процесуалния си представител адв. Г. Н. от Б., изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване, по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По въведените доводи за допускане на касационно обжалване съставът на I г.о. на Върховния касационен съд намира следното: Разпоредбата на чл. 284, ал. 2, т. 1 ГПК, която намира приложение и в производството по обжалване на определения (чл. 274, ал. 3 ГПК), изрично предвижда, че към касационната жалба се прилага изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, разрешен с обжалвания съдебен акт, като ВКС може само да го уточни и конкретизира, но не и да го изведе от изложението. При това ВКС не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалвания съдебен акт (т. 1 от ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№1/2009г.). С оглед основната функция на ВКС по унифициране на правоприлагането като съд по правото, а не по фактите, касационната инстанция има правото да селектира касационните жалби и преди да пристъпи към разглеждане на касационната жалба по същество, ВКС следва да се произнесе дали са налице изчерпателно изброените от законодателя общо и допълнителни основания за допускането ѝ до касационен контрол, при което да прецени и да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора преди да преценява дали тези изводи са законосъобразни. В случая в изложението към частната касационна жалба правни въпроси не са поставяни, нито е обосновано по какъв начин произнасянето на въззивния съд противоречи на практиката на ВКС, на актовете на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, респ. е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, каквито изисквания са установени в чл. 280 ГПК. Сочената от жалбоподателя практика на ВКС не обосновава извод за наличие на основание за допускане на определението на въззивния съд до касационно обжалване. Съгласно т. 4 от ТР №1 от 17.07.2001г. по тълк.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС когато за пръв път се констатират нередовности на исковата молба пред въззивния съд, той я оставя без движение с указания на ищеца да ги отстрани. При неизпълнение първоинстанционното решение се обезсилва. Това разрешение се прилага само в хипотеза на обжалване на постановено от първоинстанционния съд решение по съществото на спора, което е обжалвано пред въззивния съд. В настоящия случай първоинстанционният съд е прекратил производството без произнасяне по съществото на правния спор, поради което от даденото от ОСГК на ВКС тълкуване не може да бъде изведено задължение за въззивния съд да даде указания на ищеца за отстраняване на констатирани нередовности на исковата молба. В решение №27 от 22.04.2019г. по гр.д.№1321/2018г. на IVг.о. на ВКС е прието, че когато неразбираемостта и противоречието в мотивите на въззивния акт е резултат на формално невалидни умозаключения, които не могат да са логически следствия от дадени условия, противоречат на опита и/или научното познание, тогава е налице необоснованост на решението. В настоящия случай обаче подобна неразбираемост и противоречие в мотивите на обжалваното определение не се установява. Последователно въззивният съд е описал извършените от първоинстанционния съд съдопроизводствени действия, както и подадените от ищцата молби и е достигнал до извода, че констатираните нередовности на исковата молба не са отстранени. Действително в определението си въззивният съд е посочил, че след постановяване на определение №1479/21.06.2022г., с което на ищцата са дадени указания, че следва да изпълни указанията, дадени с предходни разпореждания, в предоставения срок е постъпила молба от Е. Р., докато постъпилото в съда изявление е наименовано от ищцата „отговор на определение №1479/21.06.2022г.“. Това обстоятелство обаче само по себе си не сочи на неразбираемост на съдебния акт, нито на негово противоречие, невалидност на умозаключения и пр., доколкото от съществено значение е възпроизвеждането на съдържащите се в подадения от ищцата документ изявления. Предмет на тълкуване в ТР №5/2015 от 12.07.2018г. по тълк.д.№5/2015г. на ОСГТК на ВКС е въпросът кои са определенията, с които се дава разрешение по същество на други производства по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК и кои подлежат на отмяна по реда на Глава Двадесет и четвърта ГПК? Подобен въпрос обаче в настоящия случай по делото не е поставян – производството е образувано по подадена частна касационна жалба срещу определение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване. Молба за отмяна на определението не е подавана. Действително категорична и непротиворечива е практиката на ВКС, че разпоредбата на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК обвързва касационното обжалване на определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото, с предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, в какъвто смисъл е и соченото от жалбоподателя определение №683/2010г. на II т.о. на ВКС. Именно поради това, както вече беше отбелязано, лицето, което е подало частна касационна жалба срещу определение на въззивния съд, с което е оставена без уважение частна жалба срещу преграждащо определение на първоинстанционния съд, трябва да обоснове наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване в изложението. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение