Определение № 50021 от 18.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 2497/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Грин Инвест“ ООД със седалище в [населено място] - чрез адв. Е. Б. от АК Пловдив, срещу решение № 81 от 23.07.2021 г., постановено по в. т. д. № 384/2021 г. на Апелативен съд - Пловдив. С посоченото решение е потвърдено решение № 260089 от 02.03.2021 г. по т. д. № 939/2018 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е отхвърлен предявеният от „Грин Инвест“ ЕООД против „Хера Агро“ ЕООД иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 154 273.58 лв., претендирана като неустойка за неизпълнение на задължението на „Хера Агро“ ЕООД като наемодател да предостави на „Грин Инвест“ ЕООД като наемател общо 1 558.319 дка земеделски земи в землището на [населено място] извор, общ. П., поето с договор за наем на земеделски земи от 02.04.2.2018 г. Касаторът поддържа че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Навежда оплаквания, че въззивният съд неправилно е квалифицирал уговорената в договора между страните неустойка като нищожна поради накърняване на добрите нрави, излагайки мотиви за прекомерност на размера на неустойката; че съдът неправилно е ограничил преценката си за действителност на неустойката единствено до обезщетителната й функция и е игнорирал другите две нейни функции - обезпечителна и санкционна; че съдът неправилно е аргументирал извода си за нищожност на неустойката с размера на неустойката, уговорена в споразумение от 11.07.2018 г. с „Т. М.“ ООД, договорките в което са ирелевантни за спора, предмет на делото. В жалбата са развити и оплаквания за неправилност на извода на въззивния съд, че договорът, в който е уговорена претендираната с иска неустойка, е недействителен на основание чл.40 ЗЗД. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС в решение № 168/12.10.2010 г. по т. д. № 486/2010 г. на ІІ т. о., решение № 227/07.09.2010 г. по т. д. № 409/2009 г. на ІІ т. о., решение № 107/25.06.2010 г. по т. д. № 818/2019 г. на ІІ т. о., решение № 4/25.02.2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на І т. о., решение № 144/28.02.2020 г. по т. д. № 167/2019 г. на І т. о. и решение № 110/21.07.2016 г. по т. д. № 1226/2015 г. по значимия за изхода на делото материалноправен въпрос „за недействителността, поради накърняване на добрите нрави, на уговорена между търговци компесаторна неустойка за пълно неизпълнение“ и съпътстващите го въпроси „Съставлява ли нарушение на добрите нрави фактът, че размерът на дължимата неустойка надхвърля размера на претендираните от кредитора вреди или размера на насрещната престация по договора; Допустимо ли е действителността на една договорна клауза, респ. нищожността й, да се преценява не към момента на постигане на съгласие между договарящите, а с оглед на последващите им действия при изпълнение или неизпълнение на договора или с оглед на договорености с трети лица („Т. М.“)“. Противоречие със задължителната практика на ВКС, формирана с Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС и с практиката в решение № 16/07.022018 г. по гр. д. № 1438/2017 г. на ВКС, ІV г. о., се твърди и по отношение на сочения като значим за изхода на делото втори материалноправен въпрос „за недействителността по чл.40 ЗЗД на договор, сключен от пълномощник при сговаряне между пълномощника и третото лице във вреда на представлявания“ и съпътстващите го въпроси „Фактът на договаряне от представителя и третото лице на компесаторна неустойка при неизпълнение съставлява ли само по себе си увреждане на представлявания към момента на сключване на договора или „увреждането“ на представлявания настъпва впоследствие като последица от неговото собствено неизпълнение, което изключва изпълнен фактически състав по чл.40 ЗЗД; Съставлява ли косвено доказателство за недобросъвестността на представителя фактът, че той не е уведомил представлявания за искането на насрещната страна за включване на клаузи за неустойка и за сключения договор; Приетата от съда недобросъвестност на представителя и третото лице относно увреждането на представлявания следва ли да бъде пълно доказана, макар и с косвени доказателства, или може да почива на предположения“. Ответникът по касация „Хера Агро“ ЕООД със седалище в [населено място] извор, обл. Пловдив, е подал отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК. В отговора са изложени съображения за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба и е направено искане за присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, намира следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване пир предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да потвърди решението на Окръжен съд - Пловдив, с което е отхвърлен предявеният от „Грин Инвест“ ЕООД против „Хера Агро“ ЕООД иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 154 273.59 лв., претендирана като неустойка по чл.11 от сключен на 02.04.2018 г. договор за наем на земеделски земи за неизпълнение на задължението на ответника в качеството му наемодател да предостави за ползване на ищеца - наемател наети с договора 1 558.319 дка земеделски земи в землището на [населено място] извор, общ. П., Апелативен съд - Пловдив е приел, че ответникът не дължи търсената с иска сума, тъй като уговорената неустойка по чл.11 е нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД поради накърняване на добрите нрави. От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че при сключване на договора за наем наемодателят „Хера Агро“ ЕООД е представляван от пълномощник Н. Х. по силата на пълномощно с нотариална заверка на подписа и на съдържанието от 04.09.2017 г. Пълномощното е предоставено от Ву Юн, който е упълномощен от управителя на „Хера Агро“ ЕООД У. Ф. Ву с пълномощно с нотариална заверка на подписа от 07.04.2014 г. да го представлява с всички права, които той има като управител по смисъла на чл.26 ТЗ, включително правото да преупълномощава трети лица. Съгласно раздел ІІ на пълномощното, Н. Х. и други изброени пълномощници са упълномощени с правата да отдават под наем и аренда за не повече от пет години притежаваните от „Хера Агро“ ЕООД земеделски земи, да подписват с наемателите и арендаторите договори за наем и аренда и да договарят дължимите от наемателите на земеделски земи наемни вноски, чиято стойност да бъде в размер не по-малко от 30 лв./дка, като при преотдаване на наета от „Хера Агро“ ЕООД земеделска земя следва да се договаря наемна цена, която да не е по-ниска от платената от дружеството. В пълномощното е посочено изрично, че всички неясноти в съдържанието му следва да се тълкуват разширително в полза на упълномощеното лице и че то е валидно до 30.08.2018 г. Наред с пълномощното от 04.09.2017 г., Н. Х. е действал като пълномощник на „Хера Агро“ ЕООД и по силата на упълномощаване за целите на сключен с дружеството договор за текущо правно обслужване от 25.07.2014 г., като с нотариална покана, връчена на 28.03.2019 г., той е уведомен за оттегляне на пълномощията му по договора. Към момента на сключване на договора за наем на земеделски земи Н. Х. е осъществявал правно обслужване на „Хера Агро“ ЕООД и в качеството на адвокат въз основа на договор с „К. Консулт - България“ ЕООД, но това обстоятелство и изпълнението на задълженията по договора за правно обслужване от 25.07.2019 г. са преценени от въззивния съд като ирелевантни за действителността на договора за наем, сключен от Х. в качеството му на пълномощник на „Хера Агро“ ЕООД въз основа на предоставеното от Ву Юн и неоттеглено пълномощно. След тълкуване на текста на пълномощното въззивният съд е направил извод, че с него Н. Х. е упълномощен да отдава под наем и аренда земеделски земи, собственост на „Хера Агро“ ЕООД, и да преотдава под наем наети от дружеството земи. От заключението на изготвената в първоинстанционното производство съдебнотехническа експертиза, изготвено от вещо лице Е. Д., съдът е установил, че всички земеделски земи, описани като предмет на договора за наем от 02.04.2018 г. в чл.1.1 на договора, са собственост на трети лица и са предоставени за ползване на „Хера Агро“ ЕООД с договори за аренда; Предмет на договора за наем са 307 бр. земеделски земи /ниви/ в землището на [населено място] извод, общ. П., с обща площ 1 437.860 дка. В договорите за аренда е уговорено годишно плащане в натура в размер на 100 кг. зърно на декар арендувана земя или левовата му равностойност по пазарни цени към момента на изплащане на рентата, а според приетото по делото заключение на вещо лице Ч. П. пазарната цена на тон зърно за стопанската 2018/2019 г. е 330 лв. или 0.33 лв. за кг. зърно. При така установените факти и след като е съпоставил ограниченията в пълномощното с клаузите на договора за наем, въззивният съд е приел, че пълномощникът Н. Х. е действал в очертаните с предоставеното му пълномощно рамки и е сключил договора в съответствие с учредената му представителна власт. Въззивният съд е преценил като неоснователни възраженията и доводите на ответника за нищожност на сключения от пълномощника на ищеца договор за наем поради липса на предмет - предвид несъответствието между посочената в чл.1.1 на договора обща площ на наетите земи и действителната площ, установена от заключението на съдебнотехническата експертиза, и уговорката в чл.14 на договора относно начина на използване на земите. Ответникът е поддържал и доводи за стопанска непоносимост на договора по смисъла на чл.307 ТЗ, но съдът се е произнесъл, че по делото не са установени обстоятелства от фактическия състав на чл.307 ТЗ и че въвеждането на стопанска непоносимост в процеса без предявен самостоятелен иск е недопустимо. За основателно обаче съдът е счел възражението на ответника за нищожност поради противоречие с добрите нрави на клаузата за неустойка, уговорена в чл.11 на договора за наем, на която ищецът е основал иска по чл.92, ал.1 ЗЗД. Според договорната клауза на чл.11, в случай, че не изпълни задължението да предостави за ползване всичките или част от посочените в чл.1.1 имоти или възпрепятства ползването им, наемодателят дължи неустойка на наемателя в размер на тройния размер на наема за съответните имоти, умножен по оставащите години до изтичане срока на договора. При извършване на преценката за нищожност на неустоечната клауза въззивният съд е изходил от задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и от разбирането, че сам по себе си трикратният размер на неустойката не е основание тя да се квалифицира като противоречаща на добрите нрави, а е необходимо да се изследва дали размерът й е съобразен с функциите на неустойката според конкретните обстоятелства. За целта въззивният съд е извършил анализ на събраните в хода на делото доказателства, които е преценил като относими към спора за нищожност на клаузата за неустойка. Въззивният съд е обсъдил заключението на вещото лице Ч. П., в което е посочен размера на печалбата от декар земеделска земя при отглеждане на пшеница и слънчоглед за стопанската 2018/2019 г., както и представеното от ищеца споразумение от 11.07.2018 г. с „Т. М.“ ООД. Със споразумението ищецът се е задължил през стопанската 2018/2019 г. да засади в собствените си и в наети от „Хера Агро“ ЕООД земеделски имоти определени количества пшеница и слънчоглед срещу насрещно задължение на „Т. М.“ ООД да изкупи произведените количества на цена 0.30 лв./кг. пшеница и 0.60 лв./кг. слънчоглед, независимо от пазарните цени на продукцията през 2019 г. В споразумението е уговорена компесаторна неустойка, дължима при отказ на продавача да предаде на купувача договорените количества или част от тях, в размер на 150 % от стойността на непредаденото количество. По делото е изготвено заключение на съдебносчетоводна експертиза, според констатациите в което при страните по споразумението не са осчетоводени сделки и плащания в изпълнение на постигнатите договорености. Съдът е взел предвид представените като доказателства договори за наем на земеделски земи, сключени за стопанската 2018/2019 г. от „Хера Агро“ ЕООД, представлявано от Н. Х., с други наематели, и е установил, че в нито един от тези договори не е уговорена компесаторна неустойка в тежест на дружеството - наемодател, аналогична на съдържащата се в чл.11 на договора от 02.04.2018 г. Клауза за неустойка със съдържането по чл.11 на договора не е открита и в други представени по делото договори за наем, сключени през същия период между ищеца и ответника по повод на различни земеделски земи. Същевременно съдът е констатирал, че освен в клаузата на чл.11, уговорки за заплащане на неустойка от наемодателя за неизпълнение на отделни негови задължения са включени и в други клаузи на договора от 02.04.2018 г. Въззивният съд е обсъдил и показанията на Н. Х., разпитан в качеството на свидетел в производството пред първата инстанция. Свидетелят е обяснил, че ищецът и ответникът са в договорни отношения от 2015 г. и при необходимост си отдават взаимно под наем земеделски земи; Клаузата на чл.11 от договора за наем от 02.04.2018 г. е включена по настояване на управителя на наемателя „Грин Инвест“ ЕООД, който имал намерение да уговори продажба на зелено на бъдеща продукция от имотите, предмет на договора, и при евентуално неизпълнение на уговорките би платил значителна по размер неустойка; Включването в договора на посочената клауза не е обсъждано предварително с управителя на „Хера Агро“ ЕООД и след подписване на договора същият не му е предаден. Фактът, че преговорите за сключване на договора са водени от Н. Х. и че управителят на „Хера Агро“ ЕООД не е имал яснота относно конкретните уговорки в него, е приет за установен и от показанията на свидетелите И. Г., Чжанг Б. и Ву Юн. След съвкупна преценка на обсъдените писмени и гласни доказателства и на заключенията на експертизите въззивният съд е направил извод за противоречие на уговорената в чл.11 на договора за наем неустойка с добрите нрави, съставляващо основание по чл.26, ал.1 ЗЗД за нищожност на клаузата за неустойка. Изводът е подкрепен със съображения, че неустойката надвишава трикратно дължимата по договора наемна цена и не съответства на вредите, които ищецът - наемател би претърпял в случай на неизпълнение на задължението на наемодателя за предаване за ползване на всички уговорени в чл.1.1 земеделски земи. При съпоставяне на неустойката с размера на евентуалните вреди съдът е изходил от заключението на икономическата експертиза относно размера на печалбата, която ищецът би реализирал от използването на наетите земи, и от уговорените в споразумението с „Т. М.“ ООД цени за изкупуване на бъдеща продукция. Д. на ищеца за неотносимост на споразумението към спора за нищожност на договорната клауза на чл.11 е преценен от съда като неоснователен с мотив, че установяването на действителните отношения между страните по споразумението и неговото реално изпълнение е необходимо с цел изясняване съответствието на уговорената при сключване на договора за наем неустойка с присъщите на неустойката функции - обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Съобразявайки задължението на наемодателя, за чието неизпълнение е уговорена неустойката - предаване на уговорените в чл.1.1. на договора земеделски земи за ползване от наемателя, съдът е приел, че неустойката в размер на трикратния наем за съответната стопанска година е превърната в източник на неоснователно обогатяване. Освен това съдът е акцентирал и върху обстоятелството, че неустойката по чл.11 надвишава два пъти неустойката в споразумението от 11.07.2018 г. с „Т. М.“ ООД, която ищецът би дължал в случай на неизпълнение на поетите със споразумението задължения. Аргумент за противоречие на неустойката с добрите нрави е изведен и от установените по делото дългогодишни търговски отношения между ищеца и ответника, съпътствани с множество сключени договори за наем, в нито един от които не е уговорена аналогична клауза за неустойка. В съответствие с извода за нищожност на клаузата на чл.11 от договора за наем въззивният съд е приел, че ответникът не дължи уговорената с нищожната клауза неустойка и поради това искът с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД подлежи на отхвърляне. В мотивите към обжалваното решение съдът е отбелязал, че „за пълнота“ следва да се произнесе и по въпроса за наличието на фактическия състав на чл.40 ЗЗД, насочен към защита на интересите на „Хера Агро“ ЕООД. Съдът се е позовал на т.3 от Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК и е приел, че договорът е сключен във вреда на представлявания по смисъла на чл.40 ЗЗД, тъй като представителят Н. Х. е уговорил компесаторна неустойка по чл.11, която излиза извън присъщите на неустойката функции, и въпреки дългогодишните търговски отношения между страните е договорил и други неустойки в тежест на дружеството. Изложил е съображения, че макар да няма преки доказателства, изискуемата от чл.40 ЗЗД недобросъвестност на представляващия Н. Х. към момента на сключване на договора се установява косвено както от приетите като доказателства договори за наем, сключени от името на „Хера Агро“ ЕООД, в които не е уговаряна неустойка за неизпълнение на задължението на наемодателя за предаване на наетите земи на наемателите, така и от самия договор за наем от 02.04.2018 г., който съдържа утежняващи за наемодателя клаузи за неустойка, уговорени при липса на конкретни правомощия за това в пълномощното и без предварително уведомяване на управителя на „Хера Агро“ ЕООД за искането на насрещната страна за включването им в договора. Посочените обстоятелства и фактът, че договорът за наем е подписан от Х. след уведомяването му за предстоящо прекратяване на отношенията му с „Хера Агро“ ООД по повод съществуващия помежду им договор за правно обслужване, са преценени от въззивния съд като достатъчни за извода, че Х. е действал недобросъвестно спрямо представляваното от него дружество. Предвид дългогодишните търговски отношения между страните по договора и включването на спорната неустоечна клауза в съдържанието на договора по настояване на управителя на „Грин Инвест“ ЕООД, въззивният съд е приел, че е налице недобросъвестност и в поведението на ищеца /чрез неговия законен представител/ като част от фактическия състав на чл.40 ЗЗД. Настоящият състав на ВКС намира, че не е осъществено поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Пловдив въззивно решение. Първата група въпроси в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, определени от касатора като „съпътстващи значимия за изхода на делото материалноправен въпрос за недействителността, поради накърняване на добрите нрави, на уговорена между търговци неустойка за пълно неизпълнение на договорно задължение“, са относими към предмета на разрешения с обжалваното решение правен спор, но не покриват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК /в смисъла, изяснен с т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Въпросът „Съставлява ли нарушение на добрите нрави фактът, че размерът на дължимата неустойка надхвърля размера на претендираните от кредитора вреди или размера на насрещната престация по договора“ не кореспондира с мотивите към обжалваното решение и с оглед на тях не е обуславящ за крайния решаващ извод на въззивния съд, че уговорената в клаузата на чл..1 от договора за наем компесаторна неустойка е нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави. За да се квалифицира клаузата за неустойка като нищожна, въззивният съд не е изходил само от размера на неустойката, а е взел предвид множество установени по делото факти, релевантни за преценката дали уговорената неустойка изпълнява присъщите на неустойката функции - обезпечителна, обезщетителна и санкционна. При извършване на тази преценка са съобразени дългогодишната обвързаност на страните с договори за наем, чийто предмет се припокрива с предмета на договора от 02.04.2018 г., но не съдържат аналогични на клаузата на чл.11 уговорки за неустойка, както и отсъствието на подобни клаузи в сключените през същия период договори за наем с други наематели. Отчетено е обстоятелството, че клаузата на чл.11 е включена в съдържанието на договора по настояване на управителя на дружеството - наемател /касаторът „Грин Инвест“ ЕООД/, който е имал намерение да обезпечи дружеството срещу евентуална отговорност за неизпълнение на бъдещо споразумение с трето лице /„Т. М.“ ООД/. Аргументи за противоречие на неустойката с добрите нрави са изведени и от поведението на лицето, което е представлявало дружеството - наемодател /„Хера Агро“ ЕООД/ при сключване на договора и е уговорило неустойката. Проявлението на посочените обстоятелства, съпътствало сключването на договора от 02.04.2008 г. и уговарянето на неустойката, а не размерът на самата неустойка, е мотивирало въззивния съд да направи решаващия извод за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречието й с добрите нрави. Поради изложеното не може да се възприеме тезата на касатора, върху която е основан разглежданият въпрос, че въззивният съд е признал неустойката за нищожна единствено по съображения, че тя е прекомерна, тъй като превишава пряката вреда, измерима с пропуснатата от него печалба, или размера на договорената наемната цена. Вторият въпрос „Допустимо ли е действителността на една договорна клауза, респ. нищожността й, да се преценява не към момента на постигане на съгласие между договарящите, а с оглед на последващите им действия при изпълнение или неизпълнение на договора или с оглед на договорености с трети лица („Т. М.“)“ също не отразява коректно мотивите към обжалваното решение и не е обуславящ за постановения с решението правен резултат. Преценката на въззивния съд относно съответствието на неустойката по чл.11 с добрите нрави е извършена към момента на сключване на договора и това е видно от съображенията, с които съдът е мотивирал извода си за нищожност на клаузата за неустойка. Споразумението от 11.07.2018 г. с „Т. М.“ ООД е обсъдено с цел да се изяснят причините, поради които клаузата за неустойка е включена в съдържанието на договора за наем от 02.04.2018 г., без да се измества във времето /спрямо момента на изпълнение или неизпълнение на задълженията по споразумението/ моментът, релевантен за преценката дали неустойката е нищожна съгласно указанията в т.3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Предвид мотивите, изложени от въззивния съд в подкрепа на извода за нищожност на клаузата на чл.11 от договора за наем, по отношение на поставените въпроси не е изпълнено и специфичното за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК - да са разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС. Решенията, с които касаторът е обосновал твърдението си за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, са постановени по реда на чл.290 ГПК след приемане на Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и в тях е възприето разрешението в т.3 на тълкувателното решение, че е нищожна поради накърняване на добрите нрави клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е извършил преценка за нищожност на клаузата на чл.11 въз основа на конкретни обстоятелства, които са съществували към момента на сключване на договора и разкриват доколко уговорената неустойка изпълнява присъщите на неустойката функции - обезпечителна /да гарантира изпълнението на поетото от наемодателя задължение за предаване на земеделските земи по чл.1.1 от договора за ползване на наемателя/, обезщетителна /да гарантира в достатъчна степен наемателя срещу вредите в случай на евентуално неизпълнение на поетото от наемодателя задължение по чл.1.1/ и санкционна /да санкционира наемодателя за неизпълнение на задължението като възложи в негова тежест заплащането на предвидената неустойка/. Признаването на неустойката за нищожна поради накърняване на добрите нрави е обусловено от извода, че в конкретния случай неустойката, равняваща се на трикратния размер на дължимия наем за съответната стопанска година, излиза извън присъщите й функции - не само обезщетителна, както поддържа касаторът, но и обезпечителна /с оглед дългогодишните търговски отношения между страните, предполагащи доверие помежду им, и съдържанието на сключените от името на наемодателя други договори за наем с идентичен предмет, в които не е уговорена аналогична клауза за неустойка/, респ. санкционна /с оглед размера на неустойката, дължимата от наемателя наемна цена и стойността на очакваните вреди от неизпълнението на задължението по чл.1.1/. Даденото от въззивния съд разрешение на спора за нищожност на клаузата за неустойка е в съответствие с постановките в цитираното тълкувателно решение и с посочената в изложението практика на ВКС, поради което няма основание обжалваното решение да се допуска до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросите от втората група в изложението са относими към формирания „за пълнота“ извод на въззивния съд, че договорът за наем е недействителен на основание чл.40 ЗЗД. Този извод няма самостоятелно значение за изхода на спора, тъй като отхвърлянето на иска по чл.92, ал.1 ЗЗД е обусловено от решаващия извод на въззивния съд за нищожност поради накърняване на добрите нрави на договорната клауза, с която е уговорена претендираната от ищеца /сега касатор/ неустойка. Поради това, дори да се приеме друго разрешение на поставените въпроси, то няма да доведе до промяна на резултата от делото - предвид отсъствието на предпоставки за допускане на касационно обжалване по относимите към нищожността на неустоечната клауза въпроси. Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване е и несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите са изведени от специфичните за конкретното дело факти, въз основа на които въззивният съд е приел за осъществени предпоставките по чл.40, ал.1 ЗЗД, а отговорите им предполагат проверка на правилността на фактическите и правни изводи, до които е достигнал съдът. Последният въпрос - дали следва да бъде „пълно доказана“, макар и с косвени доказателства, или може да почива на предположения недобросъвестността на представителя и на третото лице относно увреждането на представлявания, възпроизвежда оплакването в касационната жалба за липса на доказателства за проявена недобросъвестност, но не кореспондира с мотивите към обжалваното решение, в които съдът е приел, че недобросъвестността е установена чрез съвкупност от косвени доказателства. Несъответствието на въпросите с изискването на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание въззивното решение да не се допусне до касационно обжалване, без да се обсъждат твърденията на касатора за разрешаване на въпросите в противоречие с практиката на ВКС - т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 2497/2021 г. на Апелативен съд - Пловдив. С отговора на касационната жалба ответникът по касация е поискал присъждане на разноски, но не е представил доказателства за реално извършени разноски в производството по чл.288 ГПК. Поради това разноски не следва да се присъждат. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,