Определение № 5229 от 14.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2828/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Т. С.“ ЕАД, чрез юрк. Д. Т., срещу въззивно решение № 2687 от 30.04.2025 г., постановено по в. гр. д. № 7195/2024 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено решение № 15645 от 28.09.2023 г., постановено по гр. д. № 45692/2022 г. по описа на Софийски районен съд, за осъждането на „Т. С.“ ЕАД да заплати на Л. Г. К., на основание чл. 137, ал. 2 ЗЕ, във вр. с чл. 59 ЗЗД, сумата от 12 718,94 лв., представляваща обезщетение за ползване на топлопровод и абонатна станция, обслужваща жилищна сграда с адрес в [населено място], [улица], за периода от 01.08.2017 г. до 24.08.2022 г., ведно със законната лихва, считано от 24.08.2022 г. до изплащане на вземането. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1/ „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства и да се произнесе по всички релевирани от страните доводи и възражения?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 160 от 16.12.2020 г. по т. д. № 2156/2019 г. на II т.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т.о. и решение № 202 от 21.12.2013 г. по т. д. № 866/2012 г. на I т.о.; 2/ „Налице ли е възможност за пълно и главно доказване на спорните факти и обстоятелства по делото единствено с косвени доказателства, които не са в състояние напълно да изключат друга възможност, освен осъществяването на съответния факт или обстоятелство?“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 223 от 16.11.2016 г. по гр. д. № 1626/2016 г. на I г.о., решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на IV г.о. и решение № 31 от 09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на III г.о. Ответникът по жалбата Л. Г. К., чрез адв. С. М., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. В обжалваното решение въззивният състав е преценил на първо място като неоснователни оплакванията на ответното дружество „Т. С.“ ЕАД относно дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения иск. Позовал се е на съдебна практика, съгласно която в хипотеза на ползване на енергийни обекти и съоръжения в тях, собственост на трето лице от страна на топлопреносното предприятие, когато не е сключен договор за предоставяне на достъп по ЗЕ, енергийното предприятие следва да заплати обезщетение за ползването на съоръженията на техния собственик на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, чрез предявяване на субсидиарен иск по чл. 59 ЗЗД, във вр. с чл. 137, ал. 2 ЗЕ, което обезщетение следва да се определи на база приета от КЕВР Методика. Установил е от правна страна, че по предявения иск в тежест на ищеца е да докаже, че е собственик на процесните съоръжения, че е подал заявление до ответника за тяхното изкупуване, собственото си обедняване, както и обогатяването на ответника със спестени разходи във връзка с ползването на собствените на ищеца съоръжения, връзката между обедняването и обогатяването, както и размера на имущественото разместване; че съгласно разпоредбите на чл. 137, ал. 1 – 3 ЗЕ изграждането на съоръженията по ал. 1 може да се извършва от клиенти след съгласуване с топлопреносното предприятие; че в този случай топлопреносното предприятие заплаща цена за ползване на съоръженията по ал. 1, изградени от клиентите; че собствеността върху съоръженията, изградени от клиентите, се прехвърля в срок до три години, като отношенията се уреждат в договора за присъединяване по чл. 138, ал. 1. От събраните по делото доказателства въззивният съд е намерил, че в конкретния случай процесните съоръжения /присъединителен топлопровод и абонатна станция/, са изградени именно от клиент – собственик на индивидуални обекти в сградата в режим на етажна собственост, която съоръженията обслужват. Преценил е като неоснователно оплакването на ответника „Т. С.“ ЕАД, че ищецът не бил доказал собствеността си върху процесните съоръжения, както и че ги е изградил със свои средства. За да обоснове този извод е съобразил представения нотариален акт за учредяване право на строеж върху недвижим имот № ***, том ***, рег. № ***, дело № ***/2005 г., съгласно който в полза на ищеца Л. К. е учредено право на строеж за построяване на жилищната сграда, в която е изградена абонатната станция. Взел е предвид и приетия по делото договор № *** от 28.01.2007 г., съгласно който ищецът е възложил на изпълнител построяването на обект „топлозахранване и абонатна станция“ на процесната жилищна сграда, след извършено предварително проучване по съгласуване с „Т. С.“ ЕАД. От приет по делото договор от 20.02.2007 г., въззивната инстанция е установила още, че ищецът е възложител и на строителния надзор на обекта, касаещ топлоснабдяването на жилищната сграда. Констатирала е, че за построяване на съоръженията е издадено разрешение за строеж № *** от 12.03.2007 г., изготвена е проектна документация, протоколи за проведени проби, издадено е становище на държавната приемателна комисия за приемане на строежа от 03.08.2007 г., изготвен е технически паспорт на строежа на 22.02.2008 г.; че строежът е въведен в експлоатация с удостоверение за въвеждане в експлоатация на строеж № ***от 30.06.2008 г. При тези съображения е обобщила, че от събраната доказателствена съвкупност по делото се установява по категоричен начин, че ищецът е изградил със собствени средства процесните съоръжения след съгласуване с ответното дружество, същите са въведени в експлоатация и се ползват от ответника за топлоснабдяването на жилищната сграда. В подкрепа на решаващите мотиви въззивният състав е съобразил и приложено по делото писмо № И-12 от 14.01.2020 г., с което ответникът е предложил на ищеца да изкупи от него процесния присъединителен топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция за определената оценка от 10 921,28 лева. Преценявайки го по реда на чл. 175 ГПК, е намерил, че това извънсъдебно признание на ответника се подкрепя напълно от останалата доказателствена съвкупност по делото. Взел е предвид и представеното заявление № И-12 от 10.04.2019 г., подадено от ищеца до ответното дружество, от което е установил, че ищецът е поискал изкупуване на процесните съоръжения с цитираното по-горе писмо № И-12 от 14.01.2020 г., ответникът е определил оценката на съоръженията, а с уведомление № И-12 от 26.10.2020 г. ищецът е заявил, че е съгласен с така определения размер на оценката. Въпреки тези данни е констатирал, че по делото не се твърди и не се установява съоръженията да са изкупени от ответника. Въззивният съд е установил като безспорно по делото, а и вследствие на данните от приетото експертно заключение по съдебно-оценителната експертиза, е посочил, че ответното дружество е ползвало процесните съоръжения, като стойността на това ползване за периода от 01.08.2017 г. до 24.08.2022 г. съгласно методиката на ДКЕВР, приета с Протокол № 24 от 04.02.2008 г., е в размер на 12 718,94 лева. Изложил е съображения, че това е стойността на разходите, които ответното дружество е спестило за ползваните от него съоръжения, собственост на ищеца, респективно размера на имущественото разместване между страните. Отделно е преценил като правилен и изводът на първоинстанционния съд, че към датата на подаване на исковата молба /24.08.2022 г./ и като се вземе предвид спирането на давността за период, считано от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. на основание чл. 3, т. 2 от ЗМДВИП, петгодишната погасителна давност не е изтекла по отношение на която и да било част от процесното вземане. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Повдигнатите в изложението въпроси са от процесуалноправен характер и касаят задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор – предмет на делото, и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Питанията се поставят във връзка с оплакванията на касатора, че събраните в хода на делото доказателства относно собствеността върху процесния енергиен обект не са подложени на самостоятелна, обстойна и обективна преценка, а и същите представляват единствено косвени доказателства, които не са в състояние напълно да изключат друга възможност. По така обобщения въпрос е формирана константна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решенията, на които страната се позовава, съгласно която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Задължение на съда е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Както е посочено в Решение № 508 от 4.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4602/2023 г., IV г. о., ГК, а също и в други решения на ВКС (напр. решение № 220/02.10.2015 г. по гр. д. № 2314/2015 г. на III г. о., решение № 74/25.07.2019 г. по гр. дело № 2999/18 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 60156/14.07.2021 г. по гр. д. № 3156/2020 г. на III г. о., решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2020 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 50239/18.01.2023 г. по гр. д. № 4528/2021 г. на IV г. о. на ВКС и пр.), съдът е длъжен, в рамките на сезирането, да установи релевантните по делото факти, като прецени относимите и допустими доказателствата заедно и поотделно, без да ги преиначава или да обсъжда избирателно само някои от тях, като игнорира други относно релевантни за спора факти. Анализът трябва да бъде осъществен по вътрешно убеждение, което от своя страна да почива на приложимия закон, логическите и житейски правила. Решение, в което съдът формира вътрешното си убеждение, без да се съобрази с правилата на формалната логика, опита и научното знание, е необосновано и съставлява нарушение на съществени процесуални правила (ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, т. 12). Фактическите изводи трябва да се извеждат последователно, при съобразяване с последиците от разпределението на тежестта на доказване в гражданския процес, като съдът, при своята оценка и анализ, трябва да обсъди релевантните доводи и надлежно въведени възражения на страните във връзка с доказателствените средства и фактическите им твърдения. Доказването на релевантен факт може да бъде осъществено, както с преки, така и с косвени доказателства, вкл., когато трябва да е главно и пълно. Косвените доказателства дават указание за основния факт косвено, установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Във веригата от косвените доказателства се включват и онези факти, които косвено установяват други косвени доказателства, непосредствено свързани с основния факт. В случая въззивният съд не е действал в противоречие с тези правни разрешения. Поради това и не е налице основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. В допълнение следва да се посочи, че в случая въпросите са привързани към доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради непълен и неправилен анализ на събраните доказателства. Следва да се посочи обаче, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това в случая въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – за да обоснове извода си за основателност на иска с правно основание чл. 59 ЗЗД, във вр. с чл. 137, ал. 2 ЗЕ, е формирал собствени решаващи мотиви по спора, след като е изложил и съображенията си по всички доводи и възражения, релевирани от страните. След подробен анализ на събраните по делото доказателства и на приетите за установени от тях обстоятелства, въззивният състав е обосновал решаващия извод, че ищецът е собственик на процесните съоръжения. Преценявайки в цялост доказателствената съвкупност по делото (нотариален акт за учредяване право на строеж, договор за строителство на обект „топлозахранване и абонатна станция“, договор за строителен надзор, разрешение за строеж, проектна документация, протоколи за проведени проби, становище на държавна приемателна комисия за приемане на строежа, технически паспорт, удостоверение за въвеждане в експлоатация, както и разменена между страните кореспонденция по повод процесните съоръжения, а също и извънсъдебното признание на дружеството) е приел за установено, че именно ищецът е изградил със собствени средства процесните съоръжения, след съгласуване с ответното дружество, като същите са въведени в експлоатация и се ползват от ответника за топлоснабдяването на жилищната сграда. В обобщение обжалваното решение съдържа необходимите мотиви, които изясняват установената от въззивния съд основателност на исковата претенция за неоснователно обогатяване. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи, не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Предвид изхода, разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 450 лева. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,