Определение № 2830 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4682/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. К. Л., чрез адв. А. Д., срещу решение № 929/03.07.2023 г. по гр.д. № 2977/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 262631/04.08.2022 г. по гр.д. № 11811/2019 г. на СГС. С последното е отхвърлена предявената от С. К. Л. срещу Т. Б. Л. искова претенция с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД за установяване на нищожност на договор за покупко-продажба на недвижим имот от 29.12.2008 г., обективиран в нотариален акт № **, том *, рег. № **, нот. дело № 472/2008 г. на нотариус В. А., с рег. № от НК, а предявеният евентуален иск с правно основание чл. 30 ЗН е оставен без разглеждане.

Касаторката поддържа в касационната си жалба, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира сторените деловодни разноски пред трите съдебни инстанции.

В изложението към касационната жалба касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя следните въпроси, преформулирани и уточнени от настоящата инстанция: 1/ Допустими ли са свидетелски показания, когато сделката, чиято действителност се оспорва, е насочена срещу наследници? Сочи, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 12/31.01.2019 г. по гр.д. № 2000/2018 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 75/24.06.2014 г. по гр.д. № 6608/2014 г. на ВКС, I г.о.; 2/ Допустими ли са свидетелски показания, когато писменият документ е загубен или унищожен не по вина на страната?. Посочва, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 148/18.11.2016 г. по гр.д. № 1995/2016 г. на ВКС, II г.о. и решение № 125/01.07.2014 г. по гр.д. № 5734/2013 г. на ВКС, III г.о., 3/ Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и да се произнесе по всички доводи, възражения и оплаквания на страните? Посочва, че този въпрос е разрешен в противоречие с трайната практика на ВКС, без да сочи конкретни решения на ВКС. Касаторът твърди още, че решението е и очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2 ГПК.

Ответникът по касационната жалба Т. Б. Л. в писмен отговор взема становище за нейната неоснователност. Претендира сторените в настоящото касационно производство деловодни разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:

За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 5, вр. с чл.17 ЗЗД за установяване на нищожност на договор за покупко-продажба, сключен между страните като привидиден и прикриващ дарение, въззивният съд е приел за установено, че на 29.12.2008 г. между Б. Й. Л. и С. К. Л. като продавачи и Т. Б. Л. като купувач е сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № , том -, рег. № , нот. дело № 472/2008 г. на нотариус В. А., с рег. № от НК. В нотариалния акт е посочено, че страните по сделката са заявили, че уговорената цена за имота е заплатена преди сключване на договора, като Б. Й. Л. си е запазил пожизнено право на ползване върху имота. С договор за дарение от 2009 г. Т. Б. Л. е дарила 1/2 ид.ч. от имота на брат си Д. Б. Л.. През 2014 г. Б. Й. Л. е починал и е оставил като наследници съпругата си С. К. Л. и двете си деца от предишен брак – Т. Б. Л. и Д. Б. Л.. За установяване на обстоятелствата около сключване на договора за покупко-продажба на недвижимия имот и наведения довод на ищцата за съществуването на обратно писмо, съставено да разкрие действителната обща воля на страните да извършат дарение и за което се твърдяло, че било изгубено или унищожено не по вина на страната, въззивният съд е допуснал събирането на свидетелски показания, от които не е установено наличието на този документ. При тези фактически констатации съдът е извел от правна страна неоснователност на предявената искова претенция. Посочил е, че съгласно чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД нищожни са привидни договори, при сключването на които страните нямат воля да бъдат обвързани с правните им последици, а целят създаването на привидност у третите лица за действителните им отношения. За установяването на относителна симулация следвало волеизявлението на страните да съдържа две части – желание за сключване на сделката при спазване на предписаната форма, която сделка става достояние на третите лица – в случая покупко-продажба, а от друга – страните постигат съгласие, че действителната им воля е различна от външно изявената – сключване на договор за дарение. В случая ищцата твърдяла, че между страните по договора за покупко-продажба: тя и съпругът ѝ- от една страна, и Т. Л. - от друга страна, било подписано обратно писмо, което се съхранявало в папка с останалите документи, свързани с недвижимия имот, и се намирало в шкаф в къщата им, докато в деня на погребението на съпруга ѝ Д. Л. не взел документите и не ги върнал повече. Въззивният съд е приел за неоснователен довода на ищцата С. Л. за допустимост на свидетелски показания поради качеството й на наследник на съпруга си предвид, че също така тя е и страна по прехвърлителната сделка. Посочил е, че съгласно чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК не се допускат свидетелски показания за установяване на обстоятелства, за доказването на които законът изисква писмен акт, а съгласно т.5 от същата разпоредба за установяване на писмени съглашения, в които страната, която иска свидетели, е участвала. Съдът е отбелязал, че свидетелски показания биха били допустими само при наличието на писмени доказателства, изхождащи от другата страна, които правят вероятно твърдението, че съгласието е привидно – по арг. от чл. 165, ал. 2 ГПК. Такъв документ, представляващ „начало на писмено доказателство“, не e представен, а също така въззивният съд е приел, че в настоящия случай ищцата съчетава качеството на наследник и страна по сделката, тъй като е участвала като продавач, поради което е неприложимо изключението, предвидено в чл. 165, ал. 2, изр. 2 ГПК. Въззивният съд е приел за основателен довода, че са допустими гласни доказателства при наведено твърдение, че обратното писмо е било загубено и е събрал при условията на чл.266, ал.3 ГПК свидетелски показания за тези обстоятелства. Посочил е, че невъзможността да се представи документът, за който се твърди, че е загубен или унижен не по вина на страната, не я лишава от възможността да установи факта, за който се изисква документът, със свидетелски показания. От събраните гласни доказателства въззивният съд не е установил съществуването на обратно писмо. Отбелязал е, че представените протоколи по полицейски преписки по жалби на страните, съдържащи изявления на С. Л., че имотът е собственост на Т. Л., са неотносими, тъй като спорно е не правото на собственост, а каква е била прехвърлителната сделка – покупко-продажба или дарение. Съобразно изложеното, въззивният съд е приел, че не е установено да е бил съставен документ, изходящ от ответната страна, удостоверяващ наличието на привидност на съгласието по сключения договор за покупко-продажба, както и прикриващ действителен договор за дарение, поради което е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск.

При тези мотиви на въззивния съд н астоящият състав на ВКС счита, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване поради следното:

Първият въпрос, поставен от касаторката, удовлетворява общата предпоставка за допускане на касационно обжалване – да е поставен правен въпрос, който е обусловил волята на въззивния съд. Не е налице обаче наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 – противоречие с установената практика на ВКС. Доколкото цитираната съдебна практика на ВКС се отнася до допустимост на свидетелски показания, когато сделката, чиято действителност се оспорва, е насочена срещу наследници, следва да се посочи, че тя не е относима в настоящия казус. Това е така, тъй като ищцата съчетава качеството освен на наследник, но и на страна по сделката, с която е разпоредила със съпруга си имот от съпружеската имуществена общност, в която съсобствеността е бездялова. Въззивният съд е отбелязал, че ищцата претендира прогласяване на нищожност на целия договор за покупко-продажба и взимайки предвид, че е била страна по сделката, е приел, че изключението по чл. 165, ал. 2 ГПК не може да бъде приложено. Поради изложеното не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Вторият въпрос касае допустимостта на свидетелски показания, когато писменият документ/обратно писмо / е загубен или унищожен не по вина на страната. Този въпрос е обуславящ формирането на решаващите изводи на въззивния съд, но не е налице наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В практиката на ВКС, включително и цитираната от касатора - решение № 148/18.11.2016 г. по гр.д. № 1995/2016 г. на ВКС, II г.о. и решение № 125/01.07.2014 г. по гр.д. № 5734/2013 г. на ВКС, III г.о. е прието, че изгубването или унищожаването на документа без вина или поради небрежност на страната не я лишава от правото да установи съществуването му със свидетелски показания. В настоящия случай за разлика от първата инстанция въззивният съд е допуснал свидетелски показания и по този начин се е съобразил с посочената практика на ВКС.

Третият въпрос удовлетворява общата предпоставка за допускане на касационно обжалване – да е поставен правен въпрос, който е обусловил волята на въззивния съд, но не е налице наведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 - касаторката не е посочила практика на ВКС, с която въззивното решение е било поставено в противоречие. За пълнота следва да се посочи, че съгласно трайната и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ВКС, ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ВКС, р ешение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ІІ т.о., решение № 237/11.01.2021 г. по гр.д. № 1553/2020 г. на ВКС, IV г.о. въззивната инстанция, независимо от ограничението по чл. 269 ГПК, остава съд по съществото на материалноправния спор, поради което е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая въззивният съд е преценил по отделно и в съвкупност всички доказателства по делото, обсъдил е всички доводи и възражения на страните, а несъгласието на касаторката с това какво е приел съда от фактическа страна и как е приложил процесуалния закон не може да обоснове допускане на касационно обжалване.

Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

При тези съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът дължи да заплати на ответника по касация Т. Б. Л. сторените разноски в размер на 1 200 лв за адвокатско възнаграждение за защита пред касационната инстанция, за които е представен договор за правна защита и съдействие, с разписка за заплащането им.

Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.