Определение № 5359 от 21.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1604/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Касаторът Е. П. М. обжалва решение № 907/31.07.2024 г. и решение № 1309/12.12.2024 г. по гр.д. № 3330/2023 г. на Софийският апелативен съд. С първото решение, потвърждавайки решение № 263134/17.05.2021 г. по гр.д. № 15582/2018 г. на Софийски градски съд, Софийският апелативен съд по иск на П. М. М. на основание чл. 106, т. 2, пр. 2 СК е прекратил пълното осиновяване на Е. М., допуснато с решение от 01.12.1982 г. по гр.д. № 3057/1981 г. на Софийския районен съд, и е постановил за напред Е. П. М. да е с имената Е. С. Х.. С второто решение Апелативният съд е оставил без уважение молбата на Е. М. за поправка на очевидна фактическа грешка във въззивното решение. Решенията се обжалват от Е. М. с искане да бъдат допуснати до касационен контрол – основното, по въпроси, които съгласно разясненията в т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС се свеждат до следните материалноправни: В установяване на основанието по чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 СК какво е правното значение на създадената убеденост в най-ранна детска на осиновения, че осиновителят е негов рожден родител; на вината за прекъснатите отношения между осиновения и осиновителя и на възникнал имуществен спор като причина за влошените отношения помежду им? и по процесуалноправния: Когато въззивният съд допуска прекратяване на осиновяването по чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 СК, следва ли да обсъди възраженията и събраните доказателства в опровергаване на твърденията на осиновителя в обстоятелствената част на исковата молба, че от самото начало връзката му с осиновения е била само формална? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Повдига и следния материалноправен въпрос, който счита да обосновава решението и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК): Основанието по чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 СК нарушава ли принципа за равенство на всички пред закона, след като трайно и необратимо влошените отношения на детето с рождения му родител не е основание за прекратяване на правната връзка на родство помежду им, а трайно и необратимо влошените отношения между осиновителя и осиновения е законово основание за прекратяване на осиновяването? В оплакванията за неправилност на решението касаторът развива всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. По искането за допускане на касационния контрол и на решението по чл. 247 ГПК повдига процесуалноправния въпрос: Как се съотнася изискването за мотивираност на съдебното решение в изясняване дали е допусната очевидна фактическа грешка при постановяването му? Касаторът счита, че по въпроса са налице общата и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно, тъй като релевантни факти, посочени в молбата по чл. 247 ГПК, които са категорично установени от събраните доказателства, въззивният съд е отразил погрешно във фактическата обстановка в основното решение. Претендира разноските по делото. Ответникът по касация П. М. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решенията са правилни. Претендира разноски пред настоящата инстанция. Настоящият състав намира, че първо следва да изясни налице ли са предпоставките за допускане на касационния контрол на решението по чл. 247 ГПК. Ако е така и жалбата срещу това решение е основателна, би могло да е преждевременно разглеждането на касационната жалба срещу основното решение. В своята практика Върховният касационен съд еднозначно приема, че очевидна фактическа грешка е налице, когато има разминаване между формираната в мотивите и изразената в диспозитива на решението воля на съда, а решението е неправилно, когато възприетите фактически констатации, обуславящи крайния изход на спора, противоречат на събраните доказателства. Първият порок е поправим по реда и условията в чл. 247 ГПК, а вторият – по реда и условията на инстанционния контрол, когато решението е обжалваемо. Така е приел и въззивният съд, като в решението си по чл. 247 ГПК е намерил, че евентуално противоречие на възприетата в основното решение фактическа обстановка със събраните доказателства е порок, който не се поправя по реда и условията в чл. 247 ГПК. Макар повдигнатият въпрос да е обуславящ, начинът, по който съдът му е отговорил с решението по чл. 247 ГПК, съответства на практиката на Върховния касационен съд. Настоящият състав я споделя, а това изключва допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. За да постанови основното решение, въззивният съд е приел, че на 29.10.1981 г. ищецът сключва брак с майката на ответника, а на 01.12.1982 г. го осиновява пълно като дете на съпругата си. Тогава ответникът е 5-годишен. Бракът е втори за ищеца. От първия брак, прекратен с развод, той има син и дъщеря. На 30.10.1981 г., ден след сключването на брака, ищецът - полковник и лекар във Военна болница, заминава да работи в Мозамбик, след това в Съединените американски щати, а после в Ангола, където е понастоящем. Малко след заминаването е посетен в Мозамбик за няколко седмици от съпругата си и невръстния тогава ответник. Това е единственото време, през което са живели заедно. При кратките си завръщания в България ищецът не отсяда в жилището, където са се установили неговата съпруга и осиновеният. При завръщането си от Ангола за коледните и новогодишни празници през 1995 г. осиновителят установява, че с три пълномощни съпругата му е изтеглила цялата наличност по банковите му сметки в България. Между съпрузите настъпва разрив, който впоследствие се задълбочава. От 1999 г. осиновителят прекратява контакти с осиновения и неговата майка. Преди това с осиновения се чуват по телефона, разменят кореспонденция, излизат по ресторанти при малкото и кратки завръщания на осиновителя в България. Тези им отношения не прерастват в онази емоционална привързаност, която е характерна за отношенията между родител и дете. Спорадични са контактите на осиновения и с майката, брата и децата от първия брак на осиновителя: с бабата и чичото – през няколко пътувания до Търговище и на семейно тържество, а с децата – при няколко срещи помежду им. И между тях и осиновения не възникват отношения съответно като с внук, племенник и сестра, макар и от втори брак. Бракът с майката на осиновения е прекратен с развод на 20.01.2006 г. Не разводът обаче се отразява в отношенията между осиновения и осиновителя. Между тях в никой момент не е възниквала онази емоционална привързаност, която е характерна за отношенията между родител и дете. Понастоящем (към момента на приключените съдебни прения пред втората инстанция) отношенията помежду им са крайно обтегнати и негативни. Причината е в спор, възникнал от това, че осиновеният се е снабдил с констативен нотариален акт да е собственик по давност на един от двата придобити в имуществена общност апартамента в [населено място], който е бил разпределен в дял на осиновителя с решението за извършената делба след развода му с майката на осиновения. След този спор и начинът, по който страните по осиновителното правоотношение го преживяват, не може да се очаква такава привързаност да възникне и за напред. При тези мотиви, с които въззивният съд е уважил иска по чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 СК, първият материалноправен и процесуалноправния въпроси не обуславят решението. Съдът не е приемал, че от най-ранна детска възраст у осиновения е създадено убеждение осиновителят да е неговия баща. Напротив, приетото е, че отношенията между осиновителя и осиновения макар в периода до 1999 г. да са били добри, в никой момент не са се изградили като такива между баща и рожденото му дете. Свързването на този материалноправен въпрос с процесуалноправния, включително с повдигнатия по решението по чл. 247 ГПК, провежда оплакването на касатора, че въззивният съд превратно е обсъдил събраните доказателства – касационното основание по чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК. Както обаче е разяснено в т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС в настоящото производство, в което се установяват предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, а сега - и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, Върховният касационен съд не се произнася по касационните основания. Логични и вътрешно непротиворечиви са мотивите, с които въззивният съд е приел, между осиновения и осиновителя не е възниквала такава емоционална привързаност каквато е характерна за отношенията между родител и дете. В настоящото производство не може да се провери дали събраните доказателства действително обосновават този извод. По първия материалноправен и по процесуалноправния въпроси е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Решението съответства на практиката на Върховния касационен съд, основана и на тази на Върховния съд след решение №20/07.06.1972 г. по гр.д. № 17/1972 г. ОСГК на ВС, в която се приема, че основанието по чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 СК е налице, когато осиновителната връзка е трайно и дълбоко разстроена, но и когато между осиновителя и осиновения не са създадени отношения като между родител и дете. Разяснено е, че хуманната цел на института на осиновяването е по юридически път да се изгради пълноценно семейство с родители и деца, отношенията между които са основани на взаимна помощ, привързаност и уважение между всичките му членове. Не се ли запълни с такова съдържание, осиновяването е безпредметно и обществено неоправдано. Обратно на становището на касатора, решението съответства и на решение № 114/13.10.2020 г. по гр.д. № 889/2020 г., III-то ГО на ВКС. В него се приема, че изначалната липса на семейна връзка не е обективен факт по смисъла на чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 СК, който да причини дълбоко разстройство на осиновителната връзка. Първоначалната липса на емоционална връзка е нормално фактическо състояние, поради което няма как да причинява обичайно, закономерно и адекватно дълбоко разстройство на осиновителната връзка. Въззивният съд не е прекратил пълното осиновяване поради изначално липсваща осиновителна връзка, а след като е установил, че между страните такава връзка не е възникнала, като е съобразил, че периодът от допуснатото пълно осиновяване на ответника до приключените съдебни прения – близо 32-годишен е достатъчно дълъг, за да заключи да са нереалистични очакванията такава връзка да възникне и занапред. Решението съответства и на практиката на Върховния касационен съд, която приема, че нетърпимостта на развода между родителя на детето и осиновителя има значение само доколкото рефлектира на отношенията между осиновител и осиновен (тя няма самостоятелно правно значение по иска по чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 СК). Въззивният съд е приел, че влошените отношения между родителя на осиновения и осиновителя, довели до техния развод от 2006 г., не са повлияли на осиновителната връзка. Решението съответства и на решение № 81/05.04.2016 г. по гр.д. № 5273/2015 г., IV-то ГО, в което се приема, че вината на страните по осиновителното правоотношение или на трети лица за прекъсването на отношенията между осиновителя и осиновения има значение само доколкото прекъсването може да бъде квалифицирано като временно и преодолимо. Когато осиновеният не е навършил пълнолетие и причината за разстройването на отношенията е неодобрението на поведението му от осиновителите, осиновителната връзка не следва да бъде прекратена, тъй като те като родители дължат предприемането на подходящите мерки за възпитанието на детето и изграждането му като самостоятелна личност, независимо от това дали състоянието на детето се дължи на прекалена строгост, разглезване или други неудачи във възпитанието. Във всички случаи родителите са длъжни да предприемат надлежни мерки и, ако се налага, да ползват помощ от близки и роднини, педагог, психолог, свещенослужител, социален работник по закрила на децата или друго подходящо лице, което да им помогне за справяне с проблема, особено по време на пубертета на детето. Когато обаче осиновеният отдавна е навършил пълнолетие и може сам да гради своя характер, което му позволява да осъзнава причините за своето поведение и носи морална отговорност за постъпките си, последиците от неудачното възпитание не могат да бъдат пречка за прекратяване на компрометираната осиновителна връзка. Сходно е положението и по решения казус с обжалваното решение. Осиновеният отдавна е навършил пълнолетие, отношенията му с осиновителя в никой момент не са били като между родител и дете, т.е. след като в периода от 32 години осиновяването не е изпълнено със съдържание, разкриващо отношения на взаимна помощ, привързаност и уважение, запазването на осиновяването е безпредметно и обществено неоправдано. Макар да обуславят обжалваното решение материалноправните въпроси, в установяване на основанието по чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 СК какво е правното значение на вината за прекъснатите отношения между осиновения и осиновителя и на имуществен спор като причина за влошените отношения помежду им, начинът, по който въззивният съд им е отговорил съответства на практиката на Върховния касационен съд, която настоящият състав споделя. По тези въпроси са изключени допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Последният материалноправен въпрос обуславя решението. С повдигането му касаторът очаква настоящият състав да му отговори положително, доколкото с уважаването на иска въззивният съд му е отговорил отрицателно. Касаторът очаква настоящият състав да проведе казуално тълкуване, според което основанието по чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 СК нарушава принципа за равенство на всички пред закона. Той счита, че законът третира неравно рождените деца с осиновените, доколкото трайно и необратимо влошените отношения на детето с негов рожден родител не е законово основание за прекратяване на правната връзка на родство, а трайно и необратимо влошените отношения между осиновител и осиновен е законово основание за прекратяване на осиновяването. Равенството на всички граждани пред закона е основен принцип на всяко демократично общество. В преамбюла на Конституцията равенството е прокламирано като общочовешка ценност наред със свободата, мира, хуманизма, справедливостта и търпимостта. В чл. 6, ал. 2 от Конституцията равенството на гражданите пред закона е формулирано като конституционен принцип, който стои в основата на гражданското общество и държавата. Този принцип е общ за цялата правна система на Република България. Следователно в установяване на основанията за допускане на касационния контрол по този въпрос, който обуславя въззивното решение, от значение са решенията на Конституционния съд. Цялата практика на Конституционния съд на Република България след тълкувателно решение № 14/10.11.1992 г. по конст.д. № 14/1992 г. на КС (обн. ДВ, бр. 93 от 17.11.1992 г.) изяснява, че равенството на гражданите пред закона означава задължение за еднаквото им третиране от държавната власт, а ограничения на права или привилегии, основани на посочените в чл. 6, ал. 2 от Конституцията социални признаци, сред които е личното положение, са нарушение на принципа за равенство на всички граждани пред закона. Необосновимо е тълкуване според което законовото основание по чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 СК третира неравностойно осиновения и рожденото дете, като ограничава правата на осиновения спрямо правата на рожденото дете. Първо, произходът е обичайният източник на правоотношенията между родител и дете, доколкото осиновяването винаги е правен акт (съдебно решение), по силата на който между две лица се създава правна връзка, подобна на връзката между родител и дете. Следователно личното положение на рожденото дете и на осиновения е изначално различно. Второ, произходът, който е в основата на правоотношенията между родител и дете, е неотменим, доколкото хуманната и социална цел на осиновяването е след съдебното решение за допускане на осиновяването между осиновения и осиновителя да възникнат правоотношения, подобни на възникващите от кръвния произход. Когато тази цел не е изпълнена, основанията за прекратяване на осиновяването по чл. 106, ал. 1 СК отчитат, че осиновяването е безпредметно и обществено неоправдано. Следователно законовите основания по чл. 106, ал. 1 СК имат своето обяснение, което е не само в личен интерес (в отношенията между осиновения и осиновителя), но и в публичен интерес (осиновяването винаги засяга права и на лица в близкото обкръжение на осиновения и осиновителя). Последният въпрос, повдигнат от касатора, съответства на практиката на Конституционния съд, разясняваща принципа по чл. 6, ал. 2 от Основния закон. При този изход и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора/на ответника са направените разноски пред настоящата инстанция. Те се изразяват в уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение по касационната жалба срещу първото решение. При тези мотиви, съдът