Определение № 472 от 22.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 2835/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от П. Н. С., чрез адв.В.В. срещу решение №61 от 04.07.2019г. по в.т.д. №87/2019г. на Апелативен съд- Бургас, поправено с постановеното по реда на чл.247, ал.1 ГПК решение №275 от 02.08.2019г., в частта, с която се потвърждава решение №396 от 19.12.2018г. по т.д.№448/2017г. по описа на Окръжен съд- Бургас. С потвърденото първоинстанционно решение е осъдена П. Н. С. да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] сумите 286 453.17 лева –главница и 122 342.11 лева – договорна лихва за периода 27.09.2014г.– 26.09.2017г., произтичащи от договор за жилищен и ипотечен кредит от 18.07.2008г. и допълнително споразумение към него от 26.11.2009г. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и необоснованост. Касаторът твърди, че е необоснован изводът на въззивния съд, че клаузите на чл.12, чл.13, чл.14 от договора за кредит и т.14 от доп.споразумение не са неравноправни, респ. не са нищожни. Излага подробни доводи в подкрепа на защитната си теза за неравноправност на множество клаузи в договора и доп.споразумение, вкл. цитираните. Счита за необоснован и изводът на съда, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем на 07.09.2017г., като поддържа становището, че нито са налице условията за предсрочна изискуемост, нито надлежно е уведомена като длъжник за обявената предсрочна изискуемост, предвид връчване на нотариалната покана при отказ. Евентуално оспорва като неправилни и изводите за дължимост на възнаградителна лихва за посочения период предвид обявяване на задълженията по кредита за предсрочно изискуеми. Моли да се отмени решението и да бъдат отхвърлени предявените искове. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните въпроси, обусловили изхода на спора: „1. Задължен ли е съдът, пред когото е направено искане за обявяване на неравноправни клаузи в потребителски договор да обсъди в мотивите си тези неравноправни клаузи, когато с влязло в сила решение на друг съд искът за прогласяването на една от тях за нищожна е отхвърлен?“- с твърдение за противоречие с практиката на ВКС, обективирана постановените по реда на чл.290 ГПК решение №198/10.08.2015г. по гр.д.№5252/2014г. на ІV г.о., решение №205/07.11.2016г. по т.д.№154/2016г. на І т.о., решение №146/01.11.2017г., т.д.№2615/2016г., І т.о. - основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК; „2. Достатъчни ли са само данните от нотариалната покана и твърдението на връчителя й, за да се приеме по безспорен начин, че самоличността на получателя, който е отказал да я получи е установена?“- с твърдение за противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №56/13.05.2011г. по т.д.№1154/2010г. на ІІ т.о. и на ВАС- решение №16099/17.12.2012г. по адм.дело №11983/2012г.- основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК; „3. Еднаква ли е по размер сумата на възнаградителната и законната лихва, за които е осъден кредитополучателя?“- с твърдение за противоречие със задължителната практиката на ВКС- ТР №3/27.03.2019г., т.д.№3/2017г. на ОСГТК- основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По отношение на втория въпрос поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК- твърди, че има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът „Банка ДСК“ ЕАД оспорва касационната жалба, като счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Излага и доводи за правилността на обжалваното решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима– подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която са уважени предявените искове с правно основание чл.430 ТЗ за сумата 286 453.17 лева- главница по договор за банков кредит, от която падежиралите вноски за периода 27.09.2012г. – 27.09.2017г. са 16 645.29 лева, а вноските с ненастъпил падеж до края на срока на кредита- 269 807.88 лева, както и за сумата 122 342.11 лева възнаградителна лихва до 26.09.2017г., въззивният съд приема, че се установява валидна облигационна връзка между страните по делото, възникнала по силата на договора за жилищен и ипотечен кредит от 18.07.2008г., неизпълнение на задълженията на кредитополучателя за погасяване на дължимите вноски /последното плащане по кредита е на 22.08.2010г./, настъпила предсрочна изискуемост на кредита с получаване на нотариалната покана на 07.09.2017г. / връчена при отказ/. Решаващият съдебен състав намира, че процесният договор е потребителски и в отношенията между страните намират приложение нормите на ЗЗП. Съдът констатира, че с влязло в сила решение между страните са обявени за нищожни клаузите на чл.7 и 15 от процесния договор за жилищен и ипотечен кредит от 18.07.2009г., както и тези на чл.9.1, чл.9.4, чл.20.2 и чл.25.т.2 и т.3 от Общите условия към договора за кредит, като приема за нищожни като неравноправни и клаузите на т.4.2 и 4.4 от допълнителното споразумение. Като неоснователни са отхвърлени възраженията за нищожност на клаузите на чл.12, чл.13 и чл.14 от договора, както и точки 13 и 14 от допълнителното споразумение, тъй като относно клаузата на чл.12 от договора за кредит е налице влязло в сила решение, с което е отхвърлен иска на ищцата за прогласяване нищожност /т.д. №335/2013г.,/, а с останалите клаузи не се създават отношения на неравноправност между страните, тъй като се отнасят до задължението за плащане на такси по договора за кредит, определени с Тарифата на таксите, действаща към момента на подписване на договора. Съдът излага мотиви, че прогласените за нищожни клаузи от договора, общите условия към него и допълнителното споразумение не влекат нищожност на целия договор, който има действие между страните без неравноправните клаузи както относно размера на лихвения процент, така и относно падежите на отделните вноски по погасителния план към него. Решаващият съдебен състав, с оглед заключението на съдебно-счетоводната експертиза, работила по първоначалния погасителен план /без последващи изменения в размера на договорната лихва и погасителните вноски/, приема за установено, че размерът на главницата възлиза на 295 604. 56 лева, от които падежиралите вноски към 22.08.2017г. са 25 796.68 лева и предсрочно изискуемите 269 604.56 лева, а размерът на възнаградителната лихва по падежиралите вноски - 318 757.67 лева. Съдът намира за основателно направеното от ответницата възражение за изтекла погасителна давност на главницата и договорните лихви- за главницата за 5-годишен период, а за лихвите за 3-годишен период преди подаване на исковата молба на основание чл.111 б.“в“ ЗЗД. След приспадане на погасените по давност вземания, въззивният съд стига до извод, че исковете следва да се уважат за главница в размер на 286 453.17 лева, от която падежирали вноски за периода 27.09.2012г. – 27.09.2017г.- 16 645.29 лева и вноски с ненастъпил падеж до края на срока на кредита- 269 807.88 лева, и за възнаградителна лихва 122 342.11 лева /от общо неплатени лихви в размер от 318 757.67 лева се приспадат неплатените лихви до 27.09.2014г. от 196 415.56 лева/. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият правен въпрос не е ясно и точно формулиран- не става ясно дали се отнася до задължението на съда служебно да се произнесе за наличието на неравноправни клаузи в потребителски договор или за възможността на съда да се произнесе по възражение за неравноправна клауза, ако с влязло в сила решение между същите страни е отхвърлен иск за прогласяване нищожността на тази клауза като неравноправна. Дори да се приеме, че уточнен от съда с оглед правомощията му в производството по допускане до касационен контрол /ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС/ въпросът е – за задължението на съда служебно да се произнесе за наличието на неравноправни клаузи в потребителски договор, той не е от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, поради което не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. В случая не се твърди, че въззивният съд не е изпълнил задължението си служебно /без да е сезиран/ да осъществява контрол за наличие на неравноправни клаузи в договора за банков кредит между страните /банка-търговец и кредитополучате-потребител/, допълнителното споразумение и общите условия към него, а се излагат оплаквания, че съдът е оставил без уважение възраженията на ответницата, поддържани и във въззивната жалба за установяване неравноправността на цитираните договорни клаузи. Въззивният съд е разгледал процесните клаузи и е изложил мотиви, че същите не са неравноправни, като по отношение на една от тях е приел, че въпросът е решен със сила на пресъдено нещо между същите страни по друго дело. Ако се приеме, че уточнен от съда въпросът е – за възможността на съда да се произнесе по възражение за неравноправна клауза, ако с влязло в сила решение между същите страни е отхвърлен иск за прогласяване нищожността на тази клауза като неравноправна, то той е от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. По отношение на него обаче не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. С цитираните съдебни решения на ВКС /решение №198/10.08.2015г. по гр.д.№5252/2014г. на ІV г.о., решение №205/07.11.2016г. по т.д.№154/2016г. на І т.о., решение №146/01.11.2017г., т.д.№2615/2016г., І т.о./, постановени по реда на чл.290 ГПК, са дадени отговори на множество процесуалноправни и материалноправни въпроси /за допустимостта на решение, с което се признават правните последици на факти, които не се твърдят в исковата молба; за възможността да бъдат съединени искове за нищожност и унищожаване на сделка; за приложимостта на изключението по чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП по отношение на неуговорена индивидуално клауза от ОУ на договора за банков кредит; нищожно ли е допълнително споразумение за предоговаряне на кредит, ако задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор/, които са различни от поставения въпрос, поради което не може да се приеме, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС. Вторият поставен въпрос не е обсъждан и не е от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, поради което не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. С отговора на исковата молба и на допълнителната искова молба ответницата не е оспорила автентичността, нито редовността на процедурата по връчване на нотариалната покана, с която банката- ищец обявява предсрочна изискуемост на вземанията по договора за банков кредит, поради което съдът не е обсъждал по какъв начин е установена самоличността на получателя. С въззивната жалба не са наведени оплаквания за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, нито е оспорена установената фактическа обстановка, вкл. получаването на нотариалната покана, поради което въззивният съд не е изложил мотиви по поставения от касатора въпрос. Третият въпрос – дали е еднаква по размер сумата на възнаградителната и законната лихва, за които е осъден кредитополучателя- е фактически, не е от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, поради което не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. По начина, по който е поставен, въпросът не е процесуалноправен или материалноправен, а чисто фактологически. Дори да се приеме, че въпросът е относно дължимостта на възнаградителна лихва след обявяване на вземанията по договора за банков кредит за предсрочно изискуеми, той също не е обсъждан и не е от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, поради което не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. Част от предмета на делото е иск за присъждане на възнаградителна лихва по договора за банков кредит, но същите са начислени за период до обявяване на вземанията за предсрочно изискуеми, поради което съдът не е обсъждал и не е бил длъжен да обсъжда налице ли е основание за начисляване на възнаградителна лихва след обявяване на предсрочната изискуемост. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд