Определение № 1156 от 10.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4919/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 28406 от 27.10.2025г., подадена от „Група технология на металите – Ангел Балевски Холдинг“ АД чрез адв. А. Д. против определение № 2691 от 16.10.2025 г., постановено по в.ч.гр.д № 2548/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение частната жалба на касатора срещу определение № 11178 от 10.06.2025 г., постановено по гр.д. № 8137/2024 г. на СГС за оставяне без уважение искането му за изменение на решение № 2632 от 29.04.2025 г. в частта за разноските. В жалбата са наведени оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Основния довод, застъпен от частния жалбоподател, е за неправилно приложение на чл. 78, ал. 5 ГПК, доколкото в преценката за фактическата и правна сложност на делото се включвали не само броя на проведените съдебни заседания и събраните в хода на процеса доказателства, както е приел въззивният съд, но и предмета на делото, изложените в исковата молба факти и обстоятелства и др. Налице била и грешка във фактите, тъй като въззивният съд в противоречие с данните по делото е приел, че договарянето и заплащането на адвокатския хонорар на адв. Д. е станало едва след като тя е узнала за предприетото от ответника признание на иска. В изложението към жалбата се поддържа наличие на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Формулиран е процесуалният въпрос: Относими ли са при преценката на съда по чл. 78, ал. 5 ГПК броя на съдебните заседания, процесуалното поведение на ответника след подаване на исковата молба, което оказва влияние на по-нататъшните процесуални действия на ищеца и/или броя на съдебните заседания и събирането на доказателства по делото? Твърди се противоречие със задължителната съдебна практика, намерила израз в определение № 359 от 29.01.2025 г., постановено по ч.гр.д. № 3817/2024 г. по описа на ВКС, IV г.о. Насрещната страна „Бизнес и Конкрактинг комерс“ ООД не изразява становище. Частната касационна жалба е процесуално допустима. Постъпила е в предвидения от закона срок, изхожда от процесуално легитимирана страна и е насочена против подлежащо на обжалване определение. За да се произнесе по наличието на основания за допускане на касационно обжалване, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд приел от фактическа страна, че производството пред първоинстанционния съд е образувано по подадена от ищеца „Група технологии на металите - Ангел Балевски Холдинг“ АД искова молба, с която е поискано на основание чл.124, ал.1 ГПК да се признае за установено по отношение на ответника „Бизнес и контрактинг комерс“ООД, че „Група технологии на металите- Ангел Балевски Холдинг“АД е собственик на недвижим имот в гр.София. В срока за отговор на исковата молба ответникът „Бизнес и контрактинг комерс“ ООД не е възразил срещу иска. В подадено становище е заявено, че ответникът признава обстоятелството, че „Бизнес и контрактинг комерс“ООД не е собственик на еднофамилната жилищна сграда, предмет на исковата молба. Изрично е заявено, че това становище представлява признание на иска от ответника и е направено искане да се постанови решение при условията на чл.237, ал.1 ГПК, както и на основание чл.78, ал. 2 ГПК разноските по делото да бъдат възложени в тежест на ищеца. При тези факти от правна страна въззивният съд приел, че липсва каквато фактическа или правна сложност на спора. Ответникът не възразил против правните и фактически твърдения на ищеца, не оспорил представените от него писмени доказателства, не ангажирал защита срещу иска, като вместо това е заявил, че прави признание на иска. Преценявайки труда на адвоката, ангажиран от ищеца, въззивният съд приел, че същият не можело да оправдае заплащането на значим по размер адвокатски хонорар от 19 347,60 лева, който впоследствие с оглед изхода на спора да бъде възложен в тежест на другата страна. Съдът установил, че трудът на адвоката е бил съществено надценен. При тези данни настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Поставеният от касатора въпрос не може да послужи като обща предпоставка за допускане до касация, тъй като не е решаващ за правораздавателната воля на въззивния съд. Становището на съда по този въпрос не е решаващо при формиране на преценката за потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт. Съдът е изложил съображения за правната и фактическа сложност на делото и съотношението със заплатеното възнаграждение, което намерил за прекомерно. Преценката за действителната правна и фактическа сложност на делото се прави след съвкупна преценка на множество обективни критерии, обвързани с предмета на делото и действително положения труд от страна на адвоката. В случая въззивният съд подробно е изложил аргументацията си като изводите му се базират на пълна и всестранна преценка на относимите към приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК факти, а не единствено на броя на проведените съдебни заседания и процесуалното поведение на ответника, каквато е и основната поддържана от жалбоподателя теза. С постановеното първоинстанционно решение, с което уважил предявения иск, съдът приел за основателно възражението на ответника за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение и присъдил в полза на ищеца разноски за адвокат в размер на 2400 лева с ДДС. Цитираното от жалбоподателя определение на ВКС е постановено в производство по чл. 248 ГПК, а не в производство по чл. 274, ал. 3 ГПК или чл. 290 ГПК и не може да обоснове допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице и никое от основанията за служебно допускане на касационния контрол, тъй като определението не е нито нищожно, нито вероятно недопустимо, нито очевидно неправилно. По изложените съображения, настоящия състав на ВКС, II г.о