Определение № 4249 от 26.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2690/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., чрез адв. И. Ю. от САК, срещу определение № 6495/07.05.2024 г., постановено по в.ч.гр.д. № 1268/2024 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определение № 44495/12.12.2023 г., постановено по гр.д. № 44840/2022 г. по описа на Софийски районен съд, с което на основание чл. 126, ал. 1 ГПК е прекратено производството по делото. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на атакуваното определение, иска се отмяна му и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1, вр. чл. 278, ал. 4 ГПК се сочи наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставя се следния правен въпрос: „Длъжен ли е съдът, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 от ГПК, да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така че да реши делото според точния смисъл на закона?“, за който се поддържа, че е разрешен в противоречие с решение № 9/25.03.2014 г. по гр. д. № 3700/2013 г. на I г. о. на ВКС и ППВС № 4/1968 г. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. Съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, предвид данните по делото, намира, че частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Относно допускане на касационното обжалване, съставът на ВКС, Трето гражданско отделение намира следното: Въззивният съд е констатирал, че производството пред Софийски районен съд е образувано по предявен от Е. Д. М. срещу Прокуратурата на РБ иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени през периода 28.09.2020 г. - 02.08.2022 г. от противоправно бездействие на главния прокурор да отправи искане за възобновяване на н.о.х.д. № 1018/2019 г. на ВКС, за което е бил сезиран с жалба вх. № PRB 202007286588/28.09.2020 г. След извършена служебна справка в ЕИСС съдът е установил, че към момента е висящо друго дело - № 44826/2022 г. на СРС, 143 с., заведено по-рано от настоящото, което има идентичен предмет и страни. Идентичността на предмета се извежда от обстоятелствената част на исковите молби по двете дела – и в двете производства ищецът желае да получи обезщетение предвид бездействие на главния прокурор да отправи искане за възобновяване на едно и също наказателно дело и поради едни и същи основания за възобновяване, квалифицирани от самия ищец като такива по „ чл. 422 НПК, чл. 127 КРБ, чл. 205 НПК, чл. 47 ХОПЕС, чл. 13 ЕКЗПЧОС, чл. 2 МПГПП на ООН“. Тъй като основанията за възобновяване, въз основа на които главният прокурор е следвало да отправи искане по глава ХXХІІІ НПК, са очертани с една и съща правна рамка в подадените от Е. М. жалби, бездействието на главния прокурор да предприеме действия по всяка от тези жалби на практика накърнява един и същи правен интерес. Поради това и доколкото е налице съвпадение на периода, в който се твърди, че е настъпило и търпяно увреждането, съдът е приел, че има пълен идентитет между двете дела и по-късно заведеното – процесното, е подлежало на прекратяване. Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, респ. от разрешаването на който зависи изходът на спора по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. По поставения въпрос настоящият състав на Върховния касационен съд, трето г. о., намира следното: Формулираният от жалбоподателя в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК въпрос е обуславящ изводите на въззивния съд, но по отношение на същия не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На въпроса е даден отговор в константната практика на ВКС, съгласно която съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил оплакванията на жалбоподателя, който е твърдял, че не е налице обективен и субективен идентитет между гр. дело № 44840/2022 г. и гр. дело № 44826/2022 г., двете по описа на Софийски районен съд, доколкото депозираните в Прокуратурата на РБ молби за възобновяване на н.о.х.д. № 1018/2019 г. на ВКС се различават по своето основание. Въз основа на извършена служебна справка съдът е установил, че между същите страни, при същите обстоятелства /правопораждащи факти на вземането/ и за същото искане по искова молба от 19.08.2022 г. е образувано гр.д. № 44826/2022 г. по описа на Софийски районен съд. Направил е извод, че има съвпадение на страните и на основанието, на което се претендира заплащане на обезщетение за едни и същ период за неимуществени вреди - от бездействието на главния прокурор да отправи искане за възобновяване на н.о.х.д. №1018/2019 г. на ВКС, за което е бил сезиран с жалба по чл.422 НПК - т.е. увреждащото деяние, в причинна връзка с което се твърди причиняването на вреди, е едно и също. Въпросът с коя молба, респективно колко пъти главният прокурор е бил сезиран с това искане, е относим към размера на дължимото обезщетение, не и към правопораждащите го факти /в т. см. Определение № 2128/13.07.2023 г. по ч.гр.д. № 2471/2023 г. на ВКС, III г.о./. Предвид това въззивния съд е стигнал до извода, че е налице абсолютната процесуална пречка по чл. 126, ал. 1 ГПК за разглеждане на предявения иск по гр. дело № 44840/2022 г. на Софийски районен съд. Не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В настоящия случай определението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. С оглед изложените съображения не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Предвид на горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение