Определение № 5175 от 12.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 264/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. К. Х. от [населено място] срещу въззивно решение № 211 от 16.10.2024 г. по в. гр. д. № 270/2024 г. на Шуменския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 85 от 22.03.2024 г. по гр. д. № 545/2023 г. на Новопазарския районен съд, като вместо него е признал за установено по отношение на касатора, че С. И. М., К. И. М. /правоприемници на първоначалния ищец И. С. М., починал на 24.03.2024 г./, М. Б. М. – М. и Б. Л. М. са собственици на основание наследствено правоприемство на ПИ с идентификатор *** с площ от 3185 кв. м и на ПИ с идентификатор *** с площ 7516 кв. м по КККР, одобрени със заповед № РД-18-1974/19.12.2018 г. на изпълнителния директор на АГКК, находящи се [населено място] връх, обл. Ш., м. „С. л.“, и ответникът е осъден да предаде на ищците владението на посочените имоти на основание чл. 108 ЗС. По делото е установено, че с решение № 0010/08.09.1997 г. на Поземлена комисия – К., издадено на основание чл. 27 ППЗСПЗЗ, влезлият в сила план за земеразделяне и протокол № 2309/01.02.1993 г. за определяне категориите на земеделските земи, е възстановено правото на собственост на наследниците на И. Г. С. в съществуващи (възстановими) стари реални граници на посочените в него имоти, сред които и нива с площ от 10,700 дка, четвърта категория, находяща се в м. „С. л.“, имот № * по плана за земеразделяне, при граници: имоти с №№ *, *, *, *, като с протокол от 22.06.1999 г. неговите наследници са въведени във владение на имота. С нот. акт № 127/31.12.2019 г. И. А. Ю. е признат за собственик на основание давностно владение на поземлен имот с идентификатор ***, с площ 10 701 кв. м, трайно предназначени на територията: земеделска, начин на трайно ползване: нива, четвърта категория, находащ се в [населено място] връх, общ. К., обл. Ш., местност „С. л.“, номер по предходен план *, при посочени граници, като с договор от 31.05.2021 г., обективиран в нот. акт № 43/2021 г., същият е продал имота на ответника С. К. Х.. Поземлен имот с идентификатор ***, с площ 10 701 кв. м е разделен на поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 3185 кв. м и поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 7516 кв. м. Анализирайки събраните по делото гласни доказателства, съдът е достигнал до извода, че праводателят на ответника не е придобил собствеността на имота на основание давностно владение. Окръжният съд не е кредитирал показанията на свидетелите на ответната страна Р. Е., Ю. Ю. и Х. С., като е посочил, че същите не са конкретни и противоречат на заявеното пред тях в хода на обстоятелствената проверка по съставяне на нотариалния акт през 2019 г., както и на други събрани по делото доказателства /заявеното от И. Ю., също разпитан като свидетел по делото/. Подробно са изложени доводи защо показанията на сочените свидетели не са точни, непосредствени и последователни, и не обуславят категоричен извод за осъществявано от праводателя на ответника давностно владение върху нивата в необходимия десетгодишен срок преди съставянето на констативния нотариален акт през 2019 г. Прието е, че по делото не е установено през правнорелевантния период праводателят на ответника да е осъществявал фактическа власт върху целия имот, която да има траен характер, да е непрекъсната, спокойна, явна, несъмнена и с намерението вещта да се държи като своя. В показанията си И. Ю. е заявил, че тъй като му трябвала люцерна, питал кмета на [населено място] връх и последният му разрешил да вземе и работи мястото. Допускането му да ползва имота от трето лице, не налага извод за фактическо господство върху имота с намерение за своене. В заключение съдът е обосновал извода, че праводателят на ответника не е упражнявал фактическа власт върху имота десет години, с намерение да го свои, съответно не го е придобил по давност. Доколкото И. Ю. не е собственик на имот, при последващата му продажба на ответника не е настъпил вещнотранслативният ефект на сделката, поради което последният не е придобил собствеността му, респ. че и понастоящем ищците С. И. М., К. И. М. /правоприемници на първоначалния ищец И. С. М., починал на 24.03.2024 г./, М. Б. М. – М. и Б. Л. М. са собственици на основание наследствено правоприемство на по 1/4 ид. част от горепосочения имот, което обуславя извод за основателност на предявения иск. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по следните въпроси: 1. При противоречиви свидетелски показания следва ли съдът да обоснове защо дава вяра на едни, а не кредитира други и длъжен ли е да изложи съображението си за това; 2. Ако някои правнорелевантни факти по спора се установяват със свидетелски показания, които се разминават, трябва ли съдът да вземе предвид времето и начина, по който свидетелите са узнали тези факти, както и способността и желанието им вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизвеждат в показанията си; 3. Длъжен ли е въззивният съд да изложи аргументация и да разгледа всички направени възражения на ответника по делото, както и да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Ответниците по жалбата С. И. М., К. И. М., М. Б. М. – М. и Б. Л. М. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1./. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК свързани въпроси, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, са решени в съответствие с практиката на ВКС, включително посочената от касатора – решение № 381 от 21.03.2012 г. по гр. д. № 756/2010 г., решение № 12 от 11.03.2019 г. по гр. д. № 558/2018 г., I г. о., и др., според която при постановяване на решението си въззивният съд следва да обсъди и вземе предвид всички относими за спора доказателства, да обсъди становищата и доводите на страните, да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК. Както е прието в посочените от касатора решения на ВКС, съдът преценява доказателствата по делото по свое вътрешно убеждение, но тази преценка е подчинена на определени изисквания на процесуалния закон. С оглед противоречивите показания на свидетелите, в съответствие с установената практика е посочено и защо се дава вяра на едните, а не се кредитират показанията на другите свидетели. В допълнение следва да се отбележи, че визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, респ. в него не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания. В допълнение следва да се отбележи, че ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС не се отнася до поставените въпроси, поради което позоваването на противоречие с него е неоснователно, а във връзка с второто релевирано основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК касаторът не сочи актове на КС на РБ или на Съда на ЕС, на които обжалваното решение да противоречи, което също не е налице. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касатора. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на по 800 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,