Определение № 3419 от 03.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4697/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 227 от 13.06.2023 г., постановено по възз. т. д. № 152/2023 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, е: 1/ отменено решение № 860056 от 17.05.2022 г., постановено по т. д. № 49/2021 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора в частта, с която е отхвърлен предявеният от Б. А. Б. против ЗАД „Алианц България“ иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 90 000 лева, в резултат на ПТП, станало на 24.02.2017 г., ведно със законната лихва от 13.11.2017 г. до окончателното ѝ изплащане, вместо което ЗАД „Алианц България“ е осъдено да заплати на Б. А. Б. сума в размер на 90 000 лева, наред с платените вече 60 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, включително психоемоционални увреждания, настъпили в резултат на ПТП, станало на 24.02.2017 г., причинено виновно от водача на лек автомобил с рег. [рег.номер на МПС] – Р. Д. Д., гражданската отговорност на която е застрахована при ЗАД „Алианц България“, ведно със законната лихва, считано от 13.11.2017 г. до окончателното ѝ изплащане; 2/ потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от Б. А. Б. против ЗАД „Алианц България“ искове за заплащане на следните суми: над 90 000 лева до 215 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, вкл. психоемоционални увреждания, настъпили в резултат на процесното ПТП, ведно със законната лихва, считано от предявяване на исковата молба до окончателното им изплащане; 9556,52 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, съставляващи разноски за лечение на причинените на ищцата увреждания на здравето, ведно със законната лихва, считано от предявяване на исковата молба до окончателното им изплащане; 26 477,78 лева, лихва за забава върху главницата на претенцията за неимуществени вреди за периода от настъпване на ПТП – 24.02.2017г. до датата на предявяване на исковата молба; 1 245,95лева лихва за забава върху претенцията за имуществени вреди за периода от 24.02.2017 г. – датата на настъпване на ПТП до 10.02.2021 г.; 3/ обезсилено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от Б. А. Б. против ЗАД „Алианц България“ искове за заплащане на следните суми: 155 000 лева, формирано от сбора на следните суми: 55 000 лева вследствие черепно-мозъчната травма, хипотиреоидизъм, пареза, нарушения в походката, смущения във вестибуларния апарат и временна амнезия, придружена с конфабулации; 30 000 лева вследствие доживотното загрозяване на главата и на десния крак; 25 000 лева вследствие контузия на белите дробове; 10 000 лева следствие контузия на лява глезенна става и 35 000 лева следствие вторичната временна аменорея – ведно със законната лихва, считано от предявяване на исковата молба до окончателното им изплащане; 47 231,94 лева, съставляващи непогасена лихва за забава върху главницата на претенцията за неимуществени вреди за периода от 10.02.2018 г. до 10.02.2021 г.; 6 958,64 лева, съставляваща обезщетение за имуществени вреди, съставляващи разноски за лечение на причинените увреждания на здравето, ведно със законната лихва, считано от предявяване на исковата молба до окончателното им изплащане; 2 120,45 лева, съставляващи непогасена лихва за забава върху главницата на претенцията за имуществени вреди за периода от 10.02.2018 г. до 10.02.2021 г., като производството е прекратено в тази част. Срещу въззивното решение в неговата осъдителна част, с която ЗАД „Алианц България“ е осъдено да заплати на Б. А. Б. сума в размер на 90 000 лева, наред с платените вече 60 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, включително психоемоционални увреждания, настъпили в резултат на ПТП, станало на 24.02.2017 г., причинено виновно от водача на лек автомобил с рег. [рег.номер на МПС] – Р. Д. Д., гражданската отговорност на която е застрахована при ЗАД „Алианц България“, ведно със законната лихва, считано от 13.11.2017 г. до окончателното ѝ изплащане, е подадена касационна жалба с вх. № 6219/02.08.2023 г. от ЗАД „Алианц България“, чрез адв. Я. А. – К.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани, а в условията на евентуалност да бъде намалено като прекомерно и завишено. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните правни въпроси: 1/ „Налице ли е съпричиняване, когато увреденото лице съзнателно е поело риска да се качи в автомобил, като му е известен фактът, че водачът на МПС, при когото се качва, управлява МПС след употреба на наркотични вещества?“ – твърди се противоречие с т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по т. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, като касаторът се позовава на приетото в решение № 79 от 08.05.2018 г. по н. д. № 318/2018 г. на III н.о.; 2/ „В хипотезата на допуснато нарушение от пострадалия на разпоредбата на чл. 137а ЗДвП в качеството му на пасажер в МПС, който не е бил с обезопасителен колан към момента на ПТП, кои са критериите, които следва да бъдат съобразени от съда, за да се приеме, че пострадалият е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат и е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД?“ – сочи се противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 17/1963 г., Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК, решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на II т.о., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на II т.о., решение № 151 от 12.11.2010 г. по т. д. № 1140/2011 г. на II т.о., решение № 169 от 02.10.2013 г. по т. д. № 1643/2012 г. на II т.о., решение № 16 от 04.02.2014 г. по т. д. № 1858/2013 г. на I т.о., решение № 92 от 24.07.2013 г. по т. д. № 540/2012 г. на I т.о., решение № 256 от 21.04.2015 г. по т. д. № 3557/2013 г. на I т.о., решение № 18 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 60304/2016 г. на IV г.о., решение № 36 от 02.05.2019 г. по т. д. № 1354/2018 г. на II т.о. и решение № 137 от 20.11.2020 г. по т. д. № 1775/2019 г. на II т.о.; 3/ „Длъжен ли е съдът да обсъди изводите на повторната експертиза при наличие на оспорване на първоначалната и различни изводи по въпросите относно причинно-следствената връзка между непоставянето на предпазен колан и получените увреждания?“ – твърди се противоречие с решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на IV г.о. на ВКС; 4/ „При определяне на размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, следва ли съдът да прецени всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на чл. 52 ЗЗД, а именно становището на вещото лице, дадено в открито съдебно заседание при изслушване и приемане на експертното заключение?“ – твърди се отклонение с приетото в т. 11 от ППВС № 4/1968 г.; 5/ „При установен подход от законодателя за пълна забрана за управлението на МПС след употреба на наркотични вещества при нулев толеранс поради високата степен на обществена опасност на това деяние, допустимо ли е при въведено възражение за съпричиняване от страна на пострадал пасажер, който е знаел за употребата на наркотични вещества от страна на водача пред ПТП, съдът да въвежда допълнителни критерии за основателност на възражението, като това кой е моментът на употребата или какво е въздействието на тези наркотични вещества върху водача към момента на управление на ППС?“ – сочи се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа също така наличието на основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на вероятна недопустимост на обжалваното решение. Ответникът по жалбата Б. А. Б., в писмен отговор, подаден чрез адв. Б. Я., счита, че не следва да се допуска касационното обжалване като взема становище и за неоснователност на жалбата. Срещу въззивното решение в същата осъдителна част е подадена и касационна жалба с вх. № 5952/21.07.2023 г. от Р. Д. Д. (трето лице – помагач на ответника) чрез адв. Е. Б. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалвания акт – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и намаляване на размера на присъденото обезщетение в съответствие със справедливия размер, изплатен от застрахователя. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните правни въпроси: 1/ „въпросът за определяне на обезщетението за неимуществени вреди в съответствие с понятието за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД“ – сочи се противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 532 от 24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г. на III г.о., решение № 377 от 22.06.2010 г. по гр. д. № 1381/2009 г. на IV г.о., решение от 06.04.2011 г. по гр. д. № 951/2010 г. на III г.о., решение № 149 от 02.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г. на III г.о., решение № 643 от 15.11.2010 г. по гр. д. № 1916/2009 г. на IV г.о. и решение № 111 от 17.03.2014 г. по гр. д. № 4207/2013 г. на IV г.о.; 2/ „Възможно ли е гражданският съд, сезиран с иск за обезщетение за претърпени вреди, да се отклони от приетото с влязла в сила присъда по наказателно дело, а именно че пострадалият е съпричинил виновно противоправния резултат?“ – поддържа се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа също така наличието на основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответната страна Б. А. Б., чрез адв. Б. Я., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Постъпило е и становище от подпомаганата страна ЗАД „Алианц България“, чрез адв. Я. А. – К., с което се поддържа, че касационната жалба е допустима и основателна. Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Въззивният съд е установил, че производството е образувано по иск на Б. А. Б. против ЗАД „Алианц България“ с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ. Посочил е, че твърденията в исковата молба, на които се основава искът, се свеждат до следното: на 24.02.2017 г. на автомагистрала Тракия в района на км. 199+950, област Стара Загора, с посока на движение от [населено място] към [населено място], настъпило пътнотранспортно произшествие, при което като пътник на задна седалка е пострадала ищцата; виновният водач Р. Д. Д. управлявала след употреба на наркотично вещество лек автомобил „Фолксваген“, модел „Джета“, с ДК номер ... – собственост на Д. Д. Д., нарушила правилата за движение по ЗДвП – чл. 15, ал. 1, чл. 20, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 и причинила по непредпазливост на ищцата следните телесни повреди, изразяващи се в: черепно-мозъчна травма, представляваща разстройство на здравето, временно опасно за живота (разкъсно-контузна рана на главата тип „скалп“, извънчерепен хематом в дясна теменнотилна област на главата, кръвоизлив в меките мозъчни обвивки, масивни контузии на мозъка, мозъчен отток), парциален хипопитуитаризъм – хипотиреоидизъм (нарушена функция на хипофизата, трайно занижено генериране на хормоните FT-3 и FT-4 под относимите стойности, изискващо ежедневна, заместителна, медикаментозна (хормонална терапия); пълна загуба на обоняние, представляваща постоянно и доживотно разстройство на здравето, неопасно за живота; контузия на белите дробове, представляваща разстройство на здравето, временно опасно за живота; временна пареза на левия крак и лявата ръка; декубитални рани на главата (тилно, централно-ляво) и на дясната пета; смущения във вестибуларния апарат; временна посттравматична амнезия, придружена с конфабулации; контузия на лява глезенна става; вторична временна аменорея (липса на менструален цикъл). Изложени са и твърденията на ищцата, че заради продължителното обездвижване, предизвикано от ПТП-то, развила декубитални рани на главата и на дясната пета, диагностицирани през втората половина на март 2017 г., като декубиталната рана на главата ѝ се образувала тилно и централно-ляво, тъй като поради мозъчната травма тилната дясна част на главата на пострадалата била зашита с 10 шева, което наложило позата на главата ѝ в периода до заздравяването в легнало положение да бъде трайно леко наляво. Проведеното за тях лечение отнело два месеца, считано от изписването за раната на главата и пет месеца за раната на крака. Пострадалата претърпяла и посттравматична (в ретроградна и антероградна прояви) амнезия, придружена с конфабулации, която продължила около два месеца след извеждането от комата и към настоящия момент е затихнала. По време на престоя в болницата ищцата твърди да е била подложена на медикаментозна терапия от 28 медикамента и след провеждане на необходимото и наложително лечение след 40 дни от приемането ѝ била изписана. Заявява още, че вследствие ПТП – то е загубила менструалния си цикъл, респ. възможността да зачева собствено поколение до края на юни 2017 г., след което менструалният ѝ цикъл се върнал в продължение на 4 месеца - до септември 2017 г., когато отново бил загубен в продължение на 32 месеца, като за първи път той се появил отново през месец юни 2020 г. Посочени са и твърденията на ищцата, че след изписването от болницата - около юни 2017 г. се установили и смущения във вестибуларния ѝ апарат в периодите, когато същата се налага да се придвижва през много тъмни или затъмнени пространства, които се изразявали в дезориентираност, нарушения в равновесието, общо затруднение в придвижването, по-силни първоначално, а впоследствие по-леки, но все още налични. Въззивният състав е намерил, че в конкретния случай застрахователят е сезиран по реда на чл. 380 КЗ със застрахователна претенция, депозирана на 13.11.2017 г., по която застрахователят с писмо изх. № 2-101-4101-4149 от 26.10.2020 г. е уведомил заявителя, че определеното застрахователно обезщетение във връзка в претърпените от ПТП на 24.02.2017 г. неимуществени вреди в размер на 60 000 лв. е преведено по посочената от него банкова сметка, а по отношение на претендираното обезщетение за имуществени вреди е посочил, че остава в очакване да му бъдат представени оригинали на разходни документи, след което и ще изплати обезщетение. Формиран е извод за невярност на твърдението на заявителя – ищец, че с платената сума от 60 000 лв. са погасени вземания в реда, посочен в чл. 76, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, доколкото не е уточнено кое вземане е погасено. Констатирано е, че изрично в изпратеното писмо до заявителя, застрахователят е посочил, че плащането на сумата от 60 000 лв. е във връзка с претърпените неимуществени вреди, свързани с провеждано лечение, вследствие ПТП, станало на 24.02.3017 г. По делото е прието за установено като безспорно, че с влязла в законна сила присъда, постановена по НОХД № 103/2019 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, Р. Д. Д. е призната за виновна в това, че на 24.02.2017 г. на автомагистрала Тракия в района на км. 199+950, обл. Стара Загора при управление на МПС в нарушение на правилата за движение – чл. 15, ал. 1 ЗДвП, чл. 20, ал. 1 от ЗДвП и чл. 20, ал. 2 ЗДвП и по непредпазливост е причинила смъртта на едно лице и многостепенна средна телесна повреда на Б. А. Б., като деянието е извършено след употреба на наркотично вещество. Като безспорно е отделено и обстоятелството, че водачът на МПС с рег. [рег.номер на МПС] е била застрахована към датата на станалото ПТП при ответното дружество, което, след като е било сезирано със застрахователна претенция от пострадалата е определило и заплатило застрахователно обезщетение, с чийто размер пострадалата не е съгласна. Прието е, че спорните между страните във въззивното производство факти и обстоятелства се свеждат до неправилна преценка на първостепенния съд, обосновала справедливия размер на дължимото се на ищцата обезщетение и необоснованост на извода досежно приетото да е налично съпричиняване на вредоносния резултат. От показанията на свидетеля Д. Б., които въззивният съд е кредитирал с приложението на чл. 172 ГПК, отчитайки наличната родствена връзка – майка на ищцата, е прието за установено, че веднага след като научила за станалото, същата е посетила ищцата в болницата, където я намерила превързана, подута и синя, с конвулсии по тялото и ръцете и движение на очите. След разговор с лекуващия лекар узнала, че прогнозата е неясна; че на 9-тия ден ищцата започнала да изпълнява елементарни команди, а на 13-тия ден била прехвърлена от интензивно отделение в Неврохирургия. След приема ѝ в Неврохирургия ищцата развила бронхопневмония, която лекарите обяснили с интубирането ѝ, а вследствие нея и гъбична инфекция, която лекували с лекарство от Турция; първата седмица от престоя ѝ в Неврохирургия ищцата била с отсъстващ поглед, без емоции, не реагирала, а след това била много объркана, говорила несвързано, правила странни асоциации и постоянно халюцинирала, което състояние продължило дълго, а грижи за нея полагали цялото семейство; понастоящем ищцата е по-добре, но фактът, че две години и половина е нямала цикъл я притеснил много, както и че трайно е загубила обоняние и вкус за някои храни; посещава и понастоящем редовно гинеколог и ендокринолог; приятелите ѝ се отдръпнали, а липсата на социални контакти дъщеря ѝ компенсира с много учене, тъй като има проблеми с паметта, което също е следствие черепно – мозъчната травма, както и че се уморява лесно, също последица от тази травма. Въззивният съд е съобразил и приетата комплексна съдебно медицинска и автотехническа експертиза, потвърдена като изводи от повторната такава, съгласно която следствие станалото ПТП ищцата е претърпяла увреждания, изразяващи се в разкъсно – контузна рана по тип „скалп“ с период на оздравяване около 2 седмици; контузия на белия дроб с период на оздравяване до 3 месеца; мозъчна контузия с период на възстановяване 8-10 месеца; мозъчни кръвоизливи и мозъчен оток, които отзвучават до 2-3 месеца; загуба на обоняние, което вероятно ще остане за цял живот и нарушения в хормоналния баланс, което е в период на оздравяване, но все още не е напълно преодоляно. Констатирано е становището на експертите, че вторичната аменорея и нарушенията на вестибуларния апарат са състояния, пряко свързани с претърпяното ПТП и настъпилата вследствие това черепно – мозъчна травма. Вещото лице уточнява, че походката ѝ е възстановена, но ищцата не би могла да спортува, както и че амнезията ѝ, е както за минали събития, така и за напред. Посочено е още, че експертите са категорични, че дали ищцата е била с предпазен колан или не, то получените от нея травми биха били идентични, предвид тежестта на ПТП-то, а при правилно поставен предпазен колан сочат като вероятен и неблагоприятен изход декапитиране – да ѝ бъде откъсната главата. Размерът на дължимото за обезвреда обезщетение е определен от въззивния съд с оглед критерия за справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД, като въззивната инстанция е взела предвид, че понятието справедливост не е абстрактно, а е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се зачетат. Като такива обективни обстоятелства в конкретния случай са посочени причиненото телесно увреждане, изразяващо се в тежка черепно – мозъчна травма, съчетана с увреди на главния мозък, мозъчни контузии, кръвоизливи и отоци, контузия на белия дроб, нарушения в хормоналния баланс и трайна загуба на обоняние, както и разкъсно контузни рани в областта на главата, което е предизвикало болки и страдания у младо момиче, интензивни в началния период на възстановяване, а впоследствие преодолени, но обусловили амнезия и необходимост от чужда помощ; нарушили обичайната ѝ ангажираност, както социална, така и в учебния процес, предизвикали страх за това, че не би могла да зачене, което състояние не е напълно преодоляно и понастоящем; невъзможност за поддържането на физическа култура и завинаги лишили ищцата от обоняние. Преценявайки от една страна възрастта на увредената – младо момиче в началото на своя жизнен път, и фактът, че част от уврежданията са оздравели, макар и с типичните за този вид увреждания болеви усещания и неудобства, а като остатъчни следва да се приемат увредите на хипоталамуса и хипофизата и загубата на обоняние, които са превърнали ищцата от жизнен, млад човек в неуверено, асоциално и изпълнено със страхове момиче, въззивният съд е счел, че справедливият размер на обезщетението по смисъла на чл. 52 ЗЗД е 150 000 лева. Съобразени са и икономическите условия в страната към момента на настъпване на ПТП-то, а и общественото разбиране за справедливост, ориентир, за което са нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. За неправилни са приети изводите на първоинстанционния съд досежно основателността на заявеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, изразяващо се в това, че ищцата е пътувала без поставен предпазен колан. Посочено е за установено от експертизите по делото обстоятелството, че ищцата е пътувала легнала на задната седалка на автомобила, но това правонарушение не е прието да е във връзка с настъпилия негативен резултат, поради категоричния извод на експертите, че механизмът на ПТП и увредите по колата показват, че коланът не би изиграл своята предпазна роля при този тип деформация на купето, като вероятността от фатален изход, посредством декапитиране не е изключена. В тази връзка е формиран извод, че заявеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, обосновано с липсата на поставен предпазен колан не е в пряка причинна връзка с настъпилия негативен резултат за ищцата, противно на извода направен от първоинстанционния съд. Въззивният състав е приел за неоснователно и възражението на ответника за съпричиняване на настъпилия вредоносен резултат, тъй като ищцата се е съгласила да пътува в лек автомобил, след като е знаела, че водачът му е употребил наркотици. Посочил е, че доказателства за знанието на ищцата за този релевантен факт не са ангажирани, като показанията на св. А. Г. установяват данни за това, че Р. е употребявала марихуана последно на 21. 02. или 4 дни преди станалото ПТП, когато е присъствала и ищцата, но не съдържат данни за подобно поведение на водача към релевантния момент, нито за налично знание у пострадалата към същия този момент. Изложени са съображения, че няма доказателства употребената от Р. марихуана четири дни преди станалото ПТП да е повлияла поведението ѝ към датата на ПТП, а фактът, че с влязлата в сила присъда водачът е бил признат за виновен в извършване на деянието, след употреба на наркотично вещество, следва да бъде зачетен съгласно чл. 300 ГПК, но този установен факт не сочи на знание у пострадалата за това именно обстоятелство. В обжалваното решение е обобщено, че не е установено поведение на ищцата, което да е съпричинило настъпилия негативен за нея резултат, поради което и първоинстанционното решение е отменено в частта, с която искът е отхвърлен до размер от 90 000 лева, след като е зачетено и доброволно платеното от застрахователя обезщетение за неимуществени вреди в размер на 60 000 лева и потвърдено в останалата отхвърлителна част. Изложени са съображения, че обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде присъдено, ведно със законната лихва, считано от датата на уведомяване на застрахователя с депозираната застрахователна претенция от увредената, а не от датата на настъпилото ПТП, в който смисъл е искането на ищеца. Съобразена е разпоредбата на чл. 429, ал. 3 КЗ, като е прието, че в обхвата на отговорността на застрахователя, като отговорност – дублираща тази на деликвента, е отговорността за заплащане на лихви за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице. Констатирано е още, че лихвите за забава, ведно с дължимото обезщетение от прекия деликвент следва да попадат в рамките на застрахователната сума – лимита на отговорност и застрахователят да е уведомен за настъпването на застрахователното събитие - по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 КЗ. В тази връзка е посочено, че след като застрахователната претенция от увреденото лице е предявена пред застрахователя на 13.11.2017 г., законната лихва за забавата на застрахования делинквент се дължи от 13.11.2017 г. Като неоснователно е намерено заявеното и подържано от ответника възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземането за лихви. Изтъкнато е, че застрахователят е сезиран на 13.11.2017 г., от който момент до 26.10.2020 г., когато е определено и заплатено на ищцата обезщетение давността е спряла да тече, а от 26.10.2020 г. до датата на предявяване на иска – 11.02.2021 г. три годишния давностен срок по чл. 378, ал. 8 КЗ не изтекъл. По изложените съображения е прието, че следва да се присъди законната лихва върху сумата от 90 000 лева, считано от 13.11.2017 г. По касационната жалба на ЗАД „Алианц България“ и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: Поставените от касатора в изложението първи, втори и пети въпрос обобщено касаят приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Същите обаче не са правни въпроси по смисъла на чл. 280 ГПК, тъй като не са поставени в контекста на правните разрешения на въззивния съд, а са привързани към субективното разбиране на касатора за установените в процеса факти, които съдът не е приел да следват от анализа на доказателствата. Както се посочи по-горе, в процесния случай след анализ на приетите по делото първоначална и повторна комплексни експертизи, въззивният съд е формирал извод за неоснователност на заявеното от ответното дружество възражение за съпричиняване на вредоносния резултат. Чрез навеждането на тези въпроси касаторът на практика излага несъгласието си с приетото от въззивния съд. Следователно по така наведените въпроси не е налице общата предпоставка за допускане до касационно обжалване и при това положение Върховният касационен съд не дължи произнасяне относно наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че съгласно многобройната константна практика на ВКС, принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице в случаите, когато произлезлите от деликта вреди се намират в причинна връзка не само с поведението на делинквента, но и с поведението на самия пострадал. За да се приеме наличие на принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат като с поведението си е създал условия или е улеснил неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно и противоправно, като релевантен за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало /наред с поведението на делинквента/ до увреждането като неблагоприятен резултат. В конкретния случай въззивният състав е намерил, че правонарушението на ищцата, която е пътувала легнала на задната седалка на автомобила, не е във връзка с настъпилия негативен резултат, съобразявайки изводите на експертите досежно механизма на ПТП, увредите по колата и вероятността от фатален изход въпреки поставянето на предпазен колан. При тези съображения е формиран изводът, че липсата на поставен предпазен колан не е в пряка причинна връзка с настъпилия негативен резултат за ищцата. Като неоснователно е прието и другото възражение за съпричиняване, доколкото въззивният състав е посочил, че по делото не са ангажирани доказателства за знанието на ищцата, че водачът е употребил наркотици. Изложил е съображения, че влязлата в сила присъда не сочи на знание у пострадалата за това обстоятелство, противно на твърденията, от които жалбоподателят извежда част от въпросите си. Доколкото във връзка с обобщеното питане е налице непротиворечива практика, с която въззивният съд се е съобразил при постановяване на решението, то не е налице и сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Третият въпрос от изложението, с който се обосновава наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е привързан към доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си, а именно различните изводи по допуснатите експертизи. Следва да се посочи, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Така поставен, въпросът по естеството си не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството, ако касационното обжалване бъде допуснато. Формулираният от касатора в изложението четвърти въпрос касае приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, по която е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата съдебна практика на ВС и ВКС, както се посочи по-горе. Съгласно трайно установеното в практиката разбиране понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД. Като критерии за размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на пострадалото от деликт лице, са възприети – брой, вид и тежест на увреждането, обстоятелствата, при които е получено, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, степента на възстановяване, отражението върху личния и социалния живот, медицинските прогнози за здравословното състояние, възрастта на пострадалия. На практика в настоящия случай касаторът извежда въпроса си от тезата, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд не е преценил становището на вещото лице, дадено в открито съдебно заседание. В обжалваното решение обаче, противно на твърденията на страната, въззивният състав е коментирал съображенията в приетата комплексна медицинска и автотехническа експертиза, както и посоченото от експертите при разпита им в съдебно заседание. Следва да се посочи, че преценката на релевантните факти, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи, не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК за допускане на касационното обжалване, на което се позовава касаторът. Следва да се посочи, че не съществува съмнение за недопустимост на обжалвания акт като основание за допускане на касационен контрол. Съдът не е нарушил принципа на диспозитивното начало, произнесъл се е по надлежно предявен иск и по отношение на надлежните страни. В процесния случай претенцията за обезщетение за неимуществени вреди е предявена ведно със законната лихва, считано от предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, обратно на твърденията на касатора. Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка по касационната жалба на ЗАД „Алианц България“. По касационната жалба на Р. Д. Д. и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: Поставеният в изложението първи въпрос, обобщено се свежда до уточнения от съда въпрос „за критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди“. Този въпрос е обусловил изхода на спора, поради което изпълнява общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.Както бе посочено и по-горе в настоящшото определение,по въпроса е формирана задължителна практика на ВС – ППВС № 4/1968 г. и постоянна практика на ВКС, в която са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии. Съгласно постоянната практика на ВКС при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. В настоящия случай при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения от ищцата иск по чл. 432, ал. 1 КЗ въззивният съд е съобразил изяснените в цитираната практика критерии и е взел предвид фактите и обстоятелствата, които са релевантни за справедливия размер на обезщетението, като ги е оценил поотделно и в тяхната съвкупност. Следователно не е налице отклонение по приложението на чл. 52 ЗЗД със задължителната практика на ВС и постоянната практика на ВКС. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване. Правилността на акта подлежи на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Не следва да се допуска касационно обжалване и по втория въпрос, наведен в изложението. Същият е привързан към становището на страната за наличието на съпричиняване от страна на ищцата, каквото съдът не е приел да следва от анализа на доказателствата. Същевременно в обжалваното решение отсъстват мотиви в сочения от касатора смисъл, че е възможно гражданският съд да се отклони от приетото с влязлата в сила присъда по наказателното дело, нито че е налице съпричиняване на противоправния резултат. Напротив, установено е, че в конкретния случай с влязлата в сила присъда водачът е бил признат за виновен в извършване на деянието след употреба на наркотично вещество, като този факт е зачетен с оглед разпоредбата на чл. 300 ГПК. Доколкото съпричиняването не е елемент от фактическия състав на деянието - фактите относно съпричиняването на вредоносния резултат подлежат на доказване пред гражданския съд. Освен това за неправилни са преценени изводите на първата инстанция за наличието на съпричиняване на вредоносния резултат поради липсата на поставен от ищцата предпазен колан, от която теза касаторът извежда въпроса си. Предвид изложеното формулираният въпрос не кореспондира с установеното по делото и изводите на въззивния съд, с оглед което не може да обоснове общото основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по отношение на втория поставен въпрос не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая жалбоподателят бланкетно се е позовал на това основание и не е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора съображения представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното му убеждение имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. В тази връзка наведените съображения не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение. Предвид изложеното, не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Предвид изхода всеки от касаторите следва да понесе разноските така, както ги е сторил в настоящото производство. Ответникът по жалбите не е претендирал присъждането на разноски за настоящата инстанция. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,