Определение № 2227 от 23.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 793/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на Н. В. Д., Г. Д. Д. и А. Г. Д., тримата от [населено място], и касационна жалба на ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място] срещу решение № 1444 от 05.12.2025 г. по в. гр. д. № 2351/2025 г. на Софийски апелативен съд. Касаторите-ищци обжалват въззивното решение в частта, с която, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 80 от 30.05.2025 г. по т. д. № 120/2024 г. на Благоевградски окръжен съд, предявените от тях срещу ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетения за вреди от смъртта на техните деца, загинали при пътно-транспортно произшествие от 08.07.2023 г., са отхвърлени съответно: по отношение на Н. В. Д. и Г. Д. Д. – за разликата над 100 000 лв. до присъдените от първата инстанция суми от по 160 000 лв., а по отношение на А. Г. Д. – за разликата над 120 000 лв. до 200 000 лв. В жалбата се твърди, че решението в посочената част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Изразено е несъгласие с определените от въззивния съд размери на обезщетенията за неимуществени вреди като занижени и несъответстващи на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД. Счита се, че при намаляването на присъдените от първоинстанционния съд обезщетения въззивната инстанция не е съобразила всички значими обстоятелства като възрастта на починалите, отношенията между тях и родителите им; обществено-икономическите условия в страната към момента на ПТП. Като значими за делото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с поддържане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, са поставени въпросите: „ 1. За критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, които съдът следва да обсъди и вземе предвид при постановяване на решението си, за да определи справедлив размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди; 2. Длъжен ли е въззивният съд да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК при постановяване на въззивното решение“. В подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са посочени: решение № 53 от 24.07.2020 г. по т. д. № 881/2019г. на ВКС, II т. о., решение № 56 от 17.08.2020 г. по т. д. № 1548/2019 г. на II т. о., решение № 62 от 24.07.2020 г. по т. д. № 777/2019 г. на II т.о., решение № 63 от 28.07.2020 г. по т. д. № 2086/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 81 от 30.07.2020 г. по т. д. № 889/2019 г. на II т. о., решение № 83 от 21.10.2020 г. по т. д. № 1664/2019 г. на I т.о., решение № 107 от 16.11.2020 г. по т. д. № 2448/2019 г. на II т.о., решение № 108 от 21.10.2020г. по т. д. № 1287/2019 г. на II т. о., решение № 151 от 12.11.2013г. по т. д. № 486/2012 г. на II т. о., решение № 130 от 09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на II т.о., както и актове на Софийски апелативен съд (по първи въпрос); ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС (по втория въпрос). Бланкетно е заявено и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Касаторът-ответник ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД обжалва въззивното решение в частта, с която предявените срещу него искове са уважени съответно: по отношение на Н. В. Д. и Г. Д. Д. за разликата над 70 000 лв. до присъдените им суми от по 100 000 лв., а по отношение на А. Г. Д. – за разликата над 70 000 лв. до присъдените й 120 000 лв. Изразява несъгласие с размера на присъдените обезщетения за неимуществени вреди с твърдението, че същите са прекомерно завишени. Счита, че при определяне на дължимото на всеки от ищците обезщетение по чл. 52 ЗЗД решаващият състав не е взел предвид всички относими към критерия за справедливост обстоятелства, отклонявайки се от създадената по приложението на тази норма практика на ВКС. Посоченият касатор моли за допускане на касационното обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпроса: „Кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 52 ЗЗД при предявен иск срещу застрахователя“. В подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се цитират съответно: решение № 157 от 11.02.2016 г. по т. д. № 3638/2014 г. на I т. о., решение № 42 по гр. д. № 5488/2013 г. на IV г. о., решение № 42 по т. д. № 799/ 2011 г. д. на II т. о., решение № 36 по т. д. № 2366/2013 г. на II т. о., решение № 197 по гр. д. № 7364/2013 г. на III г.о., решение № 217 по гр. д. № 761/2010 г. на IV г .о. и решение № 146 по т. д. № 2687/2014 г. на II т. о. Ответниците по касация – Н. В. Д., Г. Д. Д. и А. Г. Д., тримата от [населено място], молят за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 16.03.2026 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационните жалби са подадени в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което са процесуално допустими. С обжалваното решение въззивният съд, съобразявайки факта, че застрахователят не оспорва наличието на предпоставките за ангажиране отговорността му по реда на чл. 432, ал. 1 КЗ за причинените на всеки от ищците неимуществени вреди от смъртта на техните деца – М. П. (дъщеря на Н. и Г. Д.) и Б. Б. (син на А. Д.), настъпила в резултат от пътно-транспортно произшествие на 08.07.2023 г., както и обстоятелството, че първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която претенциите на ищците са уважени за сумата от по 70 000 лв., както и в частта, с която са отхвърлени за разликата съответно над 160 000 лв. и 200 000 лв., е приел за спорен във въззивното производство само въпросът за размера на присъдените обезщетения за неимуществени вреди. След задълбочен анализ на показанията на разпитаните по делото свидетели, установяващи съществувалите между ищците Н. Д. и Г. Д. и починалата тяхна дъщеря М. П. близки отношения, съобразявайки също: възрастта й (38 г.); факта, че е създала свое семейство и че непрекъснато е пътувала в чужбина; социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на застрахователното събитие - 2023 г., решаващият състав е счел, че справедливо обезщетение за всеки от ищците-родители на починалата, е сумата 100 000 лв. Съдът не е споделил преценката на първата инстанция, че обезщетението на ищците следва да е сумата от 160 000 лв., аргументирайки се с това, че: ищците имат още две дъщери, при които биха могли да намерят утеха; имат и внуци, към които да насочат грижата; посоченото обезщетение се присъжда в случаи на смърт на непълнолетно дете, каквато не е настоящата хипотеза. Въззивният съд е приел за завишено и несъответстващо на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и определеното на ищцата А. Д. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие смъртта на сина й Б. Б.. За да стигне до този извод, решаващият състав е взел предвид: близките отношения между майката и починалото й дете; възрастта на Б. Б. към момента на ПТП - 21 г.; причинените на ищцата болки и страдания от загубата на сина й; обстоятелството, че ищцата има и друг син, който е на 18 г. Преценявайки показанията на свидетелката К., племенница на Г. и Н. Д. и братовчедка на А. Д., с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК, съдът не ги е кредитирал относно установеното от нея добро финансово състояние на ищцата - майка на Б. Б., доколкото същото не отговаряло на декларираното от нея материално и гражданско състояние, въз основа на което последната е била и освободена от заплащане на такси и разноски в производството. При тези изводи въззивната инстанция е определила като справедлив размер на дължимото на ищцата А. Д. обезщетение за неимуществени вреди сумата 120 000 лв. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. По касационната жалба на Н. В. Д., Г. Д. Д. и А. Г. Д.: Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на конкретните доказателства. Поставеният въпрос по т. 1, касаещ приложението на чл. 52 ЗЗД при определянето на справедлив размер на обезщетение за всеки от тримата ищци, предпоставя преценка на правилността на обжалваното решение, която е предмет на самия касационен контрол, а не основание за допускането му. Независимо от това, следва да се посочи, че този въпрос не е разрешен в противоречие с цитираната в изложението съдебна практика на ВКС. Точно обратното. При определяне размера на дължимото на всеки от ищците обезщетение за неимуществени вреди съдът е съобразил установената практика на ВКС, тъй като е взел предвид всички специфични за случая обстоятелства, в т. ч. и конкретните икономически условия в страната към датата на настъпването на вредата. Що се отнася до цитираните решения, постановени от Софийски апелативен съд, по сходни, според касаторите, случаи следва да се отбележи, че същите са ирелевантни, тъй като не представляват задължителна практика по смисъла на цитираното тълкувателно решение. Изцяло относим към правилността на обжалваното решение е и вторият поставен въпрос за правомощията на въззивната инстанция при постановяване на решението. По своята същност въпросът представлява оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение, което е основание по чл. 281, т. 3 ГПК за касация, а не за допускането й. В случая решаващият състав е изложил подробни съображения по спорните във въззивното производство въпроси, като е анализирал преценените от него за относими към предмета на делото доказателства. Отделно от това, не е налице и поддържаното по формулираните въпроси основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Същото е заявено бланкетно, без да е аргументирано, в съответствие с указанията в т. 4 от цитирания по-горе тълкувателен акт, наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки – значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не може да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, предложение последно ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, необходимо е неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без необходимост от анализ и излагане на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност е налице при видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл; когато е постановен extra legem, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма; както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, касаторът е заявил това основание бланкетно, без да аргументира в какво именно, според него, се изразява очевидната неправилност на въззивното решение. Такава не се констатира и от настоящия състав. По касационната жалба на ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД: Освен поради поставянето му принципно, а не с оглед на конкретната хипотеза, поставеният от касатора въпрос не би могъл да обоснове касационно обжалване и поради това, че е изцяло относим към правилността на обжалвания съдебен акт. Наред с това, поддържаното за този въпрос основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също е заявено, без да са наведени конкретни аргументи за наличието му, поради което то не подлежи на обсъждане. Друг е въпросът, че съществуващата обилна съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, в т. ч. и задължителна такава, изключва наличието на посоченото основание. С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, на основание чл. 288 ГПК