Определение № 156 от 06.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 443/2023 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по подадена от Х. О. П., в качеството й на майка и законен представител на мололетния Д. Д. М., срещу разпореждане № 4575/14.11.2022г. на ОС- Пловдив, постановено по гр. д. № 2046/22г., с което е върната подадената от нея касационна жалба срещу постановеното от ОС- Пловдив решение № 1193/29.09.2022г. по в.гр.д. № 2046/22г. Твърди, че обжалваното разпореждане е неправилно и иска да бъде отменено „и касационната жалба да бъде изпратена на ВКС за произнасяне по допустимостта й“, с присъждане на разноски. С писмения си отговор насрещната страна Д. М. оспорва частната жалба. ВКС, състав на ІV гражданско отделение, след като обсъди доводите на частния жалбоподател и доказателствата по делото, намира следното: Частната жалба е допустима, като подадена от лице с правен интерес, в законноустановеният срок, срещу подлежащ на обжалване валиден и допустим съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. С обжалваното разпореждане, ОС- Пловдив, 10 състав е върнал касационната жалба като недопустима, приемайки, че съгл. чл.280, ал.3, т.2 ГПК, посочените в нормата въззивни решения, между които и тези по чл. 127а от СК, са изключени от касационен контрол. По силата на чл. 296, т. 1 от ГПК тези решения влизат в сила от момента на обявяването им от въззивния съд, от който момент и пораждат предвиденото в чл.297, чл.298 и чл.299 ГПК действие. С оглед на това и тези спорове подлежат на разглеждане в двуинстанционно производство, като постановеното от въззивната инстанция решение се ползва със силата на пресъдено нещо и решения с него спор не може да бъде пререшаван, вкл. и по пътя на касационния контрол. Обжалваното разпореждане е правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 2 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията на въззивните съдилища, постановени в производствата по чл.127а, ал. 2 от СК. Тази необжалваемост е въведена със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 50/03.07.2015 година, като не е отпаднала при последващото изменение на разпоредбата, извършено със ЗИДГПК, обнародван в ДВ бр. 24.01.2017г. и продължава да действа и към настоящия момент. Съгласно чл. 296, т. 1 от ГПК решението на ОС- Пловдив е влязло в сила на датата, на която е постановено- 29.09.2022г. От тази то е породило предвидените в закона последици, сред които и тази по чл. 299, ал. 1 от ГПК, поради което разрешения с него въпрос по чл. 127а, ал. 2 от СК не може да бъде пререшен по реда на касационното обжалване. Ето защо и подадената от Х. П. касационна жалба против постановеното от ОС- Пловдив решение, е недопустима, поради което и следва да бъде върната. Обстоятелството, че в решението на ОС- Пловдив е посочено, че подлежи на касационно обжалване не води до друг извод. Възможностите за обжалване на съдебните актове и предпоставките за това са изрично предвидени в закона. Разпоредбите за това са императивни и установените с тях правила не могат да бъдат променяни нито по споразумение на страните в производството, нито от съда. Този извод не се променя от посоченото в частната жалба определение № 233/21г. на ВКС, ІІІ г.о. по гр..д. № 196/21г., по което дело искането по чл. 127а, ал. 2 от СК е било съединено с иск по чл. 59, ал. 2 от СК и е било обусловено от него. Искът по чл. 59, ал.29 от СК е подлежал на касационен контрол, поради което и съдът е следвало да се произнесе и по обусловеното от него искане по чл. 127а от СК. Настоящият случай обаче не е такъв, тъй като искането по чл. 127а, ал. 2 от СК не е съединено с други искове, които биха подлежали на касационно обжалване. При съвпадане изводите на настоящата съдебна инстанция с тези на ОС-Пловдив, обжалваното разпореждане следва да бъде потвърдено. На основание чл. 78 ГПК частния жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на ответника направените по делото разноски в размер на 200лв.- заплатен адв. хонорар.