Определение № 5 от 07.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3190/2021 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат И. И., като пълномощник на А. Ж. Ж., срещу въззивно решение № III-19 от 21.04.2021 г., постановено по гр. д. № 29/2021 г. по описа на Бургаския окръжен съд. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът в касационното производство А. П., чрез процесуалния си представител, изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което А. Ж. Ж. е осъден да заплати на А. К. П. сумата от 2 500 лева, представляваща обезщетение за претърпените от последния неимуществени вреди, изразяващи се в накърняване честта и достойнството му, преживяване на негативни емоционални състояния, вследствие на клеветнически твърдения, които ответникът публично е отправил, в интервю пред Българското национално радио на 30.03.2018 г. пред журналиста М. И., публикувано и в интернет на посочен адрес. Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано, в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над уважения размер от 2 500 лв. до пълния предявен размер от 5 100 лв. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е поставен следния въпрос, по отношение на който се твърди наличието на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се сочи, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС: „задължен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства и да изложи мотиви по всяко релевантно за спора доказателство“. Сочи се противоречие с решение № 125/15.01.2020 г. по т. д. № 1204/2018 г., решение № 222/06.04.2017 г. по т. д. № 425/2015 г., решение № 134/34/2013 г. и решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., всички на второ т. о. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Първоинстанционното производство е образувано по предявен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, резултат от следните неверни твърдения: „че служебното правоотношение на ответника е прекратено по инициатива на ищеца“, „последният е получил нареждане за това“; „дал е нареждане за проверка на „Юнион-Ивкони, при която да бъдат установени нередности“. Не е спорно, че ищецът е заемал длъжността „заместник-министър на транспорта“, а ответникът – „началник на областен отдел „Автомобилна администрация“ – Бургас към Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ към Министерство на транспорта. От извлечения от интернет и публикация в интернет, както и от заключението на компютърно-техническа експертиза, се установява, че ответникът е дал интервю за Българското национално радио на 30.03.2018 г. пред журналиста М. И.. От пълния текст на интервюто е видно, че А. Ж. е заявил следното: „за много хора в сектора е изгодно да цари анархия“; „това е благодарение на влиянието на едни такива външни фактори върху хора в София“; „лично в моя случай мога да спомена само едно име – А. П.. В моя личен случай аз съм комуникирал само с него и моето прекратяване на трудовите взаимоотношения идва от него. Всичко което ще се случва в Бургаска област занапред зависи от него“. На въпрос на журналиста „Той ли ви се обаждаше по телефона“ /има се предвид ищеца/, ответникът отговаря „Да, и той, и той. Има и други, но и той ми е звънял“. На въпрос на журналиста „С молба да не бъдете толкова активен?“ ответникът отговаря „Не, той ме изпрати да проверявам една фирма“. На въпрос на журналиста „Какъв е случая?“ ответникът отговаря: „Катастрофата на „Юнион Ивкане“ около Я.. Там по мое мнение защитавахме „Карат Ес“, а гонихме „Юнион-Ивкони“. На въпрос на журналиста: „Да разбирам едва ли, че е имало поръчка да се покаже, че автобусите на „Юнион-Ивкони“ не са изрядни?“ ответникът отговоря: „Имаше, правилният термин е имаше поръчка да проверяваме конкретна фирма, което не е правилно. Няма как контролен орган да проверява някой, а друг не.“ „Нашата работа беше когато автобусът пристигне на или когато тръгва да се мъчим да намерим нередности.“ Журналистът заявява: „Г-н Ж., това което казвате е изключително скандално“, на което ответникът отговаря: „Ми практика е...“. Ми то е практика. Най вероятно и на самия А. П. някой му се е обадил. Аз съм сигурен, че са го помолили да ми се прекрати договора. Този човек най-вероятно няма нищо против мене. Аз затова казах - има едни хора извън системата, които се молят на дадени хора и ако склонят дадените хора нещата се случват“. Събрани са гласни доказателства чрез разпит на свидетелите В., П. и П.. Според показанията на първия свидетел, ангажиран от ищеца, той е разбрал за интервюто на ответника, като го е открил публикувано, общодостъпно в интернет. В резултат на изявленията на ответника в интервюто, ищецът бил притеснен, ядосан от изказванията, които се отразили на работата му, някои колеги започнали да го избягват, станал раздразнителен. Посочил е също така, че ответникът е бил назначен като държавен служител, с едногодишен изпитателен срок, като след изтичането му служебното му правоотношение не е било продължено. Проверките на дружество „Юнион-Ивкони“ са били продиктувани от инцидент с автобус на и разпоредени от прокуратурата. От показанията на втория свидетел /колега на ищеца/ се установява, че интервюто е станало достояние на много широк кръг от хора, както и обект на коментари между неговите колеги. Свидетелят П. /работил в Изпълнителна агенция „Автомобилна инспекция“ до 2018 г./, посочен от ответника, възпроизвежда в показанията си, че Ж. е споделял с него, че е имал чести контакти с ищеца /както по телефона, така и лични/ и знае, че ищецът е настоявал пред директора на Агенцията за отстраняване на служители. В обжалваното въззивно решение съдът е приел, че с публичното разгласяване на клеветническите твърдения от страна на ответника, на ищеца са причинени неимуществени вреди, изразяващи се в уронване на честта, достойнството му, накърняване на личния и обществения му авторитет, изпитване на негативни душевни емоции, като стрес, безпокойство, раздразнителност и избухливост. Доказателствата са обосновали извод за ангажиране на гражданската отговорност на ответника, като съдът е счел, че изнесените от ответника факти са позорящи и неверни. Посочил е, че когато се касае до фактически твърдения, а не до изразено мнение, за да се установи наличието на неправомерно поведение, се налага и преценка дали тези твърдения, като волеизявление за знание, са верни или неверни, дали позорят адресата или му приписват извършване на действия, които не са съобразени с общественото му положение. Чл. 39, ал.1 от Конституцията на Република България признава и гарантира надлежното упражняване на правото на мнение, включително с негативна оценка, пряко или косвено засягаща конкретно лице, още повече, че в случая се касае за заместник-министър. С оглед на общественото си положение, същият следва да търпи по-съществена намеса спрямо личността си. Преценил е, че в даденото от ответника интервю, са изказани твърдения уличаващи ищеца в организиране на проверки и осъществяване на натиск върху определено юридическо лице, намеса по отношение на трудовото правоотношение на ответника, с оглед прекратяването му, по отношение на които по делото не са събрани доказателства. В обобщение е направен извод за публично разгласени от А. Ж. клеветнически твърдения, които са неприемливи от гледна точка на общоприетите морални норми и предизвикват негативна оценка в обществото. По отношение на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди са изложени съображения, че първоинстанционният съд е съобразил при определянето му Постановление № 4/ 23.12.1968 г. на Пленума на ВС и определеният размер е съответен на извършеното деяние. Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В цитираната съдебна практика е прието, че въззивният съд е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност при потвърждаване на решението въззивният съд да препрати към мотивите на първоинстанционния съд не дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение. Разпоредбата на чл. 272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като обсъди събраните доказателства, доводите и възраженията на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство – чл. 269 ГПК. Задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. Не се разкрива противоречие с тази съдебна практика. Въззивният съд е обсъдил относимите за решаване на спора доказателства, като е посочил въз основа на кои от тях намира правно релевантните факти за установени. Оплакванията във въззивната жалба са се свеждали до необсъждане на гласните доказателства. Наведен е и довод за друга публикация от 29.03.2018 г., от която биха могли да настъпят негативни душевни емоции за ищеца. Свидетелските показания на П. не съдържат конкретни факти за ответника – касатор. Наличието на друга публикация в интернет, свързана с предаването на съд на ищеца, не може да обуслови извод за липса на причинна връзка между деянието на ответника и настъпилите вреди. Ответникът по жалба не е направил искане за заплащане на разноски в касационното производство, поради което такива не следва да се присъждат. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,