Определение № 5468 от 27.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3536/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на двете насрещни страни по делото – ищецът С. Е. П. и ответникът Прокуратурата на Република България срещу решение № 353 от 26.03.2025 г. по в. гр. д. № 174/2025 г. на Апелативен съд – София, постановено по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление. Касаторът - ищец С. Е. П. обжалва въззивното решение в частта му, с която е потвърдено решение № 5059 от 03.09.2024 г. по гр.д. № 707/2023 г. на Софийски градски съд, ГО, I-20-ти състав, с което е отхвърлен предявеният от ищеца срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за неимуществените вреди за разликата над 15 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба - 20.01.2023 г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която е отхвърлен искът за имуществени вреди за разликата над 8 454. 79 лв. до пълния предявен размер от 10 822. 26 лв., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане. Жалбоподателят поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове за обезщетяване на причинените му неимуществени и имуществени вреди да бъдат уважени изцяло. Претендира сторените в касационното производство съдебно-деловодни разноски. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторът – ищец поставя следния въпрос: При определянето на обезщетение за неимуществени вреди по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ, при съобразяване на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, налице ли е превратно тълкуване и прилагане на последния, когато съдът не е съобразил, че пострадалите лица - ищци осъществяват някоя от публичните професии, посочени в решение № 267/13 от 26.06.2014 г. по гр.д. № 820/2012 г. по описа на ВКС, IV г.о.?“. По този въпрос поддържа като допълнително основание за допускане на касационно обжалване и визираното в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по тази касационна жалба - Прокуратурата на Република България не подава писмен отговор. Касаторът – ответник Прокуратурата на Република България обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 5059 от 03. 09.2024 г. по гр.д. № 707/2023 г. на Софийски градски съд, ГО, I-20-ти състав, е осъден да заплати на ищеца С. Е. П., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сума в размер на 3 000 лв., представляваща допълнително присъдено над сумата от 12 000 лв. обезщетение за неимуществените вреди, ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 20.01.2023 г. до окончателното изплащане, както и сумата в размер на 454. 79 лв., представляваща допълнително присъдено обезщетение над сумата от 8 000 лв. за имуществените вреди (разходи за гориво), ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 20.01.2023 г. до окончателното изплащане, причинени от незаконно обвинение в престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и пр. 4, т. 2 вр. с ал. 2 НК, по което ищецът е бил оправдан с присъда № 24 от 03.07.2020 г. по НОХД № 2374/2018 г. на СпНС, влязла в сила на 21.07.2020 г.. Горепосоченото въззивно решение е обжалвано от ответника и в частта му, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на ищеца, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, сумата 12 000 лв., представляваща обезщетение за процесните неимуществени вреди. Ответникът поддържа в касационната си жалба, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено в обжалваната част и вместо него да бъде постановено ново решение, с което да бъде намален размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди от 15 000 лв. до размера на действителните неимуществени вреди, претърпени от С. Е. П. и принципа за справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД, и да бъде отхвърлена изцяло като неоснователна исковата претенция за процесните имуществени вреди в размер на 454. 79 лв.. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба, касаторът - ответник релевира основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поставяйки следните обобщени и преформулирани от касационния съд според правомощията му в т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд при определяне на справедливия размер на неимуществените вреди от деликт по ЗОДОВ да извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, от значение за обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща нормата на чл. 4 ЗОДОВ?, който поддържа, че е разрешен в атакуваното решение в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г.; т. 3 и т.11 ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС; т. 19 ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; решение № 497 от 25.07.2024 г. по гр. д. № 3159/2023 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 60245 от 18.01.2022 г. по гр. д. № 996/2021 г. на ВКС, III г.о.; решение № 50209 от 02.11.2022 г. по гр.д. № 811/2022 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 159 от 9.10.2019 г. по гр.д. № 89/2019 г. на ВКС, III г.о., и 2.„Има ли задължение въззивният съд да се произнесе по доводите и възраженията на ответника, свързани с предмета на спора, и да направи анализ на всички доказателства по делото при обосноваване основателността и размера на исковата претенция?“, който твърди, че е разрешен в противоречие с т. 19 ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Ответникът по тази касационна жалба - С. Е. П. не подава писмен отговор. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (въззивно решение по искове по граждански спор с цена над 5 000 лв.), поради което същите са допустими. Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Второинстанционният съд е приел по предявените искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, че са налице законовите предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата за вреди от непозволено увреждане в хипотезата на приключило наказателно производство с оправдателна присъда. Посочил е конкретните обстоятелства, от значение за определяне размера на обезщетението за процесните неимуществени вреди, включващи се в понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Съобразил е продължителността на наказателното производство от 3 години и 8 месеца – на 03.11.2016 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем, като е бил оправдан с влязла сила присъда на 21.07.2020 г.. Взел е предвид, че ищецът е заемал длъжността инспектор в Агенция „Митници“ в Митница Бургас; характеристиките на обвинението за извършване на тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК – по чл. 321, ал. 3, т. 2, вр., ал. 2 НК, за това, че в периода от 30.09.2015 г. до 02.11.2016 г. в [населено място], общ. Ямбол и в [населено място] в качеството на длъжностно лице – „митнически инспектор“ в Митница Бургас е участвал в организирана престъпна група по смисъла на чл. 93, т. 20 НК, с цел да върши съгласувано в страната престъпления по чл. 301 - 302 НК. Съобразил е наложените спрямо него мерки за процесуална принуда – забрана да напуска страната, както и мярката за неотклонение „парична гаранция“ от 3 000 лв.. Взел е предвид, че на 22.02.2017 г. на ищеца е било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, с мотив извършената акция на ГКПП „Лесово“, във връзка с която му е било повдигнато процесното незаконно обвинение. Счел е, че процесното незаконно наказателно преследване се е отразило върху възможностите на ищеца за професионална изява и развитие в служебен план, върху авторитета и името му на професионалист. Съобразил е и, че „операцията“, проведена на митническия пункт в [населено място] е медийно отразена. Във връзка с установяване на интензитета на претърпените неимуществени вреди, въззивният съд е обсъдил изслушаните по делото свидетелски показания на П. (съпруга на ищеца) и Д. (участвал като поемно лице при извършеното претърсване в дома на ищеца), от които е намерил за установено, че П. е бил без работа, макар да се опитвал да си намери такава; изпитвал финансови затруднения; бил със смачкано самочувствие; не можел да влезе в ролята си на баща на малките си деца; нямал самоконтрол, станал затворен, избухлив, не искал да излиза от вкъщи. Въз основа на гореизложените конкретни обстоятелства, установени по делото, вкл. заеманата обществено отговорна митническа длъжност от ищеца, към която социумът е значително по-взискателен, решаващият съд е приел, че търпените от увредения болки и страдания от процесното незаконно наказателно преследване, противно на приетото от първоинстанционния съд, не са били в рамките на обичайните, а ги надхвърлят, при което за справедлив размер на обезщетението е определил размерът от 15 000 лв.. По предявения иск за обезщетяването на причинените имуществени вреди, апелативният съд е обсъдил представените фискални бонове с дати на съставяне: 13.08.2018 г., 05.12.2018 г., 11.02.2019 г., 21.02.2019 г., 11.03.2019 г., 20.03.2019 г., 23.04.2019 г., 21.05.2019 г., 08.10.2019 г., 12.12.2019 г., 29.01.2020 г. и 01.07.2020 г., отразяващи разходи за гориво, като е счел за доказана причинно-следствената връзка, само по отношение на фискалните бонове, съвпадащи с датите на проведените публични съдебни заседания, а именно: 13.08.2018 г., 05.12.2018 г. и 01.07.2020 г., които удостоверяват разходи на обща стойност от 454. 79 лв., като за останалата претендирана част до сумата от 2 822. 26 лв. е отхвърлил като неоснователна исковата претенция. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд в настоящия си състав намира следното: Поставеният от С. Е. П. единствен въпрос и първият въпрос, поставен от ответника, са едни и същи и се отнасят до начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди от деликт по смисъла на чл. 52 ЗЗД и критериите (конкретните обстоятелства), които следва да бъдат установени и взети предвид за точното прилагане на принципа за справедливост. Правният въпрос удовлетворява изискването за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, но той е разрешен в съответствие с цитираната от касаторите практика на ВС и ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, т.е. спрямо него не е осъществено релевираното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно ППВС № 4/23.12.1968г., т. 11 ТР № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и практиката на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 4 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 ГПК: решение № 112/14. 06. 2011г. по гр. дело № 372/2010г. на IV г.о. на ВКС, решение № 376/21. 10. 2015г. по гр. д. № 514/2012г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 832/10. 12. 2010г. по гр. д. № 593/2010г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 554/2012г. по гр. д. № 266/2012г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 263 от 21. 03. 2017г. по гр. д. № 627/2016г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 70/29. 03. 2016г. по гр. д. № 5257/2015г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 251/21. 12. 2015г. по гр. д. № 812/2015г. на ІІІ г.о. на ВКС; решение № 140 от 14.12.2017 г. по гр. д. № 919/2017 г. на III г. о. на ВКС; решение № 361 от 17.06.2024 г. по гр. д. № 1851/2023 г. на IV г. о. на ВКС и др., вкл. цитираната от касаторите, размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост въз основа на преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, като например вида и тежестта на незаконното обвинение в престъпление; продължителността на наказателното производство; наличието или не на наложена мярка за неотклонение и/или на процесуална принуда, както и техния вид и срок; засягането на физическото и психическото здраве на увредения, респективно неговото влошаване поради наказателното преследване; негативните последици, претърпени от ищеца в личния и социалния му живот; възрастта на пострадалия, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В мотивите към решението си решаващият съд следва да обсъди всички конкретни обстоятелствата, които е взел предвид, като посочи и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението. От мотивите на обжалвания акт може да бъде направен извод, че въззивният съд е съобразил съдебната практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в своето решение, постановявайки го изцяло в съответствие със същата. Решаващият съд е взел предвид именно горепосочените правнозначими обстоятелства, установени спрямо ищеца – вида и тежестта на процесното обвинение в престъпление, което е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК и за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“; неговата продължителност, която не е неразумна; обстоятелството, че във връзка с воденото наказателно производство ищецът е изгубил работата си и е изпитвал финансови затруднения; наложената спрямо него мярка за процесуална принуда – забрана да напуска страната, както и наложената мярка за неотклонение „парична гаранция“ от 3 000 лв.; обстоятелството, че наказателното преследване е медийно отразено; негативното засягане на личния, професионалния и семейния живот на пострадалия; възрастта и чистото му съдебно минало, и упражняваната от него професия, която е натоварена с по-големи изисквания на обществото за почтеност и спазване на законите, като е съобразил и че наказателното преследване се е отразило върху възможностите му за професионална изява и развитие в служебен план, авторитета и името му на професионалист, както и че търпените неимуществени вреди надхвърлят обичайния размер при подобни деликти, както поради горепосочените обстоятелства, така и поради упражняваната от ищеца професия. По този начин е съобразил и цитираното от касатора – ищец решение № 267/13 от 26.06.2014 г. по гр.д. № 820/2012 г. по описа на ВКС, IV г.о., обективиращо трайно възприетият в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК принцип, че незаконното обвинение на лица, упражняващи определени професии, измежду които митническите служители, в престъпление има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера. Касаторът С. Е. П. се позовава и на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но тъй като по поставения въпрос има трайна съвременна практика на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване и корективно тълкуване, следва да се приеме, че не е обосновано това допълнително основание, така както е предвидено в т.4 ТР № 1 /2010 г. по тълк.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС. Вторият поставен от касатора - ответник въпрос касае задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и да направи анализ на всички относими доказателства по делото, като обективира собствени фактически и правни изводи в мотивите на решението си. Този въпрос е обуславящ за изхода на спора, т.е. осъществява общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но е разрешен в съответствие с практиката на ВС и ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според последната (ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о., решение № 164 от 4.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 196/2014 г., III г. о., решение № 589 от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1359/2009 г., I г. о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г., на ВКС, ІV г.о., решение № 190/07.02.2020г. по гр.д. № 24/2019г. на ВКС, I г.о.; решение № 5/11.05.2020г. по гр.д. № 1241/2019г. на ВКС, І г.о.; решение № 74/02.07.2020г. по гр.д. № 2701/2010г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 133/23.10.2019г. по гр.д. № 3565/2018г. на ВКС, І г.о. и др., вкл. цитираните от касатора), въззивната инстанция дължи излагане на собствени фактически и правни мотиви като втора инстанция по същество, след извършване на самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция доказателствен материал, при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното и във въззивното производства в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. За определяне на размера на причинените неимуществени вреди въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства по делото, вкл. установяващите конкретните обстоятелства, от значение за определяне на справедливия размер на обезщетението по смисъла на чл. 52 ЗЗД, като е обективирал извършената съвкупна преценка чрез излагането на собствени фактически и правни мотиви в атакуваното решение. По иска за имуществени вреди е разгледал въпроса за наличието на причинна връзка между сторените разходи за гориво и воденото наказателно преследване, заключавайки че такава е доказана само по отношение на фискалните бонове, съвпадащи с датите на проведените публични съдебни заседания, а именно: 13.08.2018 г., 05.12.2018 г. и 01.07.2020 г., а за останалата претендирана част до сумата от 2 822. 26 лв., не са доказани. Така извършените от въззивния съд процесуални действия не са в противоречие, а в съответствие с горепосочената съдебна практика, поради което не следва да бъде допуснато касационно обжалване и по този въпрос. Съобразно гореизложеното, не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по двете касационни жалби, вкл. на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК, поради което Върховният касационен съд, съставът на Трето г.о.