Определение № 2652 от 20.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1409/2026 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Ц. Г. Б. – Б., чрез адв. Т. против определение № 697/05.03.2026 г. по ч. гр. д. № 557/2026 г. на Апелативен съд – София, 14 – ти граждански състав.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното:

Предмет на частната жалба е посоченото въззивно определение, с което е потвърдено определение № 1894/26.01.2026 г. по гр. д. № 13434/2025 г. на Софийски градски съд, ГО, I – 15 състав за прекратяване на производството по предявения от настоящата жалбоподателка против Н. К. Б., „Обединена българска банка" АД (като универсален правоприемник на „Райфайзенбанк (България)" АД и „Сити Хоум Парк" ЕООД, ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] иск с правно основание чл. 26 от Семейния кодекс (СК) за прогласяване относителната недействителност на договор от 08.02.2007 г. за учредяване на ипотека върху недвижим имот, оформен с нотариален акт № ..., том ..., рег. № 243, н. д. № 019/2007 г. на С. М. - нотариус с рег. № 050 на НК.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е съобразил изложените от ищцата фактически твърдения относно обстоятелствата, на които се основава искането за съдебна защита: че имотът, съставляващ 1/2 ид. ч. от урегулиран поземлен имот, ведно с южната половина на построената в него едноетажна жилищна сграда, както и навес, служещ за гараж, ведно с 50 % ид. ч. от общите части на сградата, е индивидуална собственост на съпругът й – първия ответник; че същото съставлява семейно жилище, вкл. е имало такъв характер и към датата на учредяване на процесната договорна ипотека – 08.02.2007 г.; че договорът, с което това е сторено, е сключен от съпругът й Н. Б. - собственик на ипотекирания имот без съгласието на ищцата като негова съпруга (двамата сключили граждански брак на 28.01.2001 г.); че договорът за ипотека бил учреден в полза на търговска банка – „Райфайзенбанк (България)" АД – ипотекарен кредитор, с правоприемник „Обединена българска банка" АД; че впоследствие имотът бил изнесен на публична продан от ЧСИ и купувачът по нея – третия ответник след като бил въведен във владение на имота на 16.12.2015 г. разрушил сградата. Отчетено е също, че интересът от искова защита срещу последния ответник, придобил имота в хода на проведено принудително изпълнение и извършена публична продан, е обоснован с доводи за ангажиране в бъдещ процес на отговорността му за вреди (имуществени и неимуществени) от разрушаването на сградата (семейното жилище). Предвид на така изложеното, съставът на втората инстанция е споделил решаващите изводи на първостепенния съд за недопустимост на исковата претенция поради липса на правен интерес, доколкото в обхвата на „семейно жилище“ не попадат УПИ и навес, служещ за гараж (според разрешенията в съдебната практика както при действието на СК – 1985 г., отм., така и при сега действащия СК), а последният ответник пък е трето за оспорения договор лице и не е допустимо да участва като ответник по иска за прогласяване на относителната му недействителност, предявен от съпругата – несобственик на обременения с ипотека имот. Приел е също (при позоваване на разясненията, дадени с т. 4 ППВС № 12/28.11.1971 г.), че твърденията на ищцата за разрушаване на сградата през 2015 г., отричат характера на процесия имот като семейно жилище към датата на сезиране (2025 г.), поради което търсената искова защита не способства за реализация на права в обхвата на чл. 26 СК поради разрушена вещ – семейно жилище.

В допълнение на горните мотиви, апелативният съд е развил и съображения, че по реда на чл. 26 СК съпругът, който не е дал съгласието си за извършване на разпоредителна сделка с имот – индивидуална собственост на неговия съпруг, с характер на семейно жилище, упражнява едно свое потестативно право, като срокът за това е петгодишен (приложима е общата давност по чл. 110 ЗЗД), считано от момента на сключване на атакуваната сделка на 08.02.2007 г. Така срокът на погасителната давност е изтекъл на 08.02.2012 г., в който ищцата е имала възможност да узнае и оспори договора за ипотека, но е бездействала. Посочил е, че купувачът на публичната продан – търговското дружество „Сити Хоум Парк" ЕООД, е придобило имота чист от тежести, поради което спрямо него по никакъв начин не могат да се релевират твърдения за относителна недействителност по смисъла на чл. 26 СК. Ищцата след проведената публична продан през 2015 г. не е живяла в имота, т.е. узнала е за учредената ипотека най – малко 10 години преди депозиране на иска. Съставът на съда се е позовал и на обстоятелството, че адресната регистрация на ищцата и на нейния съпруг – първия ответник (още от 2007 г. при учредяване на ипотеката), е друга, което свидетелствало, че процесният имот не е имал естество на семейно жилище нито към 2007 г., нито към 2015 г. когато е проведена публичната продан (къщата е престанала да задоволява потребностите на семейството и е загубила характера на семейно жилище). Приел е, че при заявените твърдения за разрушаване на къщата от третия ответник, който вероятно е започнал да строи в имота, той не представлява семейно жилище, в каквато насока са и изводите на първоинстанционния съд.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният жалбоподател поставя въпроси, за които твърди, че са обуславящи изхода на делото и са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и респ. са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК.

Тези въпроси имат следното съдържание:

1. „Обвързано ли е правото на иск по чл. 26 СК със срок или не е ограничено с такъв?“

По въпроса се сочи отклонение с приетото в мотивите към т. 2 от ТР № 5/29.12.2014 г. по т. д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

2. „Задължен ли е съдът да обсъди всички факти, доказателства и доводи по делото и да основе крайния си акт на тях, а не на предположения?“

Тук се поддържа противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.

3. „Допустимо ли е искът по чл. 26 СК да бъде предявен не само срещу страните по сделката (договорна ипотека) със семейното жилище, но и спрямо техните правоприемници, вкл. спрямо купувач на публична продан, инициирана от ипотекарния кредитор?“

Този въпрос се поставя за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи, че не е предмет на ТР № 5/29.12.2014 г. на ОСГТК, но значението му е определящо за последиците от исковата защита по чл. 26 СК вкл. срещу правоприемниците на страните по оспорената сделка.

4. „При иск по чл. 26 СК към кой момент се преценява дали предметът на сделката представлява „семейно жилище“ – към момента на самата сделка, към момента на предявяването на иска или към момента на приключване на устните състезания?“

5. „Допустим ли е иск по чл. 26 СК в хипотезата когато след извършване на оспорената сделка семейното жилище е разрушено?“ – въпросът е уточнен и конкретизиран от ВКС съгласно правомощията му по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК.

6. „Даденото в ППВС № 12/28.11.1971 г. тълкуване на понятието „семейно жилище“ единствено в контекста на чл. 28 СК-1968 г. (отм.) ли е извършено – т.е. в контекста на въпроса за предоставяне ползването на семейното жилище на единия съпруг след развода или е релевантно и за искове по чл. 26 от действащия СК?“.

Сочи се, че по горните въпроси липсва практика на ВКС, а разрешенията, дадени от Пленума на ВС с посоченото постановление счита, че са относими към друга хипотеза - определят съдържанието на понятието „семейно жилище“ само във връзка с предоставяне на ползването му, но не намират приложение към исковата защита по чл. 26 СК.

Настоящият състав на ВКС намира, че заявените основания за допускане на касационното обжалване не са налице.

Споделяйки решаващите мотиви на първоинстанционния (градски) съд за недопустимост на предявения иск с правно основание чл. 26 СК поради липса на правен интерес от търсената защита, обусловена от твърденията, че още през 2015 г. семейното жилище е разрушено (т.е. успешното провеждане на иска не би способствало за реализацията на правото на съпругата – несобственик, на ползване на семейното жилище), въззивният съд ги е направил свои. Съдът в обжалваното определение е възприел и аргументите на СГС, че третият ответник не е страна по оспорения договор за учредяване на договорна ипотека, поради което спрямо него не е допустимо да се води дело с такъв предмет. Изложил е и допълнителни съображения за недопустимостта на сезирането, поради липса на правен интерес, доколкото ищцата е имала адресна регистрация на друг адрес – т.е. процесният имот не е с характер на семейно жилище (служещо за задоволяване на жилищните нужди на съпрузите и непълнолетното им дете в ежедневието), респ. че ищцата го е напуснала още към момента на сочения въвод във владение на имота, на купувача (третия ответник) на публичната продан през 2015 г., че правото да се иска обявяване на относителна недействителност на договора, е погасено по давност.

При горните решаващи изводи за липсата на правен интерес, основани на невъзможността при евентуалното уважаване на иска по чл. 26 СК да се постигне защитим за ищцата интерес, поради соченото от нея разрушаване на сградата (семейното жилище), предхождащо сезирането с настоящия иск, обуславящи изхода на делото се явяват петото и шестото питане.

Първият от тези въпроси (под № 5) формира общо основание за селектиране на частната жалба, но не и специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В правната теория и съдебната практика на ВКС категорично се приема, че наличието на правен интерес за предявяване на иска е абсолютна процесуална предпоставка за неговата допустимост, за наличието на която съдът следи служебно. Тя следва да бъде налице към датата на сезиране, когато съдът извършва преценката за наличието на положителните и отсъствието на отрицателните процесуални предпоставки за съществуването на правото на иск. Тъй като искът по чл. 26 СК е предоставен на съпруга – несобственик на семейното жилище, за да защити правото му на ползване на това жилище, когато то е обект на разпоредителна сделка от другия съпруг – негов собственик (като прогласи, че спрямо ищеца сделката не поражда правно действие), преценката за естеството на обекта на тази сделка (като семейно жилище) се извършва към момента на сключването й. Наличието на правен интерес от искова защита и респ. допустимостта на иска обаче е обусловена от съществуването на имота във вида му на такъв по см. на чл. 26 СК и към датата на исковата молба. Това е така, защото при евентуалното му уважаване следва да може да бъде постигнат защитим за ищцата интерес, при който като резултат се осигури правото й на ползване на семейното жилище в качеството на съпруга на неговия собственик. Предвид изложените от ищцата фактически твърдения този интерес не може да бъде постигнат, след като далеч назад във времето (спрямо годината на предявяване на иска по чл. 26 СК - 2025 г.) жилището е престанало да съществува – то е разрушено и съгласно постановките на ППВС № 12/28.11.1971 г. (запазило действие и при новия СК – 2009 г.) не е семейно жилище, в случая от 2015 г. Нещо повече, освен във физическия му смисъл (като материална вещ), семейното жилище е престанало да бъде собственост на съпруга на ищцата (излязло е от неговия патримониум) още през 2014 г. предвид твърдението й в исковата молба, че имотът е бил прехвърлен от неговия собственик (съпругът й) на търговско дружество, а то пък от своя страна го прехвърлило с договор по чл. 15 ТЗ на друго дружество. В последствие, имотът, в който е била построена сградата (жилището на съпрузите), е придобит от трето лице – купувач на публична продан (при проведено принудително изпълнение върху него за удовлетворяване на вземането на ипотекарния кредитор–търговска банка) и е последвал (през 2015 г.) въвод във владение на купувача в имота от съдебен изпълнител. Наличието на съдебна практика на ВКС и съобразяването й от въззивния съд при постановяване на обжалваното определение изключва предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по питането.

По втория от въпросите (под № 6) също не може да се осъществи достъп до касация в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, макар да удовлетворява обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Питането няма претендираното значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, защото както при действието на СК -1968 г. (отм.), така при действието на СК - 1985 (отм.), а и при сега действащия СК, понятието за семейно жилище е запазило съдържанието си, изяснено с ППВС № 12/28.11.1971 г. Според него семейното жилище обхваща жилищните и сервизните помещения, предназначени да задоволяват битовите нужди на цялото семейство - съпрузите, децата и другите пълнолетни членове на семейството. Не съществува основание за различно тълкуване и влагане на друго съдържание в това понятие като обект на искова защита - без оглед вида на иска и защитимия с него легитимен интерес. Характеристиките на жилището като семейно, разяснени с цитираната задължителна съдебна практика, запазват своята относимост и при действието на СК от 2009 г., вкл. и в случаите на самостоятелната искова защита по чл. 26 от същия.

Останалите поставени въпроси не обуславят изхода на делото и не произтичат от обективираната в обжалваното определение правна воля на въззивния съд, отричаща наличие на правен интерес от търсената защита у ищцата, поради липса на семейно жилище като обект на защитата към момента на сезиране. В този смисъл, решаващо произнесен от съда е въпросът, че преценката за допустимост на процеса се основава на твърденията на ищцата, че към датата на предявяване на иска по чл. 26 СК жилището е вече разрушено и не съществува, а не въпросът към кой момент се определя естеството му на семейно (каквото е питане № 4). Третият въпрос е поставен извън контекста на дадените от втората инстанция правни разрешения и е некоректно формулиран, тъй като извежда като правоприемник на страна по оспорената разпоредителна сделка (договор за учредяване на договорна ипотека) купувачът на публичната продан, извършена в хода на проведено върху процесния имот принудително изпълнение за удовлетворяване вземането на ипотекарния кредитор (търговска банка). Купувачът на публичната продан не е и не може да бъде правоприемник на взискателя по изпълнението (имот, предмет на проданта е възможно да бъде възложен на взискателя, но тази хипотеза е различна), още по – малко да бъде процесуално легитимиран като ответник по иска по чл. 26 СК. Съдебната практика на ВКС последователно и несъмнено е приемала, че легитимиран да предяви иска за обявяване недействителността на разпоредителната сделка със семейно жилище на основание 26 СК, респ. чл. 23 СК-1985 г. (отм.) е съпругът-несобственик, а легитимирани като ответници са двете страни по оспорената сделка; съпругът - собственик, съответно неговите наследници и приобретателят. В случая, естеството на договора за учредяване на ипотека очертава като страни съпругът – собственик на имота и банката – ипотекарен кредитор, поради което дружеството – купувач на имота на публичната продан при принудителното изпълнение върху вещта (имота) се явява трето лице за спора по чл. 26 СК и като такъв не е легитимиран да участва като страна (ответник) в процеса.

Няма основание за допускане на касационен контрол и по първите два въпроса, тъй като те произтичат от становището на страната за неправилност в изводите на съда за недопустимост на исковия процес. Същите отразяват несъгласието на касатора с преценката на твърденията на ищцата от значение за извеждане на интерес от искова защита и направените от това изводи за неговото отсъствие в случая, но не формират предпоставки за достъп до касация в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В действителност, правото по чл. 26 СК не е ограничено със срок, но както първият от въпросите, така и питането за правомощията на въззивния съд по частната жалба не могат да послужат като основание за селектирането й. Първият формулиран въпрос не е обуславящ сам по себе си за изхода по делото, защото доводите на въззивния съд не се изчерпват с него, а се основават и на други съображения и правни разрешения, по отношение на които не се откриват предпоставки за достъп до касация. Затова е безпредметно да се разглежда това питане, тъй като няма самостоятелно значение за постановения правен резултат. Вторият въпрос пък е повдигнат при обосновката за произволност и необоснованост в извода на съда, че в имота след разрушаване на къщата най – вероятно се извършвало строителство. Той не може да бъде основание за допускане на обжалването, тъй като няма връзка с решаващите мотиви по обжалваното определение, че правният интерес в случая е отречен при твърденията на ищцата, че семейното жилище е разрушено много преди сезирането на съда. Така, дори при успешното провеждане на иска (т.е. като се постанови, че спрямо ищцата оспореният договор не е произвел правно действие) не може да се постигне реализацията на правото на съпругата да ползва семейното жилище (защото такова няма, не съществува фактически към датата на сезиране, а и имотът, в който е била построената сградата – жилището, е излязъл от правната сфера на съпруга - собственик и като краен резултат е придобит от трето лице на публична продан, което е въведено във владение в имота много преди подаване на исковата молба, по която е образувано делото).

В обобщение, не са обосновани предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК, поради което искането за достъп до касация не може да се уважи.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,