Определение № 292 от 22.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3328/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Г. М., чрез процесуалните му представители адв. С. М. и адв. Ф. М., против въззивно решение № 508 от 23.04.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1588/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 2313 от 18.04.2024 г., постановено по гр. д. № 7817/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отхвърлен изцяло предявеният от С. Г. М. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за заплащане на сумата от 26 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане в разумен срок на ДП № 4/2020 г., пр. пр. № 250/2020 г. на Специализираната прокуратура /закрита/, ведно със законната лихва от 07.07.2023 г. до окончателното плащане. Касаторът счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Насрещната страна по касация Прокуратурата на Република България не е подала отговор и не изразява становище по жалбата. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: По делото е прието за установено и не е оспорено от страните от фактическа страна, че ДП № 4/2020 г. по описа на Специализирана прокуратура /закрита/ е образувано на 04.02.2020 г. във връзка с пр. пр № 250/2020 г. на СП /закрита/, след разделяне на ДП № 15/2020 г. за разследване на престъпление по чл. 321, ал. 3, вр. ал. 2 НК. В периода от 19.02.2020 г. до 03.07.2020 г. е извършено събиране на сведения, разпит на свидетели, извършени са действия по претърсване и изземване, повдигнати са обвинения на три лица /т. 1 до т. 4/. На 03.07.2020 г. С. М. е привлечен като обвиняем по пр. пр. № 250/2020 г. по описа на СП, досъдебно производство № 4/2020 г. по описа на СП за това, че в периода от 2012 г. до 28.05.2020 г. на територията на Република България е участвал в организирана престъпна група с ръководител В. Б. и участници Г. Б., А. М., В. Б. и С. М., с цел да върши съгласувано в страната престъпления по чл. 116, чл. 152 и чл. 143 НК. На същата дата ищецът е задържан за 24 часа на основание ЗМВР със заповед на основание и с постановление на СП е разпоредено задържането му за до 72 часа на основание чл. 64, ал. 2 НПК – за завеждането му пред съда с оглед искане за постановяване на мярка за неотклонение „задържане под стража“ /т. 5 – до т. 8/. С определение от 05.07.2020 г. по отношение на ищеца е взета мярка за неотклонение задържане под стража, потвърдена с определение от 14.07.2020 г. /т. 9/. В последствие е била последователно променена в „домашен арест“ и „подписка“, като с постановление от 07.01.2022 г., всички мерки по отношение на ищеца, в т. ч. и забраната за напускане пределите на Република България са отменени /т. 16, т. 88/. През периода м. 09.2020 г. до м. 08.2021 г. са разпитани 29 свидетели /т. 23/, допуснати са и са изготвени експертизи /т. 24, т. 25/, събирани са сведения и данни от различни институции. Министерство на финансите, Агенция по вписванията и др. /т. 28 до т. 35/ През този период са приобщени материали от други досъдебни производства – по ЗМ № 83/2012 г., пр. пр. № 3828/2012 г., сл. д. № 309/2002 г., както и ДП 311/2007 г. на ОКП - СДВР, пр. пр. № 769/2007 г. на СГП /т. 36 до т. 74/. В периода 09.06.2020 г. до 18.01.2022 г. са разпитани 32 свидетели /т. 75/, в т. ч. и по делегация в чужбина /т. 81/, извършвани са справки /т. 85/. Към 09.08.2021 г. досъдебното производство е водено за престъпления по чл. 321 НК, вр. чл. 213а НК, чл. 152 НК, чл. 116 НК и чл. 117, ал. 2 НК, а в качеството на обвиняеми са привлечени освен ищеца, още В. Б., Г. Б., А. М. и В. Б. /т. 83/. В хода на разследването е искана правна помощ от Обединени Арабски Емирства и събиране на сведения в Швейцария /т. 78/. На 07.12.2022 г. на ищеца са предявени материалите от разследването /т. 88/. На 16.06.2023 г. досъдебното производство е спряно, а на 25.08.2023 г. е възобновено, като действията по разследването са продължени /т. 94 – разпит на свидетели/. Към датата на подаване на исковата молба – 07.07.2023 г., разследването по отношение на ищеца е продължило три години и четири дни, а към датата на приключване на устните състезания пред първата инстанция – три години, седем месеца и шестнадесет дни. Началният момент, от който следва да се брои срока на продължителност на наказателното производство е 03.07.2020 г., тъй като от този момент ищецът е привлечен като обвиняем и от този момент същият е станал страна в наказателното производство. В хода на разследването са събрани материали, надхвърлящи 94 тома /94 тома са приложени по делото, а в СГП се намират и материали, съдържащи класифицирана информация/, разпитани са повече от 60 свидетели, в т. ч. и с тайна самоличност, приобщени са материали по няколко досъдебни производства – всички водени за тежки умишлени престъпление /убийство и опит за убийство/. При тези данни, въззивният съд се е аргументирал, че искът е изцяло неоснователен, тъй като в рамките на процесното наказателно производство спрямо С. М. са били привеждани в изпълнение мерки за процесуална принуда както следва: задържане за 24 часа и за 72 часа, задържане под стража, домашен арест, подписка, забрана за напускане на пределите на Република България. В наказателния процес са извършвани редица процесуално-следствени действия както следва: правени са огледи, претърсвания, изземвания, изисквани са данни /писмени доказателства/ от различни държавни институции, приобщавани са материали от други наказателни производства /процесната наказателна преписка сдържа множество обединени томове; същата съдържа и секретни материали – с класифицирана информация/, изготвяни са експертизи, разпитвани са свидетели /в това число и по делегация; в това число свидетели с тайна самоличност/, отправяни са искания за правно и фактическо съдействие от други държави /чрез съдебни поръчки/, използвани са специални разузнавателни средства. Процесът е бил и спрян, съответно впоследствие – възобновен. Изброените обстоятелства преценени в съвкупност, съотнесени към общата времева продължителност на процеса, съотнесени и към предмета на наказателното производство като правна квалификация; като брой на участващите в процеса правни субекти – всеки със съответно процесуално качество; като вид, естество и обем на осъществената процесуална дейност, не могат да обосноват надлежен извод за наличие на необосновано забавяне на наказателния процес. Всички процесуално-следствени действия са били извършвани в съответствие с правилата по НПК, регламентиращи производството по събиране на доказателства, без да са били допускани съществени забавяния във времето. На практика разполагането на наказателното дело в процесния „спорен“ отрязък от време, считано от 2020 г. насам се явява следствие, не от бездействие на разследващите органи, а от самата правна и фактическа специфика /сложност/ на процеса – преценена в контекста на всички очертани по-горе параметри. Липсват доказателства ищецът да е имал „недобросъвестно“ поведение в рамките на наказателния процес и да е предизвиквал сам необосновано забавяне на делото. Този факт обаче сам по себе си не може да обоснове уважаване на иска. Релевантно в случая се явява обстоятелството – дали е налице „противоправност“ в поведението на Прокуратурата на Република България по смисъла на чл. 2б ЗОДОВ, а такава не се констатира. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал е следните правни въпроси: 1. „За определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД в светлината на критериите на Европейския съд по правата на човека по чл. 6, параграф 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи?“; 2. „Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД в хипотезата на чл. 2б ЗОДОВ?“ и 3. „Длъжен ли е съдът при определяне на отговорността по чл. 2б ЗОДОВ да обсъди всички действия на разследващите органи?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС и ВС. Атакуваното решение е валидно и допустимо. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да послужат за допускане на касационно обжалване. Първите два въпроси касаещи критериите за определяне на справедливия размер на обезщeтението по чл. 2б ЗОДОВ, не отговаря на общото основание за допускане по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въззивният съд, отхвърлил изцяло исковата претенция, е приел, че срокът на наказателното преследване не е неразумен. Третият поставен въпрос е обуславящ изводите на съда, но не е решен в противоречие с непосочената от касатора, но служебно известна на настоящия състав практика на ВКС – например решение № 66 от 02.04.2015 г. по гр. д. № 5813/2014 г. на ІІІ г. о, решение № 72 от 18.05.2017 г. по гр. д. № 3619/2016 г., III г. о. и др. В нея е прието, че критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение по чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС са посочени примерно в закона /чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ/, като са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. А, именно това са: общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Тези критерии са извлечени от възприетите стандарти в практиката на ЕСПЧ, като не изключват преценката и на други обстоятелства, които са от значение с оглед на особеностите на конкретния случай, стига те да не противоречат, да изключват или да ограничават установените в практиката на ЕСПЧ критерии. При положителна преценка, че не е спазено изискването за разумен срок, то лицето, което е привлечено в качеството му на обвиняем в наказателното производство, неминуемо е претърпяло вреди от нарушаването на срока и съдът следва да пристъпи към определяне на справедливото им обезщетяване по смисъла на чл. 52 ЗЗД. В случая въззивният съд не е процедирал по различен начин и не е постановил решението си без обосновка. Видно от съдържанието на мотивите към ожалваното решение съдът е отчел не само началният момент и общата продължителност на воденото наказателно производство, по което ищецът е привлечен в качеството му на обвиняем, но и характерът на престъплението в което е обвинен, обстоятелството, че по делото са привлечени и други обвиняеми, извършени са множество следствени действия с и без участието на обвиняемия-ищец, както са извършвани и действия по делегация. Съвкупно е приел, че, независимо от процесуалното поведение на ищеца, който не е пречил на разследващите органи, фактическата и правна сложност на разследването оправдават удължаването на процесуалните срокове и не водят до извод за неразумно дълъг срок на разследването. В обобщение, не следва да се допусне касационно обжалване на решението, тъй като приетото от въззивия съд е съобразено с практиката по прилагане на материалния закон. Оплакванията на касатора, които по съществото си се отнасят до правилността на крайните изводи на съда за отхвърляне на иска, не подлежат на проверка в производството по чл. 288 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение