Определение № 50427 от 16.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1840/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на К. С. С. и Вяра Д. С. против решение №2 от 12.01.2022г. по т.д. №232/21г. на Бургаски апелативен съд. Ответниците по касационната жалба- Б. Т. Г. и „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, [населено място] са на становище, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите, чрез пълномощника им – адв. М. Г. са интерпретирали накратко предмета на спор и решението на въззивния съд. Поддържали са основание по чл. 280,ал.1,т.1 ГПК, като са разделили процесуалните въпроси на две групи. Първата от тях са обобщили с въпроса- „ Предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, дерогира ли изискването на чл.236,ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение“. Страната в тази връзка е направила оплакване, че макар и решаващият състав да е изложил „ допълнителни съображения“ те не се отличавали от мотивите на първостепенния съд. Изложени са и кратки оплаквания за неправилност на тези мотиви. Поддържано е противоречие с изброени съдебни актове- на два, от които е цитирана част от мотивите, обобщаваща задължението на съда, че възможността по чл.272 ГПК не изключва изискването за мотивиране на въззивното решение.Поставен е въпросът- „Ограничен ли е в своята решаваща функция съдът до въведените по делото възражения и правни изводи на страните и излизайки извън тях, произнасяйки се по незаявени факти и правни доводи / които не касаят приложението на императивна правна норма/, представлява ли нарушение на диспозитивното начало, принципа на равнопоставеност на страните и състезателното начало в процеса“.Страната е направила оплакване, че съдът приел наличие на „ фидуциарна сделка“ без да бъде заявен такъв довод от страните по спора.Подробно е развито оплакване, изведено именно от твърдението, че с оглед това, съдът допуснал нарушение на диспозитивното начало. Разгледана е практика на ВКС, относно разглеждане в процеса на незаявени в предмета на спор факти. Поставен е въпросът – „ Длъжен ли е въззивният съд в своята решаваща функция по съществото на спора да обсъди всички доказателства и доводи на страните, съгласно изискванията на чл.236,ал.2 от ГПК“.Страната е развила оплакване, за това, че въззивният съд не бил извършил анализ на доказателствата като не ги обсъдил в тяхната взаимна връзка. След това общо оплакване е разглеждана съдебната практика – тълкувателна и казуална. Втората група процесуални въпроси, касаторите са определили като относими към доказателствената стойност на обратните писма за разкриване на симулацията на договора за покупко- продажба. В тази връзка е поставен въпросът – „Длъжен ли е съда да зачете доказателствената сила на изходящ от насрещната страна частен документ, с който са удостоверени неизгодни за неговия издател факти и обстоятелства/ симулативността на процесния договор за покупко-продажба/ след като авторството на документа не е успешно оспорено в производството“.Страната подробно е обсъдила представените доказателства по спора, в контекста на оплакванията си за неправилност на изводите на състава, като е посочила и противоречие с решение на ВКС. Поставен е въпросът – „ За да се третира изявлението като обратно писмо необходимо ли е то да е подписано от всички страни по оспорената сделка или е достатъчно да изхожда от страната, която оспорва доводите за привидност“.Изложени са оплаквания за неправилност на акта, като е посочена съдебна практика от която, извън контекста на мотивите, е изведен извода, че за разкриване симулацията при търговските сделки, с предмет движими вещи, обратния документ следва да съдържа волеизявление на страната, на която привидността се противопоставя. Поставен е въпросът – „Налице ли е пълно разкриване на симулацията ако обратното писмо съдържа изрично изявление на насрещната страна, че сделката е привидна, т.е. привидността на сделката е изрично призната, или има качеството на „начало на писмено доказателство“. Страната отново е изложила разбирането си за неправилност на съдебния акт, разгледала е съдебна практика относно съдържанието на обратното писмо. Поставен е въпросът – „ От значение ли е за разкриване на симулацията кога е съставено и подписано обратното писмо – преди, по време или след сключване на симулативната сделка.“Сочено е противоречие с решения на ВКС. Посочено е също така, че с решението си съдът бил „ отговорил на редица материалноправни въпроси“. Така е поставен въпросът – „За да е налице фигурата на „косвен представител“ следва ли в производството по делото да бъде доказана овластителната сделка, с която „ скрития пълномощник“ е бил натоварен да действа от името на доверителя и чия е доказателствената тежест за това“. Страната е посочила противоречие с практика на ВКС, съгласно която страната, която твърди мандатно правоотношение следва да го докаже, а пълномощието съставлява отделна сделка. Поставен е въпросът – „Сключеният окончателен договор за продажба с уговорка за обратно изкупуване, при условие, че задължението по договора за заем бъде изпълнено, представлява ли фидуциарна обезпечителна сделка и поради забраната на чл.209 ЗЗД и чл.152 ЗЗД би ли била тя нищожна, ако сделката е гражданскоправна.“ Изброени са решения на ВКС, след което и няколко от тях са интерпретирани. Страната е поддържала и основание по чл.280, ал.2 предл.3-то.ГПК, с лаконичното оплакване, че съдът не бил приложил императивна правна норма – чл.209 ЗЗД. Други доводи не са развити. Касаторите, чрез пълномощника си – адв. М. Г. не обосновават довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно чл.280, ал.1 ГПК, правният въпрос е задължителен елемент от преценката за допускане на решението до касационно обжалване. Същият съставлява общо основание, формулира се от касатора, който следва да го изведе от решаващите мотиви на въззивния съд, обусловили постановения правен резултат- арг. т.1 ТР ОСГТК № 1 / 01 г. С оглед така приетата със задължителна тълкувателна практика дефинитивност на общото основание се налага извод, че поставеният първи процесуален въпрос не е релевантен, тъй като не е обоснован с решаващ извод, респективно с процедиране на въззивният съд довело до постановения правен резултат.Страната е мотивирала неговото формулиране с оплакването, че съставът изложил свои мотиви, но те не се отличавали от мотивите на първостепенния съд. Това оплакване не съответства на съдържателното обосноваване на въпроса и няма връзка с него. Вторият процесуален въпрос също не е релевантен, тъй като е фактически, а не правен, обоснован с оплакване на страната за това, че съдът приел, че в случая е налице фидуциарна сделка, без такъв довод за да е правен от страна на ищците, нито от ответниците в процеса. Касаторите, в случая смесват различни правни понятия. Излизане извън предметния обхват на спора е разглеждането на факти и обстоятелства, които не са заявени като обосноваващи претенцията, а не тяхната правна квалификация, което всъщност съставлява решаващата дейност на съда. Нещо повече, в обжалваното решение, въззивният съд изрично се е спрял на това оплакване на касаторите, застъпено и във въззивната им жалба. Същият е приел, че съдът е сезиран с искове за нищожност на правна сделка и в изпълнение на задължението си да се произнесе по въведените факти е изследвал установеното по спора като е приел, че съобразно тях, сделката не е нищожна, а действителна фидуциарна сделка. Спрямо тези мотиви страната не е поставила правен въпрос, а е преповторила оплакването си, за това, че съдът нарушил диспозитивното начало. Третият процесуален въпрос е общ и относим към всички съдебни спорове. За да е релевантен, то страната следва да посочи кое от доказателствата, доводите и възраженията на страните не е обсъдил въззивният съд и как това необсъждане е рефлектирало върху постановения правен резултат. Касаторите не обосновават въпроса си, а са се задоволили с общото оплакване,че съдът не е обсъдил доказателствата / без да е сочено кои/, а формираните му изводи не „кореспондирали с точния смисъл“, удостоверен от разпита на свидетелите. Тези доводи съставляват оплакване за неправилност на акта, разглеждат се само ако бъде допуснато касационно обжалване, но са неотносими към тази фаза на производството. Извън това, възпроизвеждането на мотиви от актове на ВКС не обосновава и допълнителен критерий, тъй като липсват доводи относно отклоняване или противоречие с така цитираните мотиви, третиращи общо процесуалните задължения на въззивния съд при разглеждане на спора. Първият от втората група, поставени процесуалноправни въпроси е фактически, а не правен, поради което и не съответства на изискването на чл.280, ал.1 ГПК за общо основание. Този извод се налага от съдържателната му хипотетичност, обвързана от твърденията на касатора и обоснована с оплакването му, че съдът неправилно не е зачел доказателствената сила на представените документи, с твърденията за безспорно доказани факти в производството, които всъщност са били спорни през цялото време. Още повече, че съдът е изложил свои мотиви относно това как третира представените документи, обсъдил ги е и е направил правни изводи спрямо които не е поставен правен въпрос, а поставения е обоснован със защитната теза на касаторите, а не с неговите решаващи изводи. Същото е относимо и към втория поставен въпрос, изцяло съответстващ на първия и съдържащ оплакване, свързано с констатацията на съда, че един от контрагентите по сделката не е подписал обратното писмо и същото не отразява и неговата воля, което е установим факт, обсъждането, на който не съставлява решаващ мотив, тъй като самостоятелно не обосновава крайният резултат по спора. Но дори и да бъде възприет като релевантен този въпрос, касаторите не обосновават допълнителен критерий. Цитираната практика разглежда същността на обратното писмо като документ, едностранно съставен и установяващ / разкриващ / симулацията. В случая, обаче, въззивният съд е приел, в контекста на изричното дефиниране на понятието привидна сделка и на необходимото съдържание на документа, разкриващ симулацията, че приложените документи не съставляват обратно писмо, тъй като не само липсва яснота по това как собствеността ще бъде прехвърлена обратно, но и действията на страните опровергават наличие на симулация поради плащане на продажната цена на имота, поради липсата на яснота относно обезпечението по кредита, който Г. е теглил от банкова институция, не е била изяснена и връзката на договора за продажба с предоставения на трето лице заем. Изложени са подробни мотиви относно това, че всички събрани по делото доказателства, в това число и допуснатите гласни такива, изключват абсолютната симулация. Т.е. тези мотиви не разрешават въпросите в противоречие с изброената практика, а и страната не е обсъждала конкретика в тази насока, а общо е поддържала отклоняване от практиката на ВКС от състава, поради което и не е налице хипотезата на чл.280,ал.1, т.1 ГПК. Третият поставен въпрос е фактически и отразява разбиране, отразено и от въззивният съд, а именно, че представените документи съставляват само начало на писмено доказателство, като страната е могла да докаже симулацията и чрез разпит на свидетели, каквито са и разпитани от въззивния съд и техните показания са обсъдени в обжалваното решение подробно. Така въпросът, обоснован с оплакване за неправилност на изводите, че съдът неправилно е приел, че не било налице обратно писмо, а само начало на писмено доказателство е всъщност оплакване за неправилност на изводите му за недоказаност на симулацията, което е неотносимо към настоящата фаза на касационното производство и прави въпроса фактически а не правен, тъй като касае конкретно доказване по конкретни фактически изводи на състава. Четвъртият поставен въпрос също не е релевантен, тъй като съдържа еднозначно и непълно третиране на мотивите на състава, който е посочил, че уговорката е постигната година и половина след сделката и поради това не е довела до недействителност на договор по отношение, на който следва да бъде установено, че забранената уговорка е постигната предварително т.е. била е налице към времето на сключването му. Както вече бе отбелязано този мотив не е единствен по отношение на постановения резултат, а и същият не противоречи на приетото от състави на ВКС за това, че е без значение времето на съставяне на обратното писмо, тъй като в случая съдът е изложил аргумент за това, че не установено по спора към момента на сключване на сделката съществените елементи за нейната симулативност. Поставените материалноправни въпроси не са релевантни тъй като са формулирани изцяло съобразно защитната теза на касаторите без да бъдат отчетени ясните мотиви на въззивния съд. Именно уговорка за обратно изкупуване е отрекъл да е доказана в производството, въззивният съд за да приеме, че не е налице хипотезата на чл.209 ЗЗД, а вторият въпрос съдържателно обосновава правната си валидност с уговорката, че сключения договор / наречен от страната окончателен/ е продажба с уговорка за обратно изкупуване. Първият въпрос изцяло е разгледан в контекста на защитната теза на страната, без да се отчита предмета на спор и мотивите на въззивния съд, съсредоточени в произнасянето по твърдяната нищожност на сключения между страните договор за продажба, респективно учредената ипотека върху имота предмет на спор в полза на втория ответник и в обезпечение на получената от ищците продажна цена. Касаторите са поддържали и основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК, обосновано от тях с лаконичното оплакване, че съдът не бил приложил императивна норма на чл.209 ,ал.2 предл.3-тоГПК. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание, което същата не е съобразила с мотивите на съда -обсъдени подробно във връзка с материалноправните й въпроси/ т.е. със същото оплакване вече е поддържано основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК/ и с очертаните хипотези на очевидна неправилност, които следва да са обосновани като относими към случая, се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. Това основание, страната само е маркирала, без да изложи каквито и да било доводи по него. Следователно, с оглед така депозираното изложение на касационните основания не следва да бъде допуснато касационно обжалване на акта на въззивния съд. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение