Определение № 50467 от 07.09.2023 г. на ВКС по т. д. № 1617/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

А. А. К. обжалва решение № 119 от 31.01.2022 г. по в.гр.д. № 2011/2021 г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение от 30.03.2021 г. по гр.д. № 9444/2016 г. на Софийски градски съд, с което е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК съществуването на парично вземане на М. Й. Г. към А. А. К. за сумата от 175 739 лв. на основание запис на заповед от 22.11.2014 г., за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 5245/2016 г. по описа на Софийски районен съд, ведно със законната лихва върху главницата от 29.01.2016 г. до окончателното ѝ изплащане.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК –нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на правно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно.

Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1. Допустимо ли е предявяване на иск по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК и чл. 417, ал. 1, т. 10 от ГПК, със заявен петитум за установяването на вземане, отразено във вече издадената заповед за изпълнение на парично задължение, но при посочено основание на вземането не ценната книга, а облигацинно правоотношение, за обезпечаване, на което същата е издадена? В този случай съдът следва ли да прецени валидността на посоченото от самия ищец основание на иска или следва да прецени същия като изцяло процесуално недопустим?

2. При изрично въведено от страна на ищеца, по иск предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК и чл. 417, ал. 1, т. 10 от ГПК, каузално отношение и при изрично твърдение на самия ищец, че процесната ценна книга е издадена за обезпечаване на същото, дори при оспорване от ответника, следва ли съдът, вкл. въззивният, при направено изрично оплакване във въззивна жалба, да прецени изцяло валидността, изискуемостта и точния размер на вземането по това каузално правоотношение? Чия е тежестта на доказване на това каузално правоотношение, по реда на чл. 154, ал. 1 от ГПК? При осъществена преценка за липса на такова каузално правоотношение, какви правни последствия следват за предявения на това основание иск, следва ли същият да бъде отхвърлен изцяло?

3. С оглед разрешенията на предходните въпроси, в хипотезата на разпределена от първоинстанционния съд доказателствена тежест за установяване твърдяното каузално правоотношение от страна на ищеца по делото, какви обстоятелства следва да установи ответникът в рамките на въззивното производство, при вече различно разпределение на тежестта от въззвния съд и чрез какви способи на доказване?

4. Следва ли въззивната инстанция да осъществи преценка на всички събрани по делото доказателства или при препращането към мотивите на първоинстанционния съд, такава самостоятелна преценка на всички факти, установени по делото не се дължи? Има ли процесуалното задължение въззивната инстанция да обсъди и прецени всички оплаквания, редовно релевирани с депозираната пред него въззивна жалба, съответно в решението си да даде разрешение на същите? Нарушение на това процесуално задължение води ли до необоснованост и немотивираност на въззвния съдебен акт?

Твърди противоречие с: тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК; определение № 171 от 12.03.2021 г. по гр.д. № 3582/2020 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 149 от 05.11.2010 г. по т.д. № 49/2010 г. на ВКС, I т.о.; решение № 128 от 23.10.2015 г. по т.д. № 561/2011 г. на ВКС, I т.о.; решение № 67 от 16.06.2020 г. по т.д. № 882/2019 г. на ВКС, I т.о.

Ответникът М. Й. Г. оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.

Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

А. А. К. обжалва решение № 119 от 31.01.2022 г. по в.гр.д. № 2011/2021 г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение от 30.03.2021 г. по гр.д. № 9444/2016 г. на Софийски градски съд, с което е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК съществуването на парично вземане на М. Й. Г. към А. А. К. за сумата от 175 739 лв. на основание запис на заповед от 22.11.2014 г., за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 5245/2016 г. по описа на Софийски районен съд, ведно със законната лихва върху главницата от 29.01.2016 г. до окончателното ѝ изплащане.

За да постанови обжалваното решение, възивният съд е приел, че предмет на делото е установяване на вземане въз основа на документ, запис на заповед от 22.11.2014 г. за сумата 175 739 лв, издаден от ответника А. К. в полза на М. Г., за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение, на основание чл. 417, т. 9 от ГПК, с разпореждане за незабавно изпълнение. Приел е, че е налице редовен от външна страна запис на заповед, установяващ подлежащо на изпълнение задължение. Приел е, че е недоказано възражението на ответника, че страните са имали намерение да сключат договор за заем, но не е предадена сумата от ищеца на ответника, а записът на заповед бил подписан предварително. Приел е, че за да премине доказателствената тежест у ищеца, да установи сключения договор за заем, следва ответникът да докаже връзката между записа на заповед и твърдените правоотношения.

Допускането на касационно обжалване се извършва на основанията, предвидени в чл. 280 от ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, касационната инстанция може служебно да допусне касационно обжалване на въззивното съдебно решение, ако установи основания, от които може да се направи извод, че въззивното съдебно решение е нищожно, респ. основания, от които може да се направи заключение, че решението е недопустимо. При преценка допустимостта на въззивното съдебно решение, настоящият съдебен състав при извършената служебна проверка намира, че решението е постановено по допустим иск, предявен в срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК, след подадено възражение от длъжника, в срока, предвиден в чл. 414 от ГПК. Установено е в процеса, че подаденото възражение, по реда на чл. 414 от ГПК, е потвърдено от длъжника.

По отношение на соченото основание очевидна неправилност на въззивното съдебно решение, основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото основание. Не може да се установи от изложените мотиви от въззивния съд грубо нарушение на процесуалните правила или явна необоснованост на съдебното решение, респ. нарушение на правилата на формалната логика, както и неправилно приложение на материалния закон при приложение на несъществуваща правна норма или приложена в обратния на действителния й смисъл. Поради това не е налице соченото основание съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК.

С поставения правен въпрос 1 касаторът е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване. Въпреки това не е налице основание за допускане касационно обжалване, тъй като не е налице сочената допълнителна предпоставка. Въззивният съд не е разрешил посочения правен въпрос в отклонение от задължителната практика на ВКС, изразена в т. 17 от Тълкувателно решение 4/18.06.2014 г. по тълк.д. 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и решение 13 от 18.07.2017 г. по т.д. 2642/15 г., ВКС, I ТО, съгласно която предмет на делото при предявен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение на задължение на основание чл. 417, т. 9 от ГПК (отм.), на основание запис на заповед, е твърдението на ищеца относно вземане, на основание запис на заповед. В производството по чл. 422, ал. 1 от ГПК, ищецът доказва редовен от външна страна запис на заповед, удостоверяващ подлежащо на изпълнение задължение.

По отношение на втория правен въпрос, следва да се посочи, че при обсъждане на посочения първи правен въпрос, вече бе обсъдена задължителната и трайна практика на ВКС, по приложение на чл. 154 от ГПК, като е указано, че всяка от страните доказва твърдените от нея обстоятелства. Ищецът, като поемател на записа на заеповед, е посочил определени факти за възникнали правоотношения между страните, като ответникът с отговора на исковата молба не е оспорил наличието на заемни правоотношение в предходен период, до 22.11.2014 г. След тази дата твърди, че липсва правоотношение и записът на заповед е безпаричен. Въвел е възражение, че не е сключен договор за заем и не е получавал сумата, отношенията между страните били като предварителен договор за заем. Въззивният съд е приел, че при така направените твърдения и оспорвания, ответникът носи доказателствена тежест за установяване на твърденията си, като установи връзката между записа на заповед и твърдените правоотношения. Ответникът не бил ангажирал доказателства за връзка между предварителен договор за заем и запис на заповед.

Задължение за ищеца за доказване на сключване на договора за заем, възниква при доказана връзка между каузално правоотношение и обезпечаващия го запис на заповед. Разрешението на посочения правен въпрос не представлява разрешен в противоречие със задължителната и трайна практика на ВКС правен въпрос. Ищецът е длъжен да докаже редовен от външна страна менителничен ефект. Ако е въвел връзка между каузално правоотношение и издаден запис на заповед, това не променя предмета на делото и предмета на доказване. При заявена кауза от страна на ищеца в исковата молба, наред с позоваването на редовен запис на заповед, установяващ изискуемо вземане, предмета на иска не се променя. Той остава предмет за установяване на вземането на основание запис на заповед, удостоверяващ подлежащо на изпълнение задължение, за който е издадена заповед за изпълнение на парично задължение с разпореждане за издаване на изпълнителен лист. По изложените съображения не е налице соченото допълнително основание. Ищецът не е длъжен да доказва съществуващото между страните каузално правоотношение за обезпечение, на което е издаден запис на заповед. При заявени релативни възражения от ответника се прилагат правилата за разпределение на доказателствената тежест. На основание чл. 154 от ГПК всяка от страните доказва твърденията и възраженията си. Ищецът доказва само наличие на изискуемо вземане, произтичащо от редовен запис на заповед. Твърдението за кауза е обуславящо предмета на защита на ответника. При въведена от ответника кауза и поддържайки твърдението, че не е получил договорената в заем сума, той носи доказателствена тежест, че не му е предоставена договорената сума. За да премине доказателствената тежест у ищеца, че е предоставил договорената сума, ответникът следва да докаже връзката между записа на заповед и твърдения договор, задължението по което е обезпечено с издадения запис на заповед. Въззивният съд е приел, че ответникът не е доказал връзката между записа на заповед и твърдения предварителен договор за заем, по който е поддържал, че е издаден процесния запис на заповед. По този начин не е възникнало задължение за ищеца да докаже наличието на сключен договор за заем, по който е издадено обезпечението. Прието е, че е безпредметно доказването на договора за заем, без доказване на връзката между това правоотношение и записа на заповед. По отношение на този правен въпрос, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, по приложение на чл. 154 от ГПК в хипотезата на предявен иск на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, при издадена заповед за изпълнеине на парично задължение на основание чл. 417 т. 10 (предишна т. 9 ) от ГПК. Съгласно разясненията в решение № 20 от 19.06.2018 г. по т.д. 1151/17 Г. ВКС 1 ТО, когато двете страни не докажат поддържаните от тях каузални правоотношения и връзката с издадения запис на заповед, не може да се приеме, че не съществува вземане по менителничен ефект. Съгласно решение № 17 от 28.07.2017 г. по т.д. 2642/15 г., по описа на ВКС, I ТО, когато нито издателят на записа на заповед, нито поемателят докажат твърдяното каузално правоотношение и връзката между записа на заповед, това не е основание да се откаже плащане по менителничния ефект и да се отхвърли като неоснователен иска с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК.

По отношение на третия правен въпрос, следва да се посочи, че посоченият правен въпрос не е определящ изхода на спора. Въззивният съд е разрешил спора с оглед оплакванията във въззивната жалба и пределите, определени съгласно чл. 269 от ГПК. Следователно поставеният правен въпрос относно задълженията на въззивния съд, свързани с доклада по делото, на основание чл. 146, ал.1, т. 5 от ГПК, не е определящ. По този начин не е обосновано общо основание за допускане касационно обжалване.

По поставения четвърти правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не се е отклонил от задължителната и трайна практика на ВКС, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк.д. 1/13 г. на ОСГТК на ВКС, както и Тълкувателно решение 1/04.01.2001 г. по тълк.д. 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е дал заключение относно спорните между страните факти и е приел за издаден записа на заповед, както и е приел, че ответникът не е установил връзка между твърдяното правоотношение, предварително споразумение за предаване на сума в заем и издадения запис на заповед. Липсва отклонение от задължителната и трайна практика по приложение на чл. 269 от ГПК, както и чл. 236, ал. 2 от ГПК. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно посочените законови изисквания – чл. 235, ал.2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора съгласно чл. 263, ал. 1 от ГПК. В случая въззивният съд не се е отклонил от задължителната и трайна практика на ВС ППВС 1/53 и ВКС, изразена в ТР 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР 1/2013 г., както и трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, служебно известни на настоящия съдебен състав решение № 163/06.02.2020 г. по т.д. 271/19 г., решение № 134 от 2.12.2019 г. по т.д. 2780/18 г., решение № 144 от 22.11.2019 г. по т.д. 2579/18 г., решение № 55 от 3.4.2-14 г. по т.д. 1245/13 г. и множество други. Поради изложеното не е налице допълнително соченото основание на чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

По отношение на посочените първи, втори и четвърти правни въпроси, касаторът е посочил допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Липсват изрични доводи за приложение на това допълнително основание. При наличие на задължителна и трайна практика по посочените правни въпроси не може да се приеме, че са налице предпоставките, предвидени в сочената норма.

По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване.

Ответникът по касационната жалба е поискал присъждане на разноски за проведеното производство пред ВКС. С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на същия следва да се присъдят направените разноски. Установява се от представения договор за правна услуга, от 08.07.2022 г., сключен между М. Й. Г. и адвокат Б. Х. Д., че е заплатено адвокатско възнаграждение във връзка с подадената касационна жалба от А. К., във размер на 4 500 лв. Поради това е доказано извършването на разноски.

Върховният касационен съд на Р България