Определение № 1703 от 04.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 930/2025 г.

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Окръжна прокуратура – Перник срещу въззивно решение № 1158 от 15.11.2024 г., постановено по в. гр. дело № 936/2024 година по описа на Апелативен съд – София, в частта му, в която е потвърдено решение № 19 от 24.01.2024 г., постановено по гр. д. № 494/2023 г. по описа на Окръжен съд - Перник в частта, в която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Р. В. Д. на основание чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 7 000 /седем хиляди/ лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от това, че при изпълнение на наказание „лишаване от свобода“ за срок от 6 години, наложено с Решение № 301 от 08.02.2022 г. на Апелативен съд - С., Р. Г., признато за изпълнение с решение № 81 от 14.12.2022 г., постановено по ч. н. д. № 220/2022 г. на Окръжен съд Перник, е освободен след определения срок с изтичането на период от 6 месеца и 26 дни, ведно със законната лихва, считано от 09.06.2023 г. до окончателното заплащане.

В касационната жалба се излагат съображения, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон.

В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като твърди, че обжалваното въззивно решение противоречи на практиката на ВКС по следните въпроси:

1. Следва ли съдът да изложи мотиви за причинната връзка между незаконното задържане и настъпилите вреди при определяне размера на обезщетението?

В тази връзка касаторът сочи решение № 53 от 20.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3940/2022 г. на IV г. о.; решение № 182 от 19.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4662/2018 г. на III г. о.; решение № 551 от 06.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 203/2012 г. IV г. о.

2. За определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства - за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД.

Касаторът сочи т. II от ППВС № 4/1968 г. и т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, в противоречие на които претендира че е постановено обжалваното въззивно решение.

Ответникът по касация чрез своя процесуален представител адвокат И. Ю. от САК е депозирал отговор на касационната жалба със становище за нейната неоснователност.

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед цената на иска - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

Въззивният съд е постановил обжалвания съдебен акт като е приел от фактическа страна, че от приложените по делото писмени доказателства се установява, че с решение № 301 от 08.02.2022 г., постановено от тричленен състав на Апелативен съд за углавни престъпления, втора инстанция – С., съдът е осъдил ищеца за престъпление „улесняване на превоз на чужденци“, като му е наложил наказание „лишаване от свобода“ за срок от 20 години; че решението е влязло в сила на 24.07.2022 г.; че по молба на осъдения, подадена на 22.07.2022 г., е било образувано ч. н. д. № 220/2022 г. по описа на Окръжен съд - Перник за провеждане на производство по чл. 12 от Закона за признаване за изпълнение на влязлата в сила присъда на чуждестранния съд (ЗПИИСАННЛСМВНЛС). Съдът е посочил извършените по въпросното ч. н. д. № 220/2022 г. по описа на Окръжен съд – Перник процесуални действия като е отбелязал, че с решение № 81 от 14.12.2022 г., постановено по делото, е признато и е постановено да се изпълни в Република България решението на тричленния състав при Апелативен съд С., Р. Г.; че деянието на ищеца по чл. 26, пар. 1а., 27, 45, 94, пар. 1 от НК на Р. Г. и чл. 30, пар. 1 от гръцкия Закон 4251/2014 г. е квалифицирано по чл. 281, ал. 2, т. 1, т. 2 и т. 5 във вр. с ал. 1 от НК на Република България за това, че срещу получаване на възнаграждение ищецът е транспортирал с голям камион 121 нелегални мигранти; че на основание чл. 13, ал. 1 от ЗПИИСАННЛСМВНЛС размерът на наложеното от гръцкия съд наказание от 20 години е намален на 6 години, което да се изтърпи при първоначален строг режим. Посочен е фактът, че въз основа на постановление от 17.01.2023 г. по пр. пр. № 264/2023 г. на прокурор при Върховна прокуратура ищецът е бил предаден на българските власти и приведен в затвора „Бобов дол“, а с определение № 109 от 26.04.2023 г., постановено по ч. н. д. № 220/2022 г. на Окръжен съд - Перник, потвърдено с определение № 537 от 12.06.2023 г., постановено по в. ч. н. д. № 613/2023 г. на Софийски апелативен съд, влязло в сила на 12.06.2023 г., са приспаднати от срока на наказанието от 6 години лишаване от свобода 664 работни дни, положени от ищеца на територията на Р. Г. по време на задържането му и изтърпяването на наказанието лишаване от свобода, които се равняват на 1 година, 9 месеца и 22 дни.

От правна страна въззивният съд е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ държавата отговоря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда при изпълнение на наложено наказание над определения срок или размер като е приел, че в конкретния случай са налице на елементите от фактическия състав на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират, а именно, че при изпълнение на определеното наказание лишаване от свобода ищецът е изтърпял повече от определения срок с 6 месеца и 26 дни. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 5, ал. 1 от Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража, в сила от 01.06.2009 г., съгласно която Прокуратурата упражнява надзор за спазване на законността при изпълнение на наказанията, поради което е приел, че осъществяването на посоченото правомощие /функция/ обосновава извод, че надлежен ответник по настоящото дело, който дължи обезщетение за всички вреди /имуществени и неимуществени/, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо, дали са причинени виновно от длъжностното лице, е Прокуратурата на Република България. В разглежданият случай претърпените от ищеца неимуществени вреди, според въззивния съд, следва да се определят съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, към който препраща параграф 1 от Заключителните разпоредби на ЗОДОВ. Съдът е съобразил възрастта на ищеца, неговото общественото положение, отсъствието на данни за неговото образование и отсъствие на доказателства да е работил по трудови правотношения; факта, че на ищеца е било наложено наказание лишаване от свобода за извършено престъпление, което е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК; продължителността на периода, в който наложеното наказание лишаване от свобода е било изпълнено над определения срок; обстоятелството, че изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода над определения срок не е било предмет на медийно отразяване; че претърпените неимуществени вреди от ищеца са обичайните за изпълнение на наложеното наказание лишаване от свобода над определения срок, при постановения режим на изтърпяване на наказанието, и не са довели до трайни и необратими последици за неговото физическо и психическо здраве. Съобразявайки тези обстоятелства, въззивният съд е стигнал до извода, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди, на което има право ищецът, възлиза на сумата от 7 000 /седем хиляди/ лева, който размер удовлетворява обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено - икономически условия на живот. По акцесорния иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД съдът се е позовал на т. 4 на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. гр.д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС, и е приел, че ответникът дължи законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, считано от 09.06.2023 г.

Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

Повдигнатите на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпроси са релевантни, тъй като са обусловили изхода на конкретното дело, но по тях не е обосновано допълнителното основание, изразяващо се в поддържаното отклонение от практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, която страната сочи.

По първия въпрос следва да се изтъкне, че съгласно чл. 4 ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като обезщетение се дължи при наличие на причинна връзка между незаконните действия или бездействия и претърпените вреди. Отговорността е обективна. В случая въззивният съд, като инстанция по съществото на спора (т.е. чиято дейност е решаваща, а не проверяваща), е изследвал въпроса налице ли е причинно-следствена връзка между незаконното обвинение, респ. незаконосъобразност на действията или бездействията на прокуратурата като държавен орган, на който е предоставена функцията по обвинение в наказателния процес и претърпените и претендираните вреди (болки и страдания) от ищеца – в това число и когато по реда на ЗПИИСАННЛСМВНЛС е намалено наказанието, но не е съобразено зачитането на времето в затвора в Г., през което време ищецът е работил, при което има изтърпяване на наказание „лишаване от свобода” над определения размер. Мотиви са налице при направен обоснован логически извод, че процесното изтърпяване на наложено наказание „лишаване от свобода“ над определения срок е довело до настъпването на нематериални вреди (негативни изживявания, болки, тревога и неудобства) за ищеца по спора и такива са установени от данните, изнесени в показанията на разпитания по делото свидетел – брат на ищеца, които не са опровергани от други доказателства. Ето защо, обжалваното решение се явява постановено в съответствие със сочената задължителна практика - ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК. Становището на касатора, изразяващо несъгласието му с изложените от съда мотиви, не формира основание за достъп до касация, т.е. то е без значение в производството по чл. 288 ГПК.

По втория въпрос следва да се посочи, че с разясненията по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. се определят критериите за понятието „справедливост“. Според даденото обвързващо тълкуване това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Критериите, които се прилагат при преценка за размера на справедливото обезщетение в хипотезата на претенция по чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ, са обобщени в решение № 214 от 08.01.2019 година по гр. дело 3921/2017 г. по описа на ВКС, в което е посочено, че при определяне паричния еквивалент на неимущественото увреждане, в съдебната практика несъмнено се приема, че справедливият му размер се извлича от обективно съществуващите и установени по делото обстоятелства. Тези обстоятелства във всички хипотези на чл. 2 ЗОДОВ са вида на нематериалните увреждания, тяхната продължителност и интензитет, личността на увредения, начина му на живот и обичайната среда, интереси и ценностна система, трудовата биография, отражението върху личния, обществения и професионалния живот; стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. Паричният еквивалент на неимущественото увреждане съдът определя към датата на деликта, изхождайки от общественоикономическите условия в страната, а присъдената от този момент лихва има компенсаторен характер, като размерът на присъденото обезщетение също така, не може да служи като източник за неоснователно обогатяване. Справедливостта още изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези.

В хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОДОВ от значение са още условията в мястото, където е изпълнявано наложеното наказание „лишаване от свобода“, режимът, отношението на затворническата администрация, данни за психически или физически тормоз и дискриминация, осъществявани от служители или от други затворници, предприемане на адекватни мерки при данни за подобни деяния и пр.

Въззивният съд е съобразил така посочените правни разрешения. Обсъдил е в решението си обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства, и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на срока на надлежаването на наложеното наказание, възрастта на ищеца, негативното засягане на правата на пострадалия в цялостния аспект на неговия живот – личен и социален, социално-икономическите условия в страната. Ето защо при определяне на неимуществените вреди въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от жалбоподателя задължителна съдебна практика и не е налице соченото противоречие.

В обобщение, касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 за допускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.

С оглед изхода от спора на процесуалния представител на ответника по касация адвокат Ю. следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 750 лева на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, във вр. с чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1 от Закона за адвокатурата и чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 година за възнаграждения за адвокатска работа.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение