Определение № 216 от 20.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 895/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Ю. Н. от [населено място] срещу въззивно решение № 1212 от 27.10.2020г., постановено по в.гр.д.№ 1724/2020г. на Варненския окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 1791 от 03.04.2020г. по гр.д. № 6760/2019г. на Варненския районен съд, с което по предявения от М. Д. П. против А. Ю. Н. иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК е признато за установено, че ответникът не е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр.Варна, район “П., с площ от 680 кв.м, и на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен констативен нот.акт № 119/2018г., с който ответникът е признат за собственик на имота по давностно владение. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че съгласно нот.акт № 156/1959г. и нот.акт № 59/1971г. процесният имот е принадлежал на Д. С. Д., починал на 12.01.1984г., един от наследниците на който е ищцата в първоинстанционното производство М. Д. П.. По силата на извършена между нея и останалите му наследници съдебна делба имотът е поставен в дял на нейния брат Р. Д. С., който впоследствие ѝ е прехвърлил правото на собственост върху него с договор за дарение, обективиран в нот.акт № 149/1997г. От 1998г. данъчната партида за имота е на нейно име и тя е заплащала дължимите данъци до 2019г. включително. С нот.акт № 119/04.05.2018г. ответникът А. Ю. Н. е признат за собственик на имота по давност и на 02.05.2019г. е сключил договор с трето лице за изготвяне на проектна документация, необходима за издаване на разрешение за строеж на еднофамилни жилищни сгради в имота /на 23.01.2019г. е одобрен ПУП за регулация и застрояване/. През годините имотът е бил ограден с телена ограда с колчета и е имал метална врата с ключ, като фактическата власт върху него е осъществявана от ищцата. Ответникът е установил владение едва от 2019г., когато е започнало почистването и изравняването на дворното място. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че за ищцата е налице правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск за собственост, тъй като в исковата молба е изложила твърдения, че притежава самостоятелно право върху него, което се оспорва от ответника. Посочено е, че представените по делото писмени доказателства я легитимират като собственик на имота и че ответникът не е доказал при условията на пълно и главно доказване основанието на претендираното право на собственост, а именно, че е упражнявал фактическа власт върху имота в периода от 2004г до предявяването на иска през 2019г. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: “Налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, с който се отрича претендираното от ответника право и налице ли е правен интерес от водене на отрицателен установителен иск за собственост върху имот, за който ищецът претендира да е собственик и за който ответникът заявява свои собствени права”. Ответникът по жалбата М. Д. П. е подала писмен отговор, в които е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице, тъй като поставените въпроси са решени в съответствие с посочената от касатора задължителна практика на ВКС. Съгласно дадените с ТР № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС разяснения правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В случая е налице първата хипотеза, поради което релевираното основание за допускане на касационно обжалване липсва. Не са налице и посочените в чл.280, ал.2 ГПК основания, които не се релевират от касатора. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация сумата 1200 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.