Определение № 460 от 12.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1850/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадени от двете страни в производството, чрез процесуални представители, касационни жалби срещу Решение № 180 от 08.05.2024 г. по в. т. д. № 109/2024 г. на Апелативен съд – П., с което след частична отмяна и потвърждаване на Решение № 153 от 15.12.2023 г. по т. д. № 97/2022 г. на Окръжен съд - Пазарджик, като краен резултат ЗАД „Армеец“ АД е осъдено да заплати на К. М. Д., М. И. Р., А. И. Р. и К. И. Шльорб още по 21 000 лв. на всеки от тях, представляваща разликата над 77 000 лв. до 98 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на И. А. Р., настъпила при ПТП, реализирано на 01.02.2022г.; на М. Д. Б. - още 49 000 лв., представляваща разликата над 77 000 лв. до 126 000 лв., както и сумата от 3000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от травматични увреждания, претърпени при същото ПТП от 01.02.2022 г. Присъдена е и законна лихва върху общия размер на присъдените обезщетения, считано от 18.03.2022г. до окончателното изплащане на сумите. Решението е постановено при участието на трети лица-помагачи – Д. И. С. и З. Г. Г..

Касаторът ЗАД „Армеец“ АД, ответник в производството, обжалва въззивното решение в неговите осъдителни части.

Касаторите М. И. Р., А. И. Р., К. М. Д., К. И. Шльорб и М. Д. Б., ищци в производството, обжалват въззивното решение в частите, с които е потвърдено първоинстанционното решение, с които предявените от тях искове по чл. 432, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на И. А. Р. са отхвърлени за разликите над по 98 000 лв. за първите четирима и за над 126 000 лв. за последната ищца до пълно предявените размери от по 200 000 лв. за всеки от тях.

В касационната жалба на ЗАД „Армеец“ АД се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и отхвърляне на предявените искове изцяло, евентуално – намаляване на присъдените обезщетения. По изложени в касационната жалба съображения касаторът възразява срещу: - размера на присъдените обезщетения за неимуществени вреди, който намира за завишен; - приетия нисък процент на съпричиняване от страна на пострадалия, както и срещу извода за доказаност противоправното поведение на делинквента.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК този касатор формулира следните въпроси:

1. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя ?“;

2. „Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, обществено-икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези условия ?“;

3. „Включва ли се в съдържанието на „редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди“ по смисъла на т. II от ППВС № 4/1968 г. практиката на съдилищата по близки случаи, без да има големи различия в установените обстоятелства, постановени в период, близък към момента на процесното увреждане ?“;

4. „Следва ли въззивният съд, при постановяване на своето решение, да вземе предвид, обсъди и разгледа целия доказателствен материал, събран по делото, и да изложи мотиви относно това кои доказателства кредитира и кои не и защо ?“;

5. „Необходимо ли е да се изложат мотиви във връзка с определения размер на обезщетението, над обичайните такива в аналогични случаи, за да стане ясно какви са причините за приетото за справедливо обезщетение и липсата на такива мотиви представлява ли нарушение на процесуалния закон ?“;

6. „При предявен пряк иск от увредените лица срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, следва ли съдът да приложи разпоредбата на чл.300 ГПК, в случай, че представената влязла в сила присъда е постановена при осъществено в хода на наказателното производство от застрахования делинквент признание на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, съответно при съгласие от негова страна да не се събират доказателства за тези факти, съобразно чл.371, т.2 НПК ?“;

7. „Направеното в хода на наказателното производство от застрахования делинквент признание на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, съответно изразено съгласие от негова страна да не се събират доказателства за тези факти, представлява ли признание по смисъла на чл.434, ал.1 КЗ ?“;

8. „Специална ли се явява нормата на чл.434, ал.1, пр.2 КЗ спрямо разпоредбата на чл.300 ГПК, когато влязлата в сила присъда срещу делинквента е постановена при осъществено в хода на наказателното производство от застрахования делинквент признание на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, съответно при съгласие от негова страна да не се събират доказателства за тези факти ?“;

9. „Приложима ли е разпоредбата на чл.300 ГПК в случаите на предявен пряк иск срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите ?“

По въпроси № 1 до № 5 включително, се сочи наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, обоснована с аргумента, че изводите на въззивната инстанция противоречат на задължителните разрешения, дадени с ППВС № 4/1968 г. по приложението на чл.52 ЗЗД. По въпроси № 6 до № 9 допускането на касационното обжалване е обосновано с хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с довода, че отговорът по тях е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В подадената от М. И. Р., А. И. Р., К. М. Д., К. И. Шльорб и М. Д. Б. касационна жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторите възразяват срещу размера на определените обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на техния родственик, който намират за несправедлив. Изразяват несъгласие с отказа на съда да допусне съдебно-психиатрична експертиза. Позовават се на допуснати процесуални нарушения, довели до необоснованост на извода за основателност и доказаност на възражението за съпричиняване. Претендират присъждане на направените разноски за всички инстанции.

Допускането на касационното обжалване тези касатори обосновават с наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, релевантни към сочените допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване:

1. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии за прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД и да ги съпостави реално с доказателствата по делото ?“;

2. „Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените неимуществени вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий ?“;

3. „Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно (занижено) с оглед търпените неимуществени вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост ?“;

4. „Кои са критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетението неимуществени вреди в съответствие с установения в чл.52 ЗЗД принцип ?“;

5. „Следва ли решаващият съд при постановяване на своето решение и при произнасяне относно размера по чл.52 ЗЗД на дължащото се застрахователно обезщетение да се съобрази с икономическата конюнктура в страната и нуждата да се създаде осъвременена съдебна практика по прилагане на правните норми съобразно нарастваща инфлация в страната?“;

6. „Към кой момент се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди, отчитат ли се инфлационните процеси и следва ли да се съобразява обезщетителният характер на законната лихва ?“;

7. „Кои са предпоставките на чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл.432, ал.1 КЗ обезщетение за вреди при принос на пострадалия и необходимостта от доказване на приноса като условие за прилагане на разпоредбата на чл.51, ал.2 33Д ? Необходимо ли е приносът на пострадалия да бъде доказан при пълно и главно доказване от страната която го е въвела ?“;

8. „Длъжен ли е съдът, при приложение на разпоредбата на чл.51 ал.2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл.432, ал.1 КЗ обезщетение, да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени факти и върху закона ?“;

9. „Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните ?“;

10. „Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението ?“;

11.„Допустимо ли е изслушване на комплексна психолого-психиатрична експертиза, ако окръжният съд, а впоследствие и въззивният съд, е отказал да го допусне при условията на чл.159, ал.2 ГПК, а впоследствие е счел събраните писмени и гласни доказателства за недостатъчни за установяване на твърденията на страната ?“

Допълнителният критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК е обоснован с посочване на задължителна и казуална практика на ВС и ВКС, съответно цитирана по всеки от въпросите, като по въпроси № 5, № 6 и № 11 се твърди, че е налице и селективният критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, обоснован с довода, че отговорът на същите е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт е аргументирано с довода, че същият е очевидно неправилен, по изложени в касационната жалба съображение и с оглед цитирана съдебна практика по сходни казуси.

Всяка страна, в срока по чл.287, ал.1 ГПК, представя отговор, с който изразяват становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на подадената от насрещната страна касационна жалба.

Третите лица-помагачи – Д. И. С. и З. Г. Г., в срока по чл.287, ал.1 ГПК не представят отговори по подадените касационни жалби.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като обсъди становищата на страните, данните по делото и допустимостта на обжалването, констатира следното:

Касационната жалба на ЗАД „Армеец“ АД в частта, с която се обжалва въззивното решение в потвърдителната част на присъденото от първоинстанционния съд на М. Д. Б. обезщетение от 3000 лв. за неимуществени вреди от травматични увреждания, претърпени при същото ПТП от 01.02.2022 г., се преценява като процесуално недопустима. Цената на иска от 5 000 лв. не надхвърля законодателно определения праг от 5 000 лева на необжалваемост на въззивните решения, предвиден в разпоредбата на чл.280,ал.3,т.1 ГПК. Следователно, касационното производство в посочената част е недопустимо, поради което касационната жалба срещу обжалваното решение на Софийски апелативен съд в частта на присъденото на ищцата Б. обезщетение за неимуществени вреди от получените от ПТП травматични увреждания следва да се остави без разглеждане.

В останалата част касационната жалба на този касатор, както и подадената от ищците касационна жалба, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Производството пред първата инстанция е било образувано по предявени от К. М. Д., М. И. Р., А. И. Р., К. И. Шльорб и М. Д. Б. срещу ЗАД „Армеец“ АД искове с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на И. А. Р., които искове са били предявени като частични в размер от 200 000 лв. (от общо 300 000 лв.) от всеки. С постановеното по спора решение Окръжен съд - Пазарджик е приел сумата от 110 000 лв. за справедлив размер на обезщетението за всеки от ищците, като след редуциране с определения 30 %-ов принос от страна на пострадалия, исковете са уважени за сумата от 77 000 лв.

Сезиран с жалби и от двете страни, за да достигне до обжалвания резултат, Апелативен съд – П. от фактическа страна е приел за установено, че предявените искове се основават на настъпилото на 01.02.2022 г. ПТП между лек автомобил марка „Опел“, модел „К.“, управляван от А. И. Р., застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в ЗАД „Армеец“ АД, и лек автомобил марка „Мерцедес“, управляван от З. Г. Г., вследствие на което е починал пътуващият в лекия автомобил „Опел К.“ И. А. Р.; С влязла в сила на 17.01.2023 г. Присъда № 4 от 01.02.2023 г. по НОХД № 48/2023 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, А. И. Р. е бил признат за виновен в това, че на 01.02.2022 г. в [населено място], на [улица]при управление на МПС - марка „Опел“ нарушил чл.21, ал.1 и чл.25, ал.2 ЗДвП, вследствие на което по непредпазливост причинил смъртта на И. А. Р..

При определяне справедливия размер на обезщетението за претърпени болки и страдания при причиняване на смърт, въззивният съд е счел, че следва да се съобразят редица критерии като възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, причинените на последния морални страдания, обстоятелствата, при които е настъпило увреждането, както и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, при отчитане на икономическите условия в страната, а като ориентир за последните - нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането. Като фактор с определящо значение за интензитета и продължителността на претърпените вреди вследствие на смърт е посочена от съда степента на близост, привързаност и обич между увредения и починалия. По отношение децата на починалия при ПТП И. А. Р. - К. И. Шльорб, М. И. Р. и А. И. Р., въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели въззивният съд е установил, че се касае за задружно и сплотено семейство, събирали се заедно и независимо че се отделили и създали собствени семейства, бащата продължавал да помага на децата си; той бил важен фактор в техния живот и изключително тежко понесли неочакваната му смърт. Същевременно съдът е отбелязал, че ищците са пълнолетни, съответно на 38, 41 и 42 години към датата на злополуката, създали са собствени семейства, което им е позволило по-добре да отреагират на внезапната смърт на баща им и да преживеят мъката от неговата загуба. При тези данни по делото решаващата въззивна инстанция е намерила определеното от Окръжен съд – Пазарджик обезщетение от 110 000 лв. за занижено и несъответно на интензитета и продължителността на претърпените от ищците негативни емоции и преживявания от смъртта на техния баща, поради което и с оглед размера на присъжданите от съдилищата обезщетения за подобни случаи увеличил същото на 140 000 лв., доколкото по делото не са били установени обстоятелства, разкриващи наличието на по-дълбока и силна връзка от обичайната между ищците и техния баща, което да обоснове присъждането на обезщетение над този размер.

По отношение на К. М. Д., съдът е констатирал, че по делото липсват данни този ищец да се намира в родствена връзка с починалия И. А. Р., установена с презумпцията по чл.61, ал.1 СК или чрез припознаване по чл.64 СК. От събраните свидетелски показания е прието за установено, че ищецът К. Д. е син на ищцата М. Б., когото починалият считал за свое дете и когото отглеждал заедно с останалите си деца, като между тях съществували силни чувства на привързаност, взаимна обич и подкрепа, каквито били отношенията на пострадалия с останалите му деца. Ищецът считал пострадалия за свой баща, който от своя страна го приел за свой син и по никакъв начин не демонстрирал различно отношение към него, като дори и след отделянето на ищеца и заживяването му в [населено място] те продължили да поддържат стабилна и постоянна връзка, редовно се чували по телефона, често ги посещавал във В. и също много тежко преживял смъртта на пострадалия. Предвид съществувалите между ищеца и починалия отношения, които не се отличавали по съдържание от отношенията на пострадалия с останалите му деца, съдът му признал правото на обезщетение също в размер на 140 000 лв.

Относно М. Д. Б., за установено по делото е прието, че макар и без граждански брак ищцата и починалият И. А. Р. заживели на съпружески начала преди 40 - 50 години, от която връзка имат 3 деца - ищците К. И. Шльорб, М. И. Р. и А. И. Р.. От свидетелските показания било установено,

че те живели сплотено, заедно отгледали децата си, поддържали се взаимно и разчитали един на друг, никога не прекъснали връзката си, като ищцата преживяла изключително тежко загубата на партньора си, от която още не можела да се възстанови. При тези данни, Апелативен съд – П. приел, че обезщетението на ищцата следва да се определи на 180 000 лв., каквито са и обичайно присъжданите в съдебната практика обезщетения за смърт на съпруг.

Досежно възражението за съпричиняване поради неползване на обезопасителен колан, след обсъждане заключението на комплексната съдебно-медицинска и автотехническа експертиза, Апелативен съд – П. е приел за установено, че по време на настъпилия челен удар между двата автомобила пострадалият И. А. Р., който се намирал на предната седалка до водача на лекия автомобил марка „Опел“, е бил без поставен обезопасителен колан; причината за смъртта на И. А. Р. е свободното движение на тялото на починалия в купето на автомобила, довело първоначално до удар на главата в горната част на предното стъкло, последвано от рязко движение назад и отмятане на тялото върху седалката, което причинило хиперекстензия на шията и горната част на гръдния кош с увреждане на гръбначния стълб на границата между шиен и гръден отдел и разкъсване на аортата. Вещите лица категорично са заключили, че ако пострадалият е бил с обезопасителен колан, не би получил травма на главата, а другите травми биха били със значително по-лек характер. Въз основа на експертния извод, че при конкретните обстоятелства коланът би предпазил пострадалия от нараняване на главата и би смекчил тежестта на останалите увреждания, въззивният съд е приел, че допуснатото от пострадалия нарушение на чл.137а, ал.1 ЗДвП е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. При преценка тежестта на допуснатите нарушения - от една страна на застрахования водач на лекия автомобил, чието противоправно поведение е било основен фактор за настъпването на пътно-транспортното произшествие, а от друга, непоставянето на предпазен колан, съдът е достигнал до извода, че каузалният принос за настъпване на вредите следва да се разпредели в съотношение 70 % за водача на лекия автомобил и 30 % за пострадалия, поради което определените размери на обезщетенията на К. И. Шльорб, М. И. Р. и А. И. Р. и К. М. Д. от 140 000 лв. са редуцирани на 98 000 лв., а на М. Д. Б. от 180 000 лв. на 126 000 лв.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора ЗАД „Армеец“ АД въпроси № № 6,7,8 и 9, както и по формулираните от касаторите К. М. Д., М. И. Р., А. И. Р., К. И. Шльорб и М. Д. Б. въпроси №№ 7,8,9,10 и 11 по следните съображения:

Съгласно задължителните указания в ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК материалноправен и/или процесуалноправен въпрос е този, който като включен в предмета на конкретния правен спор и обусловил решаващите изводи на въззивния съд, се явява от значение за крайния изход на делото. Материалноправният и/или процесуалноправен въпрос, с който се аргументира достъпа до касационно обжалване и който е основна предпоставка по см. на чл.280, ал.1 ГПК, трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Поставените от касатора „Армеец“ АД въпроси № № 6,7,8 и 9 са насочени срещу извода на решаващия съд за неоснователност на възражението на същата страна за незачитане на присъдата, с която е установена вината на делинквента А. Р. за настъпване на пътния инцидент заради приложението в случая на чл.434, ал.1 КЗ /доколкото присъдата била постановена въз основа на признание от застрахования делинквент на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт/. Доколкото възражението е обсъдено в мотивите към обжалваното решение, въпросите се преценяват като включени в предмета на спора. Същите обаче не отговарят на общия критерий за достъп до касация, доколкото приложението на чл.434, ал.1 КЗ е отречено от решаващия съд и не е обусловило извода за предпоставилото ангажиране отговорността на застрахователното дружество противоправно и виновно поведение на застрахования делинквент, установено с постановената присъда на наказателия съд. Трайно в практиката на ВКС се споделя становището, че придадената с чл.300 ГПК задължителна сила на влязлата в сила присъда за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието, относно деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, се отнася за всички съдебни актове, постановени по реда на НПК, с които наказателният съд се произнася по посочените въпроси, а именно: постановената по чл.300 НПК присъда; одобреното по чл.382 НПК споразумение, имащо характер на присъда, съгласно чл.383, ал.1 НПК, както и на постановеното по чл.78а НК решение за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание / в този смисъл – т.15 от ТР№ 6/2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС/. Разпоредбата на чл.434, ал.1 КЗ, на която се позовава застрахователното дружество, е относима към случаите на спогодба между увреденото лице и застрахования, както и признаването на задължението от застрахования да имат действие за застрахователя, ако той ги одобри. Целта е да се предотврати възможността за ангажиране отговорността на застрахователя чрез доброволно уреждане на правните последици от застрахователното събитие, в което той не е участвал. Затова сочената разпоредба е приложима само при постигната от застрахования и увреденото лице съдебна или извънсъдебна спогодба, какъвто не е настоящият случай. Въпросите изхождат от придаденото на заявеното от делинквента признание на факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, на значение на уреденото в разпоредбата на чл.434, ал.1 КЗ признание на задължението от застрахования, което е механично и правно неиздържано. Доколкото не отговорят на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, въпросите не могат да обосноват искания достъп до касациоционно обжалване.

Поставените от касаторите К. М. Д., М. И. Р., А. И. Р., К. И. Шльорб и М. Д. Б. въпроси №№ 7 и 8 са общо формулирани, поради което не удовлетворяват критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно дадените в ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС разяснения. Правният въпрос, като общо основание за допускане на касационно обжалване, не може да бъде генерално формулиран, а се изисква да е от значение за изхода на конкретното дело. Доколкото въпросите са относими към предпоставящия намаляване на обезщетението принос от страна на пострадалия по чл.51, ал.2 ЗЗД, задължителната практика, обективирана включително и в посочените от касатора решения на ВКС, застъпва становището, че изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения и че намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт на основание чл.51, ал.2 ЗЗД предполага доказване по безспорен начин на конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Изводът на решаващия съд за наличие на принос от страна на пострадалия е направен при отчитане на всички факти по делото, установени със заключението на приетата и неоспорена комплексна автотехническа и медицинска експертиза, т.е. при условията на пълно и главно доказване е установено, че починалият И. Р. е пътувал без поставен предпазен колан, което обективно е способствало за настъпване на противоправния резултат.

Относими към процесуалните задължения на въззивния съд при постановяване на съдебния му акт, въпроси №№ 9 и 10 от изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК на касаторите-ищци формално покриват общото селективно изискване за достъп до касация, но липсват каквито и да било данни за допуснато отклонение от посочената от тях и служебно известна на съда практика за задълженията на въззивния съд, а именно – при постановяване на решението си да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Въпросите са аргументирани не с допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, а с несъгласието на ищцовата страна с направените изводи, т.е. касае правилността на обжалвания акт, която не се преценява в стадия на селектиране на касационната жалба.

Последният от изложението на тези касатори въпрос № 11, освен че е неясен и непрецизен, не изхожда от решаващ за изхода на спора мотив на въззивния съд. Въпросът е предпоставен от несъгласието на страната с отказа на въззивния съд да допусне съдебно-психологична и психиатрична експертиза, което искане е било оставено без уважение и от първоинстанционния съд по съображения, че при абстрактни твърдения за претърпени от ищците болки и страдания не възниква необходимост от ангажиране на специални знания. При липса на опровергаващи изводите на първоинстанционния съд твърдения и доводи, направената от въззивния съд преценка за това дали е допуснато процесуално нарушение е извън предмета на настоящото производство. Освен това, съдържащото се във втората част на въпроса твърдение, че събраните писмени и гласни доказателства са недостатъчни за установяване на твърденията на страната, е некоректно, доколкото отхвърлянето на исковете до пълно предявените размери не е обосновано с недоказаност на болки и страдания, за установяването на които е необходимо ангажирането на съдебно-психологична и психиатрична експертиза. По тези съображения, въпросът няма нужното за спора правно значение, поради което не може да обоснове искания достъп до касационно обжалване.

Неустановяването на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК по обсъжданите въпроси е достатъчно основание за препятстване на искания достъп до касационно обжалване, поради което не следва да се обсъждат допълнителните критерии по чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК.

Не се установява и поддържаното от касаторите- ищци самостоятелно основание по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК. От съдържанието на решението не се констатира превратно прилагане на закона, или прилагане на отменена/изменена правна норма. Не е налице и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.

Настоящият съдебен състав намира за основателно искането и на двете страни за допускане на касационно обжалване на обжалваното решение по обобщения правен въпрос, свързан с приложение на визирания в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост, при определяне на размера на дължимото обезщетение за причинени от непозволено увреждане неимуществени вреди, в хипотезата на предявен пряк иск по чл.432, ал.1 КЗ. Този въпрос удовлетворява основната селективна предпоставка, разяснена в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Касационното разглеждане на делото следва да се допусне за извършаване на проверка за съответствие на възприетото от въззивния съд разрешение със задължителната практика на Върховния касационен съд, обективирана в ППВС № 4/1968г., доразвита в част от решенията на ВКС, на които се позовават жалбоподателите.

Касаторите - ищци не дължат държавна такса на основание чл.83, ал.1,т.4 ГПК, поради което такава не следва да се събира за разглеждане на подадената от тях касационната жалба.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът ЗАД„Армеец“ АД следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 10 360 лв., за обжалваната от него част на въззивното решение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК