Определение № 1830 от 18.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 596/2026 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца М. А. С. чрез процесуален представител адвокат Р. М. срещу решение № 1175 от 15.10.2025 г. по в. гр. дело № 2685/2024 г. на Апелативен съд – София, Гражданска колегия, 4 състав в следните части: 1/ частта, с която след частична отмяна на решение № 141 от 10.06.2024 г. по гр. дело № 61/2022 г. на Окръжен съд – Кюстендил е отхвърлен предявеният от М. А. С. срещу Национално бюро на българските автомобилни застрахователи /НББАЗ/ иск по чл. 513, ал. 1 КЗ за разликата над 10 000 лв. до 16 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на увреждания, получени при ПТП от 16.04.2019 г.; 2/ частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за сумата над 16 000 лв. до претендирания размер 40 000 лв.; 3/ частта, с която М. А. С. е осъден да заплати на НББАЗ съответните разноски за първоинстанционното и въззивното производства.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК изложение касаторът поддържа становище за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:

1. Всяко нарушение на правилата за движение ли има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с ПТП?

2. Необходимо ли е да се докаже приноса за увреждането от страна на пострадалия по категоричен начин, при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела, като условие за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД?

3. Трябва ли възражението за съпричиняване да се заяви от страната по изричен начин като такова, с оглед надлежното му релевиране в процеса?

4. Може ли въззивният съд да разгледа възражение за съпричиняване, без същото да е изрично релевирано от страната?

5. Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други?

6. При определяне на размера на съпричиняването, трябва ли съдът да посочи критерии за определянето му?

7. При определяне степента на съпричиняване следва ли да бъде направена съпоставка между тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат?

8. Длъжен ли е съдът да приложи императивна правна норма, която е от значение за решаване на правния спор, дори и страната да не се е позовала на нея?

Първи и втори въпроси са решени в противоречие с решение № 98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 16/04.02.2014 г. по т. д. № 1858/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 54/22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 47/05.06.2019 г. по т. д. № 504/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 64/16.05.2019 г. по т. д. № 1781/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 169/02.10.2013 г. по т. д. № 1643/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о.

Трети и четвърти въпроси са решени в противоречие с решение № 92/24.07.2013 г. по т. д. № 540/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 75/05.02.2021 г. по т. д. № 1504/2020 г. на ВКС, ТК, I т. о., р ешение № 18/24.03.2021 г. по т. д. № 696/2020 г. на ВКС, ТК, II т. о., р ешение № 105/09.09.2019 г. по т. д. № 2291/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о.

Пети въпрос е решен в противоречие с решение № 3/15.03.2016 г. по гр. д. № 2526/2015 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 548/06.12.2010 г. по гр. д. № 1119/2009 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, ГК, I г. о., Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 222/30.01.2015 г. по т. д. № 3466/2013 г. на ВКС, ТК, 1 т. о., решение № 14/03.05.2019 г. по т. д. № 937/2018 г. на ВКС, ТК, 1 т. о., решение по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение по т. д. № 866/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение по гр. д. № 1368/2016 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение по т. д. № 606/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 160/26.07.2017 г. по гр. д. № 60244/2016 г. на ВКС, ГК, 4 г. о.

Шести и седми въпроси са решени в противоречие с решение № 50/18.05.2017 г. по т. д. № 598/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 36/02.05.2019 г. по т. д. № 1354/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 118/27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 50123/20.10.2022 г. по т. д. № 1387/2021 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 15/12.02.2018 г. по т. д. № 1423/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 94/23.10.2019 г. по т. д. № 2711/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 108/11.04.2025 г. по т. д. № 596/2024 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 50017/21.07.2023 г. по т. д. № 2643/2021 г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 60025/30.07.2021 г. по т. д. № 2796/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 137/20.11.2020 г. по т. д. № 1775/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 177/06.12.2018 г. по т. д. № 2394/2017 г. на ВКС, ТК, I т. о.

Осми въпрос е решен в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по т. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС.

Ответникът Национално бюро на българските автомобилни застрахователи /НББАЗ/, [населено място] чрез процесуален представител Адвокатско дружество „Х., Я. и Ц.“ чрез адвокат Р. И. Ц. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по следните съображения: първи и втори въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС, като цитираните решения са неотносими към конкретния спор; по отношение на трети и четвърти въпроси - ответникът своевременно и в съответствие с процесуалния закон е въвел конкретно възражение за съпричиняване от страна на пешеходеца, направил е допустими и относими доказателствени искания и посредством събраните в производството доказателства е доказал пълно и главно приноса на пострадалия във вредите; въпроси № 6 и № 7 не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС; по въпрос № 8 - въззивният съд правилно е съобразил рамките на търсената от ищеца защита на правото му и е обосновал извода си досежно допуснатото от първоинстанционния съд нарушение по обсъждане и прилагане на разпоредби от ЗДвП, визиращи нарушения от страна на водача на ППС, каквито не са били навеждани от ищеца.

Касационната жалба е редовна от външна страна - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието ѝ отговаря на разпоредбата на чл. 284 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е приел, че на 16.04.2019 г. в неустановено време след 20,00 часа е настъпило пътно-транспортно произшествие /ПТП/, причинено виновно от водача на автомобил „Мерцедес Б.“, модел „Вито 109-CDI“, с рег. № SK 732-OH, македонска регистрация, застраховано по застраховка „Гражданска отговорност - зелена карта“ в Северна Македония. В условията на слаба осветеност в района на местопроизшествието е настъпил удар между предната дясна част в областта на огледалото за обратно виждане на моторното превозно средство, движещо се по околовръстен път на [населено място] в посока София, и левия крайник в областта на рамото откъм гърба на ищеца - пешеходец, който получил закрито счупване на лява раменна кост - долна трета, контузия на шията и главата с хематом и контузия на лява глезенна става. По време на шестдневен престой в болница ищецът е претърпял операция за кръвно наместване и метална фиксация, провел е един курс за рехабилитация в амбулаторни условия, след което са възникнали усложнения във връзка с травматично увреждане от ПТП, по повод на които след година и девет месеца е проведено ново оперативно лечение - автоостеопластика, кръвно наместване и метална фиксация с две заключващи плаки и винтове. Въз основа на заключението на съдебно - медицинската експертиза и свидетелските показания съдебният състав е установил, че травматичните увреждания са причинили на ищеца трайно затруднение на движенията на левия горен крайник в рамките на възстановителния период от 2 години, ограничаване на захвата и на движенията на 3, 4 и 5 пръст, търпене на болки с голям интензитет след травмата и след двете операции, продължаване на болките по причина на лошото срастване и след първата операция. Констатирал е, че към момента на освидетелстването от вещото лице /на 26.04.2023 г./ ищецът има добро костно страстване на фрактурата, възстановени движения на раменната и лакътната става, наличен е само дефицит от 10 градуса при разгъването на ляв лакът и леко намаление на силата на захвата при запазен върхов захват, като прогнозата е за преодоляването им и пълно възстановяване, при условие на провеждане на „усилена рехабилитация“. Въз основа на заключението на съдебно - психологическата експертиза въззивната инстанция е приела, че ищецът е преживял психотравма с характеристиките на реакция на стрес и продължително /за около година/ разстройство в адаптацията, а именно ограничил е социалната си активност, изпитвал е страх за здравето, имал е безперспективни мисли за бъдещето, повишено безпокойство и тревожност, като към 26.10.2023 г. са налични само епизодични проблеми с концентрацията и устойчивостта на вниманието и хипохондрични мисли с намалена интензивост.

За да определи обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди в размер 40 000 лв., съдебният състав е съобразил характера и степента на увреждането, обстоятелствата, при които то е получено, възрастта на ищеца, вредоносните последици, болките и страданията, тяхната продължителност и интензитет, протичането на възстановителния процес; прогнозата за здравословното състояние на пострадалия, обществено- икономическите условия в страната към датата на увреждането. Отчел е, че 17-годишният ищец е получил една средна телесна повреда и няколко по-леки контузии, взел е предвид усложненията поради лошото зарастване на фрактурата и възникналата във връзка с нея неврологична увреда, съобразил е ограниченията в движението на травмирания крайник за продължителен срок от две години, претърпените две оперативни лечения и интензивни болки след извършването им и при рехабилитацията, повлияното негативно психично здраве за срок от около една година с оглед промяната във възможностите за качествено социално функциониране /отложил е завършването на средното си образование/ и регреса в уменията за справяне с ежедневието, както и е отчел преодоляването на последиците от травмата на раменната става и прогнозата за подобрение на състоянието, свързано с дефицита при разгъването и намалението на силата на захвата и преодоляването на социалната дезадаптация.

Възражението на ответника НББАЗ за независимо съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца поради нарушаване от него по време и на мястото на настъпване на ПТП на правилата за движение по пътищата, предвиждащи задължение за пешеходците за движение по тротоара или банкета на пътното платно, е прието за основателно. За да направи този извод, въззивният съд въз основа на заключението на автотехническата експертиза и съответстващите му, събрани по делегация, свидетелски показания на виновния водач И. Т. и пътника П. Я., е установил, че мястото на удара е изцяло в лентата за движение на автомобила и че към пътното платно има банкет с асфалтово покритие, а в съседство и по протежение на пътя е обособено пространство за пешеходци, оградено откъм пътното платно с мантинела и парапет от външната страна на моста. Изложил е съображения, че движението на ищеца - пешеходец в лентата или навлизането му в нея е допринесло за настъпването на ПТП и че ако той беше използвал банкета или пешеходното пространство съгласно чл. 108, ал. 1 ЗДвП, процесното ПТП нямаше да настъпи. Посочил е, че при обосноваване на степента на приноса на ищеца по чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да се извърши съпоставка между деянието на водача, което наказателният съд е установил като съставомерно по чл. 343, ал. 1, б. „б“ НК - нарушаване на изискването на чл. 5, ал. 2 ЗДвП за опазване безопасността на пешеходците, на което деяние ищецът се е позовал в исковата молба, и поведението на пострадалия, но не и да се прави преценка на друго увреждащо деяние, което не е посочено в основанието на иска, каквото е управлението на автомобила с превишена скорост, тъй като се излиза извън рамките на исковата защита. За да определи степента на приноса на ищеца в размер 70%, съдебният състав е приел, че движението на ищеца като пешеходец върху лентата за движение в участък, в който водачите нямат очакване да се появят пешеходци /наблизо няма обществена сграда и пешеходна пътека/ в условията на смрачаване и слаба осветеност има преобладаващо участие в причинния процес.

Предвид приетия размер на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и след приспадане на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД от размера на определеното обезщетение на сума, съответна на степента на съпричиняването, както и приспадане на платеното от ответника обезщетение по извънсъдебната претенция, въззивната инстанция е заключила, че ответникът следва да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер 10 000 лв.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, а на основание чл. 280, ал. 2 ГПК - когато решението е очевидно неправилно. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част по формулираните трети и четвърти процесуалноправни въпроси е неоснователен, тъй като не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения на ВКС, съдът не може служебно да се произнесе по въпроса за наличие на принос от страна на пострадалия, а възражението за съпричиняване трябва да е надлежно релевирано от ответната страна в срока за отговор на исковата молба. В конкретния случай ответникът НББАЗ в срока по чл. 131 ГПК е въвел конкретно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия ищец, поради което като го е разгледал съдебният състав не е процедирал в противоречие с константната практика на ВКС.

Останалите формулирани от касатора процесуалноправни въпроси са относими към преценката за приноса за увреждането от страна на пострадалия и определяне на степента на съпричиняване, поради което са релевантни – същите са от значение за изхода на спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. По отношение на тях е изпълнено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация, поради което трябва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София в обжалваната от касатора част за проверка дали релевантните правни въпроси са решени в съответствие с константната практика на ВКС, обективирана в посочените в изложението към касационната жалба съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.

На основание чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК ищецът не дължи заплащане на държавна такса за касационното производство.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение