Определение № 1044 от 23.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 462/2023 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Силвър стар” ЕООД /н./ чрез синдика адвокат М. Й. срещу решение № 563 от 16.12.2022 г. по в. т. дело № 193/2022 г. на Апелативен съд Пловдив, II търговски състав, с което след отмяна на постановеното от Окръжен съд – Стара Загора решение № 260008 от 20.01.2022 г. по т. дело № 1252/2020 г. е отхвърлен предявеният от „Силвър стар“ ЕООД /н./ против Т. Г. И., действащ в качеството си на ЕТ „Т. И.“, иск за осъждането му да заплати на ищеца сума в размер 56 860,44 лв. с ДДС, ведно със законната лихва за забава, считано от 16.10.2020 г. до окончателното й изплащане, която сума представлява цената на доставени му на 05.12.2015 г. 74,620 т. тор - карбамид въз основа на сключен между страните договор за продажба. С въззивното решение „Силвър стар“ ЕООД /н./ е осъдено да заплати на Т. Г. И., действащ в качеството на ЕТ „Т. И.“ от масата на несъстоятелността сума в размер 940 лв., представляваща направени разноски в производството пред първата инстанция, сума в размер 1 727,20 лв. - разноски за въззивното производство, както и да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Окръжен съд Стара Загора държавна такса в размер 2 328,14 лв.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които са от значение за точното прилагане на закона:

1. За задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и взаимна връзка, като изложи съображения защо възприема едни, а други не възприема, и въз основа на мотивирана преценка на целия доказателствен материал да изгради своите фактически и правни изводи.

2. Допустимо ли е със свидетелски показания да се установява фактът на достигане до адресата на изявление за прихващане и погасяване на насрещни задължения, чиято стойност е над 5 000 лв.?

3. Допустимо ли е със свидетелски показания да се установява съглашение за прихващане и погасяване на насрещни задължения, чиято стойност е над 5 000 лв.?

Касаторът поддържа, че въпрос № 1 е решен в противоречие с Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 212/01.02.2012 г. по т. дело № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 553/27.06.2013 г. по гр. д. № 196/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 270/19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 101/28.10.2016 г. по гр. д. № 853/2016 г. на ВКС, II г. о. и решение № 112/02.05.2017 г. по гр. д. № 3356/2016 г. на ВКС, IV г. о. По въпроси № 2 и № 3 сочи противоречие с решение № 94/28.08.2019 г. по гр. д. № 3612/2018 г. на ВКС, III г. о.

В изложението са релевирани доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидната му неправилност, предвид извода на решаващия въззивен състав за постигнато съглашение между страните по делото за извършване на прихващане, за достигане на изявлението за прихващане от въззиваемия до въззивника, който извод не е свързан с факта, че въззиваемият е представил по делото протокол за прихващане на вземания и задължения от 11.12.2015 г., в който липсва подпис на управителя на дружеството - въззивник към онзи момент.

Ответникът Т. Г. И. в качеството на ЕТ „Т. И.“, [населено място] чрез процесуален представител адв. А. С. А. оспорва касационната жалба и прави възражение, че не са налице твърдените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като поставените от касатора въпроси не обуславят изхода на делото, а изложените основания за допускане на касационно обжалване по същество представляват оплаквания и твърдения за неправилност и необоснованост на съдебното решение. Относно предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК твърди, че е налице бланкетно посочване за наличието й, без касаторът да е уточнил кой от въпросите е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът моли въззивното решение да не бъде допуснато до касационно обжалване, евентуално касационната жалба да бъде отхвърлена като неоснователна.

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна в едномесечен преклузивен срок съгласно чл. 283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като взе предвид данните по делото и релевираните доводи, приема следното:

Въззивният съд е констатирал, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо и е приел, че спорът е свързан с изпълнение на търговска сделка - заплащане на дължимата от ЕТ „Т. И.“ цена по сключен между него като купувач и „Силвър стар“ ЕООД /н./ като продавач договор за продажба и доставка на 74,620 тона тор - карбамид.

Въззивната инстанция е констатирала, че по делото не са представени доказателства, материализиращи волеизявления на ищеца и ответника за сключване на договор за продажба на тор - карбамид в посоченото количество. Посочила е, че ищецът не е обвързан от силата на пресъдено нещо на представените от него съдебни решения, тъй като с тях не са разрешени спорове между страните по настоящото дело, а такива между трети лица и ответника ЕТ „Т. И.“, във връзка с доставка на процесното количество карбамид. Съдебният състав е установил, че в представените решения са материализирани констатации за съществуване на договорни отношения между ищеца и ответника във връзка с продажбата на 74,620 тона тор - карбамид и получаването им от ответника - купувач на 05.12.2015 г., както и че последният не е оспорил съществуването на това договорно правоотношение. Предвид изложените съображения въззивният съд е приел за доказано, че между ответника като купувач и ищеца като продавач е сключен договор за продажба на 74,620 тона тор - карбамид и че стоката е предадена от продавача на купувача на 05.12.2015 г. Доколкото по отношение на цената на стоката по делото не са били ангажирани доказателства за постигнато между страните съгласие, въззивният съд е приложил презумпцията на чл. 326, ал. 2 ТЗ относно това, че страните са се съгласили същата да е равна на цената, която обикновено се плаща по време на сключването на продажбата за същия вид стока при подобни обстоятелства. Въз основа на заключението на съдебно-оценителната експертиза въззивният съд е установил, че цената на стоката към датата на доставянето й на купувача е в размер 56 860,44 лв. с ДДС.

Въззивната инстанция е приела за основателно възражението на ответника по иска за погасяване на задължението му по този договор за покупко-продажба чрез прихващане с вземането, което има към ищеца по договор за продажба на маслодаен слънчоглед. Въз основа на представените от ответника по иска фактура № 195/07.12.2015 г. и ДКИ № 196/07.12.2015 г. към същата, приемо-предавателен протокол от 06.12.2015 г., кантарни бележки № 31/06.12.2015 г., № 32/06.12.2015 г., № 33/06.12.2015 г., № 34/06.12.2015 г., извлечение от главна книга за 07.12.2015 г., извлечение от дневник на продажбите за м. декември 2015 г. и приетото заключение на съдебно-счетоводната експертиза съдебният състав е установил наличието на сключен между ЕТ „Т. И.“ и „Силвър стар“ ЕООД /н./ договор за покупко-продажба на 97 860 кг слънчоглед. Посочил е, че във фактурата е материализирана информация за доставянето на определен вид стока срещу задължение за плащане на същата и че същата удостоверява съвпадане на волеизявленията на страните за сключване на договор за продажба. Приел е, че фактурата и ДКИ били осчетоводени при ответника - издател на 07.12.2015 г., отразени в дневника за продажби и справките за декларации за м. декември 2015 г., а в приемо-предавателния протокол от 06.12.2015 г. е материализирано волеизявлението на ответника като продавач и на ищеца чрез управителя му към онзи момент като купувач за предаването на общо 97 860 кг слънчоглед. Въз основа на възникналото договорно правоотношение въззивната инстанция е приела, че в патримониума на ответника-продавач е възникнало вземане за сумата от 78 288 лв., което с оглед разпоредбата на чл. 327, ал. 1 ЗЗД е било изискуемо от момента на получаване на стоката - 06.12.2015 г. Според съдебния състав вземането е било и ликвидно към момента на извършване на изявлението - 11.12.2015 г., предвид липсата на спор относно наличието на задължение за плащане на цената на доставеното количество слънчоглед. Поради това, че вземането е било изпълняемо, изискуемо и ликвидно, въззивният съд е направил извод за наличие на всички предпоставки за извършване на прихващане. Посочил е, че изявлението на активната /прихващата/ страна е било направено на 11.12.2015 г. и получено от назначения към онзи момент управител на ищеца, поради което е заключил, че двете насрещни вземания са погасени съобразно предвиденото в чл. 104, ал. 2 ЗЗД до размера на по-малкото от тях още в този момент, т. е. до размера на вземането на ищеца, с оглед на което исковата претенция е неоснователна.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора въпроси и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Посоченият от касатора първи процесуалноправен въпрос не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не е решен в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в посочените от касатора и други служебно известни на настоящия съдебен състав решения. Съгласно практиката на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай съдебният състав в съответствие с константната практика на ВКС е обсъдил събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимна връзка, като е изложил съображения защо възприема едни, а други не възприема, и въз основа на тях е направил фактически и правни изводи. Преценката на конкретните факти по делото, относими към доказване на твърдените факти и възражения, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, но не и допускането на касационно обжалване.

Вторият процесуалноправен въпроси е релевантен, тъй като е от значение за спора, но по отношение на него не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като цитираното от касатора решение № 94/28.08.2019 г. по гр. д. № 3612/2018 г. на ВКС, III г. о. е неотносимо, защото не дава отговор на релевантния за настоящия спор процесуалноправен въпрос.

По отношение на третия процесуалноправен въпрос не е налице основната предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът не съответства на мотивите на въззивното решение, тъй като решаващият съдебен състав не е приел за установено наличието на споразумение за прихващане на насрещни вземания въз основа на свидетелски показания, а е изградил изводите си след обсъждане на представените писмени доказателства и заключението на съдебно-икономическата експертиза. Свидетелските показания са обсъдени във връзка с получаване на изявлението на активната /прихващата/ страна от назначения към съответния момент управител на ищцовото дружество и трайната търговска практика между страните по спора. По този въпрос не е осъществена и допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради неотносимост на посоченото от касатора решение № 94/28.08.2019 г. по гр. д. № 3612/2018 г. на ВКС, III г. о., с което не се дава отговор на формулирания от касатора процесуалноправен въпрос.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В конкретния случай липсват данни за наличието на непротиворечива, но погрешна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството или обществените условия, нито е налице непълнота или неяснота на закона, която налага тълкуването му. По отношение на правомощията на въззивната инстанция и за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и взаимна връзка в рамките на въведените във въззивната жалба оплаквания и отговора на въззивната жалба, като изложи съображения защо възприема едни, а други не възприема, и въз основа на мотивирана преценка на целия доказателствен материал да изгради своите фактически и правни изводи, е налице константна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна и с която въззивният съд се е съобразил.

Вторият процесуалноправен въпрос се отнася до ограничението на свидетелските показания, предвидено в чл. 164 ГПК, като посочената разпоредба е ясна – същата не ограничава допускането на свидетелски показания за установяване на факта на достигане до адресата на изявление за прихващане и погасяване на насрещни задължения, чиято стойност е над 5 000 лв. Третият процесуалноправен въпрос е неотносим, тъй като не съответства на мотивите на въззивното решение. Установяването, че двете насрещни вземания са погасени съобразно предвиденото в чл. 104, ал. 2 ЗЗД до размера на по-малкото от тях, е направено въз основа на всички събрани по делото доказателства.

Неоснователен е и релевираният довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.

Предвид изложените съображения и липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Разноски на касатора не се присъждат, тъй като не е направено искане и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение