Определение № 167 от 15.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1339/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото И. В. Т., подадена чрез процесуалния `и пълномощник адв. К. К. срещу решение № 179/08.06.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 162/2022 г. на Добричкия окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 260544/13.10.2021 г. по гр. дело № 3881/2019 г. на Добричкия районен съд, са отхвърлени предявените от жалбоподателката срещу М. С. С. и С. М. С.: главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за прогласяване недействителност (нищожност) на договор за покупко-продажба, сключен във формата на нотариален акт № / г., том Х, рег. № 8645, нот. д. № 1027/2011 г. на нотариус с рег. №, вписан с акт № 187, том ХХХIII, дело № 5151/2011 г. на СлВп-Добрич, поради нарушение на добрите нрави; и евентуален иск с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД за разваляне на същия договор за покупко-продажба, поради неплащане на покупната цена; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските за първоинстанционното производство по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на същото, поради необоснованост, нарушение на материалния закон и на процесуалните правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Ответниците М. и С. С., в отговора на касационната жалба, чрез процесуалния си пълномощник адв. И. С. излагат съображения за неоснователност на жалбата; не заявяват становище по наведените основания за допускане на касационното обжалване.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорни между страните и установени от доказателствата по делото следните обстоятелства: Ищцата е единствена дъщеря на В. С. В., починал на 15.12.2015 г., ответницата М. С. е негова сестра, а ответникът С. С. е съпруг на последната. С процесния договор за покупко-продажба от 20.12.2011 г., В. В., като е запазил правото си на ползване, е продал на ответницата М. С. собствените си / идеални части от апартамент и две ниви, находящи се в [населено място], за сумата от общо 9 500 лв. В нотариалния акт са обективирани и насрещни волеизявления, съвпадащи относно насрещната парична престация на купувача, като е вписано и изричното изявление на продавача за получаването на продажната цена. В нотариалният акт е записано, че данъчната оценка на / ид. части от жилищния имот възлиза на 13 254.90 лв., на едната нива – 1 547.80 лв. и на другата нива – 1 647.10 лв.

Окръжният съд подробно е обсъдил заключенията на пръвоначалната и повторната съдебно-оценителни експертизи по делото, които са определили пазарна стойност на процесните недвижими имоти към датата на договора, съответно, както следва: на 5/6 ид. части от апартамента – 21 788 лв. и 32 580 лв., на едната нива – 4 929 лв. и 5 264 лв., и на другата нива – 4 123 лв. и 4 370 лв. При тези данни въззивният съд е намерил за неоснователни доводите на ищцата за нищожност по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД на процесния договор, по причина, че продажната цена е по-ниска от данъчната оценка. За този свой извод съдът е изложил съображения, че извършването на покупко-продажби на недвижими имоти по цена, по-ниска от данъчната оценка, която е призната от държавата правно-значима оценка на един имот, не е въведено като нарушение на закона и не нарушава установените в обществото правни принципи – законът (ЗМДТ и ЗННД) изрично допуска възможността за сключване на сделки на цени, по-ниски от данъчната оценка, която определя като база за задълженията на собствениците към държавата и общините при заплащане на данъци и извършването на сделки, в случай, че договорената цена е по-ниска от данъчната.

На следващо място, при извършената преценка по чл. 202 от ГПК на заключенията на вещите лица, въззивният съд е приел, че определената от тях пазарна цена на имотите към датата на продажбата не се явява измерител на паричната равностойност на престацията на продавача, свеждаща се до право на собственост в ограничен обем – „голото“ право на собственост. В тази връзка съдът е изложил следните съображения: И двете вещи лица са дали заключение за пазарна стойност чрез приспадане стойността на запазеното право на ползване, определена на база формула от наредбата за местните данъци и такси, а не чрез пряк сравнителен подход – използване на аналози за сделки с имоти в обременено състояние, за наличието на каквито доказателства са приложени по делото. Логично е действителната стойност на право на собственост в ограничен обем да е по-малка, в сравнение с тази на правото на собственост в пълен обем. За определяне действителната стойност на правото, предмет на договора, е от значение правното положение на имота към момента на сключване на процесния договор, което правно състояние рефлектира върху търсенето и предлагането. Ирелевантно е обстоятелството за какъв период от време е упражнявано или би могло да бъде упражнявано правото на ползване, респ. ограничавано правото на собственост, което обстоятелство е преценявано и от двете вещи лица при определяне пазарната стойност на имотите чрез приспадане на определена пазарна стойността на правото на ползване, на база периода, през който е могло да бъде упражнено с оглед средната продължителност на живота в България.

Независимо от горното, въззивният съд е изложил съображения, че дори да се приеме за правилен подхода на вещите лица при определяне на пазарната стойност на продадените имоти, и пазарната стойност да надвишава продажната цена 3.3 пъти според първото заключение и 4.4 пъти според повторното, то чисто математическото съпоставяне на стойности – договорената продажна цена и действителната пазарна стойност, не е единственият критерий за нищожност по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. В тази връзка, като се е позовал на практиката на ВКС, обективирана в решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 119/22.03.2011 г. по гр. д. № 485/2011 г. на І-во гр. отд., окръжният съд е приел, че понятието „добри нрави” предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката, но тази неравностойност следва да е такава, че практически да е сведена до липса на престация. При преценката дали един двустранен възмезден договор е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, съдът следва да тълкува и действителната обща воля на страните, формирана от всичките им уговорки, да отчете взаимната им връзка и целта на договора. Доколкото възмездните сделки, и в частност продажбата е каузална сделка, то при преценката относно действителността `и следва да се съобразява целта на сделката, а тя най-често е свързана с удовлетворяване на допустим от закона интерес за страните, т.е. преценката дали нееквивалентността е значителна, следва да се извършва именно при съобразяване на преследваната от страните цел – удовлетворяване на значим, допустим от закона интерес.

Предвид така изложените принципни съображения, основани на практиката на ВКС, въззивният съд е приел, че в случая ниският размер на уговорената цена намира своето обяснение от една страна в обстоятелствата, че предмет на сделката са обременени с право на ползване имоти, а стойността на имущество, обременено с тежести или обезпечения, е по-ниска от пазарната му цена в необременено състояние; като е прехвърлена и идеална част от жилищния имот, а търсенето и предлагането (като критерии за пазарна стойност) на идеални части от апартаменти, е също практически сведено до нула; и от друга страна – в отношенията между продавача и купувача, които са установени от гласните доказателства по делото. В тази връзка – след подробен анализ на показанията на петимата разпитани свидетели, съдът е приел, че в случая преследваната от продавача цел не е била да се обогати от продажбата като реализира най-високата продажна цена, нито преследваната от купувача цел е била да придобие имущество на възможно най-ниската цена. Между продавача В. В. и сестра му – ответницата М. С. са съществували отношения на близост и доверие, семейна взаимопомощ, съвместно посрещане на финансови задължения и други житейски нужди. След смъртта на майка си, с която е живял повече от 30 години, В. е станал част от семейство на сестра си, на чиято подкрепа е разчитал, бил е дистанциран от дъщеря си поради поведението `и. Окръжният съд е приел, че именно на добрите взаимоотношения между страните по сделката се дължи и уговорката за прехвърляне на „голата“ собственост, поради което не се констатира нееквивалентност на престациите по процесния договор за продажба заради несъвместимо с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност разминаване между уговорена и действителна пазарна цена, респ. – не може да се приеме, че процесната сделка е сключена в противоречие на добите нрави и че е нищожна.

По така изложените съображения, въззивният съд е приел в заключение, че главният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД е неоснователен и подлежи на отхвърляне.

Окръжният съд е намерил за неоснователен и евентуалния иск по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД – за разваляне на процесния договор за продажба, поради неплащане на цената по него. До този извод въззивния съд е достигнал, като е приел, че нотариалният акт материализира удостоверителните изявления на нотариалния орган и изявленията на страните по договора; че в частта, съдържаща изявленията на страните за плащането и получаването на цената, нотариалният акт е частен свидетелстващ документ, който материализира удостоверителното изявление за плащането на цената и има характер на разписка за плащане. Освен това, съдът е приел, че правото да се развали процесния договор по съдебен ред, е погасено с изтичането на петгодишния давност срок по чл. 87, ал. 5 от ЗЗД, като са изложени подробни съображения и за този извод.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката-ищца И. Т., също чрез процесуалния `и пълномощник адв. К. се сочи, че въззивният съд се произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които разрешил в противоречие с практиката на ВКС. В тази връзка са цитирани решение № 119/22.03.2011 г. по гр. д. № 485/2011 г. на I-во гр. отд. на ВКС (на което се е позовал и въззивният съд), решение № 277/26.01.2015 г. по гр. д. № 1962/2014 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 153/24.07.2015 г. по гр. д. № 3014/2014 г. на III-то гр. отд. на ВКС, с които е дадено тълкуване на разпоредбата на чл. 26, ал. 1, пр. 3, във вр. с чл. 9 от ЗЗД, но без в изложението да е формулиран конкретен правен въпрос, по отношение на който да се поддържа, че е разрешен с обжалваното въззивно решение в противоречие с тези три решения на ВКС. Съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, липсата на формулиран от страна на касатора правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, сама по себе си обуславя недопускане на касационното обжалване, без да е необходимо съдът да изследва посочената от жалбоподателя допълнителна предпоставка за допускането. Независимо от това, следва да се посочи, че в случая никой от правните изводи на въззивния съд, свързани с тълкуването и приложението на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, не е в противоречие с приетото в което и да било от решенията на ВКС, посочени от страна на жалбоподателката.

В изложението към касационната жалба, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният процесуалноправен въпрос: при непълнота или вътрешно противоречие между събраните доказателства (в случая две експертизи), както и между тези доказателства, от една страна, и съжденията и изводите на съда, от друга, не следва ли същият съд да укаже на страните необходимостта от събиране на допълнителни доказателства, с оглед спазване принципа за разкриване на обективната истина; не се ли нарушава в противен случай косвено и принципа на диспозитивното начало в гражданския процес. От страна на жалбоподателката се поддържа, че този процесуалноправен въпрос бил от значение за правилното решаване на идентични с настоящия спорове, с което се навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Нито с касационната, нито с въззивната жалба на ищцата обаче са направени оплаквания за допуснати от съда процесуални нарушения при събирането на доказателствата по делото и при даването на указания на страните в тази насока, включително – с оглед приложението на императивната правна норма на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Поради това – предвид задължителните указания и разяснения, дадени с т. 2 и т. 3 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с т. 1 и т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, този процесуалноправен въпрос не удовлетворява нито общата, нито специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като въпросът нито е обуславящ решаващите правни изводи на въззивния съд в обжалваното решение, нито е от значение за изхода на правния спор по настоящото дело, нито е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от страна на жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК; съдът не намира и основание за служебно допускане на касационното обжалване – в някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Предвид изхода на делото, жалбоподателката-ищца няма право на разноски, а ответниците не се установява да са направили такива за касационното производство, поради което с настоящото определение разноски не следва да се присъждат.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение