Определение № 2312 от 08.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2846/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца В. Д. В. срещу въззивно решение № 1630 от 20.03.2024 год., постановено по в. гр. дело № 8986/2023 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Ж с-в, с което, като е потвърдено решение № 567 от 12.01.2023 год., постановено по гр. дело № 34244/2021 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 154 с-в, е отхвърлен предявения от В. Д. В. срещу Ц. Ч. С. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 3 285 евро – подлежаща на връщане /като получена без основание/, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.06.2016 год. до окончателното й изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд неправилно е приел, че процесната дума е платена на валидно правно основание, доколкото цената от 19 000 лв. по нотариалния акт за покупко-продажба е симулативна, а действителната цена е тази, посочена в предварителния договор – 15 000 евро. Възражението на ответника за симулативност на уговорката за цена в нотариалния акт било преклудирано – чл. 131 и чл. 133 ГПК. Въззивният съд не се бил произнесъл по всички оплакванията във въззивната жалба на ищеца и допуснал нарушение на чл. 179 ГПК. Не бил осъдил и всички доказателства при преценката за наличието на симулация и действителната воля на страните – изявлението на ответника, съдържащо се в писмения отговор на исковата молба, че отразената в нотариалния акт продажна цена от 19 000 лв. е действително договорена между страните, както и волеизявленията на страните, обективирани в т. ІV от нотариалния акт. Неправилно били преценени показанията на разпитания по делото свидетел с огледп правилото на чл. 165, ал. 2 ГПК. Предварителния договор безспорно бил изпълнен със сключването на окончателен такъв, но цената по процесната покупко-продажба била тази, договорена от страните в нотариалния акт. А предвид наличието на нотариален акт, който следвало да бъде оборен по безспорен начин, симулацията трябвало да бъде доказана пряко – чрез установяване на конкретни изявления на страните каква е действителната им воля. Такива обаче не били правени и не се установяли нито от писмените доказателства, нито от гласните такива. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът служебно да следи за привидността на цената на правна сделка, която е от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса за привидността /т.е. нищожността/ само ако заинтересованата страна е направила възражение за привидност на цената /нищожност/? 2/ При изложени във въззивната жалба оплаквания срещу доклада по чл. 146 ГПК на първата инстанция, следва ли въззивният съд да даде на страните указания относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство? 3/ Следва ли без да е проведено производство по оспорване на официален документ, съдът да зачете обвързващата го доказателствена сила, съобразно правилото на чл. 179, ал. 1 ГПК? 4/ При обсъждането на свидетелските показания следва ли съдът да кредитира при преценката си противоречащите с други доказателства по делото свидетелски показания и следва ли съдът да отчете евентуалната заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК, като изложи мотиви защо кредитира неговите показания, въпреки тяхната заинтересованост и може ли частично да обсъжда свидетелски показания на свидетеля? 5/ Следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните? 6/ Длъжен ли е съдът да прецени направеното от страната или неин представител признание на факт с оглед на всички обстоятелства по делото? 7/ Може ли съдът да основе решението си на общоизвестни факти, които с нарочен акт не е съобщил на страните? 8/ Може ли съдът само въз основа на различията в цената по предварителния договор и тази по нотариалния акт и без да са изследвани останалите предпоставки по чл. 17 ЗЗД да направи извод за симулативност на цената по окончателния договор? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС /посочена в изложението/. Релевирано е и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответницата по касационната жалба Ц. Ч. С. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а решението е правилно. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно по делото, а и установено въз основа на събраните доказателства, че на 11.07.2015 год. ответницата Ц. Ч. С., в качеството на продавач, се задължила да продаде на ищеца В. Д. В., в качеството на купувач, следния свой собствен недвижим имот, а именно: гараж №, находящ се в [населено място], район Т., в жилищната сграда на [улица], вход единствен, на първия /приземен/ етаж от сградата, със застроена площ от кв.м., при граници: от изток – магазин №, от запад – двор, от север – гараж №, от юг – гараж №, заедно с % идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на собственост върху дворното място, върху което е построена сградата, находящо се в [населено място], [улица], цялото с площ от кв.м., съставляващо УПИ, квартал, местността „К. с.-п. к.“, по плана на [населено място], при граници: [улица], УПИ ., УПИ за детско заведение, УПИ, за цена от 15 000 евро, платима, съгласно чл. 10, по следния начин: 2 000 евро – в брой срещу разписка в деня на сключване на предварителния договор, като страните предвидили, че същата сума представлява задатък /капаро/ по сделката по смисъла на чл. 93 ЗЗД, а остатъкът от цената – в деня на сключване на окончателния договор за покупко-продажба. На 11.07.2015 год. ищецът В. Д. В. предал на ответницата Ц. Ч. С. сумата 2 000 евро, представляваща задатък по сключения между страните предварителен договор за продажба на недвижим имот. На 24.06.2016 год. между страните бил сключен окончателен договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот, като в нотариалния акт №, том, peг. №, дело № 136/2016 год., продажната цена била посочена в размер на 19 000 лв., платима по банков път в деня на подписване на договора, но преди вписването в Службата по вписвания. В п. VI от нотариалния акт било посочено, че участниците в нотариалното производство декларират, че сумата, посочена в нотариалния акт като продажна цена, е действително уговореното плащане по сделката. Въззивният съд е счел за безспорно, а и установено от приетите като доказателства по делото разписка и платежно нареждане, че в деня на сключването на окончателния договор – 24.06.2016 год., ищецът В. Д. В. предал на ответницата Ц. Ч. С. сумата 3 285 евро, представляваща плащане на част от цената по сключения между страните предварителен договор за продажба на недвижим имот от 11.07.2015 год. и наредил по банкова сметка на ответницата Ц. Ч. С. сумата 19 000 лева с основание „цена за покупка на гараж №, [улица]. След преценка на показанията на свидетелката М. Б. /майка на ответницата/, съобразно указанията на чл.172 ГПК с оглед събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел за установено, че през лятото на 2015 год. между В. В. и Ц. С. са били сключени два предварителни договора за продажба на апартамент и гараж, находящи се в [населено място], [улица]. Свидетелката, която по професия била строителен предприемач, фактически подпомагала дъщеря си при сключване на сделките и договаряне на продажната цена, като присъствала при преговорите, водени в жилището на ищеца, когато именно била уговорена цена за процесния гараж в размер на 15 000 евро, която била и пазарната цена на имота, като между страните не били водени преговори за намаляване на цената. Цената, посочена в нотариалния акт била различна от цената, посочена в предварителния договор, защото ищецът бил проявил желание да плати част от цената в брой преди да се декларира тази разлика в нотариалния акт, като в противен случай нямало да има сделка. След като е констатирал, че спорен между страните е въпросът има ли валидно правно основание за ответницата да получи сумата 3 285 евро във връзка със сключения между страните договор за покупко-продажба на недвижим имот или същата е платена без основание, въззивният съд е посочил, че ищецът поддържа, че с окончателния договор за покупко-продажба страните били предоговарили размера на продажната цена на гаража, като същата била намалена от 15 000 евро на 19 000 лв., а ответницата – че условията относно продажбата, за които страните са постигнали съгласие в предварителния договор, включително цената на имота, не била предоговаряна, макар в нотариалния акт да била вписана по-ниска цена. Въззивният съд е счел за неоснователни доводите на ищеца, че възражението на ответника за симулация на цената по договора за покупко-продажба не е направено в срок и е недопустимо и неоснователно. Приел е, че още с отговора на исковата молба ответницата е заявила, че след сключване на предварителния договор страните не са променяли цената на имота и не са предоговаряли нейния размер. Независимо че ответницата не е използвала думата „привидност“ или „симулация“, за да окачестви правно възражението си, такова е направено в срока за отговор на исковата молба. На следващо място е изложил съображения, че доколкото страните са обвързани от валидно облигационно правоотношение по договор за покупко-продажба на недвижим имот е налице основание за размяна на имуществени престации с оглед двустранния и възмезден характер на договора, което основание не е отпаднало. По делото е установено чрез събраните доказателства, че на 24.06.2016 год. страните са сключили един договор за покупко-продажба на този недвижим имот, оформен с нотариален акт, който окончателен договор е бил предшестван от сключен между тях на 11.07.2015 год. предварителен договор за покупко-продажба на същият този недвижим имот. Въззивният съд е посочил, че предварителният договор по своята същност е с организационен и подготвителен характер, като основните задължения, които той поражда, са свързани със сключването на окончателен такъв. Съгласно чл. 19, ал. 2 ЗЗД, предварителния договор трябва да съдържа уговорки относно съществените условия на сделката, едно от които е цената. Няма пречка обаче страните при сключване на окончателния договор да изменят уговорените по между им условия, което именно следва от характера на предварителния договор, като организационен такъв, без имуществено разместване и чиято цел е постигането на съгласие между страните за сключване на бъдещ окончателен договор. Уговореното в предварителния договор обвързва страните дотолкова, доколкото всяка една от тях може да иска обявяването му за окончателен по реда на чл.19, ал. 3 ЗЗД, но не препятства възможността условията по сделката да бъдат променени с последващата окончателна воля на страните, обективирана в нотариалния акт за покупко-продажба. От друга страна страните могат по обща воля да посочат в окончателния договор различна от действително уговорената цена, в който случай извършват частична симулация относно цената на сделката. В този смисъл разликата между уговореното в предварителния и в окончателния договор не води задължително нито до извод за предоговаряне на цената, нито задължително до съждение за симулация относно цената – страните, в съответствие с твърденията си и разпределената доказателствена тежест, следва да установят фактите, на които се позовават /извършено предоговаряне или симулация относно цената/. При наличие на обвързващ страните двустранен договор към момента на извършеното плащане, който договор е изпълнен, а не изцяло или частично развален, унищожен, да е настъпило прекратително условие преди изпълнението или друго обстоятелство с обратно действие спрямо договорната връзка, основанието по чл. 55, ал. 1 предл. 3 ЗЗД е неприложимо. Въззивният съд е счел за недоказани твърденията на ищеца, че в случая е налице предоговаряне на цената на имота при сключване на окончателния договор. Цената на имота е била посочената в предварителния договор и същата не е била променена по взаимно съгласие на страните. Приел е, че посочената в окончателния договор цена е симулативна, като се е позовал на Решение № 266 от 17.12.2014 год. на ВКС по гр. дело № 6402/2013 год., според което действителната цена е тази по предварителния договор, отговаряща на реалната стойност на пазарните цени на недвижимите имоти в страната към момента на извършване на сделката и че изявленията на продавача и купувача пред нотариуса за стойността на прехвърленото имущество „са несъмнено симулативни предвид ноторно известната и широко разпространена практика сделките с недвижими имоти между граждани да се оформят по данъчни оценки, без това да е действителната воля на страните“. Поради това не може да приеме безусловно, че вписването на различна цена в нотариалния акт от тази, посочена в предварителния договор, сочи на предоговарянето й. Приел е, че в отношенията между страните във връзка с покупко-продажбата на процесния имот дължимата продажна цена, е такава, каквато е уговорена в предварителния договор, а не такава, каквато е посочена в нотариалния акт, като е посочил, че този извод се подкрепя от събраните по делото доказателства и от факта, че видно от разписка от 24.06.2016 год., съставена в деня на сключване на нотариалния акт за покупко-продажба на гаража, ищецът-купувач е предал на ответницата-продавач сумата от 3 285 евро, като изрично е посочено, че тази сума представлява част от цената по предварителен договор за покупко- продажба на гаража, сключен между С. и В. на 11.07.2015 год. Доколкото, от една страна, сборът на получените от ответницата суми като цена на гаража напълно съвпада с уговореното в предварителния договор, а от друга страна – че предаването от ищеца на ответницата на последната сума за покупката на гаража се е случило в деня на сключване на окончателния договор, като в разписката е посочено, че дължимостта на сумата произтича от предварителния договор от 11.07.2015 год., то предоговаряне на продажната цена на имота не е имало в действителност, доколкото дори в деня на сключване на окончателния договор за покупко-продажба на апартамента, страните са признали – едната чрез предаване на сумата от 3 285 евро, а другата – с изрично волеизявление, че продажната цена на имота е такава, каквато е посочена в предварителния договор. Въззивният съд е приел, че когато страната по окончателния договор за покупко-продажба иска да установи симулативността на посочената в него продажна цена, тя може да направи това чрез обратно писмо или чрез друг документ, представляващ начало на писмено доказателство, а неоспореният предварителен договор с посочена в него различна по размер продажна цена, в зависимост от конкретните уговорки в него, може да бъде както обратно писмо, така и начало на писмено доказателство. Счел е, че в процесния предварителен договор не се съдържат клаузи, които да разкриват напълно привидността на уговорката за цената в окончателния договор /например страните изрично да са заявили, че в окончателния договор цената ще бъде посочена в друг размер/, поради което той не представлява обратно писмо. Но предврителният договор е начало на писмено доказателство, което прави свидетелските показания за установяване на симулативната уговорка допустими. Ответницата, чиято е доказателствената тежест е поискала изслушване на гласни доказателства и според разпитаната свидетелка Б. действителна е уговорената в предварителния договор цена, която е била пазарната, а тази по нотариалния акт е по данъчната оценка. Посочил е, че няма основания така заявеното от свидетелката да не бъде кредитирано, тъй като тя е пряк участник в преговорите като представител на продавача и имаща практически познания за пазара на недвижимите имоти, а обстоятелството, че е майка на ответницата само по себе си не е основание заявеното от нея да не бъде ценено. Показанията й са преки, обективни и без противоречие с други доказателства по делото, поради което следва да бъдат кредитирани. В обобщение въззивният съд е приел, че тъй като сборът на всички платени от ищеца суми за процесния гараж /капарото по предварителния договор, цената по нотариалния акт и процесната сума от 3 285 евро/ се равняват на левовата равностойност на 15 000 евро, колкото е продажната цена по предварителния договор, то плащането на сумата от 3 285 евро е осъществено с основание и то е погасяване на задължението за продажната цена за процесния недвижим имот, поради което и релевираната претенция по чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД се явява неоснователна. С тези мотиви е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първият въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като отнасящ се до възможността за установяване на нищожност на договорна клауза по несвоевременно възражение на заинтересованата страна, респ. служебно от съда, удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Отговор на този въпрос е даден с Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2020 год., ОСГТК, а именно, че независимо от спецификата на предвиденото в закона основание за нищожност, когато то произтича от факти, които не могат да се установят от самата сделка, страните трябва да са посочили в срок конкретните факти и доказателствата, от които тя се извежда, при спазване на установените в ГПК преклузии. Съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. При нищожност поради липса на воля и съгласие и при привидните сделки е налице външно обективирана воля, но зад нея липсва вътрешно волево решение или същинската воля остава скрита само във вътрешните отношения на договарящите, поради което в тези хипотези съдът не би могъл да открие нищожността, като на нея трябва да се позове заинтересованата страна. В разглеждания случай в отговора на исковата молба ответницата е изложила твърдения, че действително уговорената между страните продажна цена е тази по предварителния договор – 15 000 евро, като различната цена по нотариалната сделка не дерогира договорената такава по предварителния договор, че страните не са променяли цената на имота и не са предоговаряли нейния размер, както и че предварителния договор представлява начало на писмено доказателство, т.е. наведени са факти и обстоятелства, разкриващи порок на клаузата за продажната цена в окончателния договор, който е квалифициран от съда като такъв с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД – привидност. Страната не е длъжна да дава правна квалификация на соченото от нея основание за нищожност, тъй като това е задължение на съда. Следователно възражението на ответницата е въведено при спазване на установените в ГПК преклузивни срокове – чл. 133 ГПК. В този смисъл произнасянето на въззивния съд по въпроса за нищожността на клаузата за продажната цена се явява съобразено със задължителната практика на ВКС, което изключва възможността за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият поставен от касатора въпрос не може да се приеме за релеванте за допускане на касационно обжалване, тъй като решаващите изводи на въззивния съд са за изпълнена от ответницата по иска доказателствена тежест във връзка с възражението й за привидност на клаузата за продажната цена в сключения между страните окончателен договор за покупко-продажба /която й е била указана с доклада по делото по чл. 146, ал. 1 ГПК и в тази връзка е било допуснато на основание чл. 165, ал. 2 ГПК събирането на поисканите от ответницата гласни доказателства/. Т.е. тези изводи не се основават на неразпределена или неправилно разпределена доказателствена тежест, като не е прието, че ищецът /касаторът/ не е изпълнил възложената му доказателствена тежест. Третият поставен в изложението въпрос не обуславя изхода от спора, поради което не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не е обсъждал характера на нотариалния акт като документ, а с оглед твърдението на ответницата за симулативност на уговорената цена в окончателния договор за покупко-продажба не е дължал провеждането на производство по реда на чл. 193 ГПК. Нотариалният акт, с който е оформена една сделка, материализира удостоверителните изявления на нотариалния орган и изявленията на страните по договора. В частта, в която нотариусът удостоверява, че пред него са се явили посочените лица и че съдържащите се в нотариалния акт изявления са техни, включително за представените пред него документи, нотариалният акт представлява официален свидетелстващ документ. В частта, съдържаща волеизявленията на страните, нотариалният акт е частен диспозитивен документ. Съгласно чл. 180 ГПК, подписаните от лицето, което ги е издало, частни документи /диспозитивни и свидетелстващи/ притежават формална доказателствена сима и съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от това лице. Частните документи по правило не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила, поради което тяхната вярност не се проверява по реда на чл. 193 ГПК. Следователно твърдението на ответницата, че истинската валидна воля на страните относно продажната цена е друга, а изразеното в нотариалния акт е привидно и няма правно действие, не съставлява оспорване на удостоверените от нотариуса обстоятелства /решение № 173 от 27.07.2010 год. на ВКС по гр. дело № 5166/2008 год., ІV г. о., ГК, решение № 169 от 31.01.2013 год. на ВКС по т. дело № 664/2011 год., ІІ т. о., ТК, решение № 38 от 19.05.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3438/2016 год., ІІ г. о., ГК, решение № 86 от 04.07.2018 год. на ВКС по гр. дело № 2862/2017 год., ІІ г. о., ГК/. Четвъртият поставен в изложението въпрос също няма характера на обуславящ, поради което не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Този въпрос е насочен към оспорване правилността на въззивното решение, тъй като отразява несъгласието на страната с изложените в обжалваното решение мотиви, поради които са кредитирани показанията на разпитания свидетел от кръга на посочените в чл. 172 ГПК по делото /допуснат на основание чл. 165, ал. 2 ГПК/, т.е. с извършената от въззивния съд оценка на доказателствата за релевантно за спора обстоятелство, като на практика касаторът не се позовава на пропуск на въззивния съд да съпостави свидетелските показания на роднина на ответницата с всички останали данни по делото. Следователно въпросът представлява довод за необоснованост на обжалвания съдебен акт /чл. 281, т. 3 ГПК/, който е неотносим в производството по чл. 288 ГПК. Петият повдигнат от касатора въпрос, който се отнася до задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и наведените от страните доводи и възражения, е от значение за изхода от спора, но не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1 от 13.07.1953 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 год., ОСГК и т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, и основаната на нея, последователна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, решение № 12 от 16.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 2184/2015 год., III г. о., ГК, решение № 145 от 7.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 811/2018 год., II г. о., ГК, решение № 59 от 14.04.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4190/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 183 от 16.11.2017 год. на ВКС по т. дело № 2624/2016 год., II т. о., ТК, решение № 187 от 7.07.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1332/2015 год., IV г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др., приема, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Нормата на чл. 272 ГПК предвижда възможност въззивният съд да извърши препращане към мотивите на първоинстанционното решение, но изисква, когато го направи да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора. Препращането към мотивите на първоинстанционния съд не следва да е формално, а във връзка с изложените от въззивния съд мотиви при преценката на доказателствата и направените въз основа на тях правни изводи. В частност въззивният съд е изпълнил задълженията си по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Мотивите към решението отразяват самостоятелната правораздавателна дейност на въззивния съд като инстанция по същество. В тях се съдържат изводи, основани на преценка на релевантните за спора факти и доказателства; извършено е и произнасяне по възраженията и доводите на страните. Несъгласието на касатора с този анализ и преценка на писмените и гласни доказателства по делото, респ. с крайните решаващи изводи на съда, съставлява довод за неправилност на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Шестият поставен от касатора въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване. По делото липсва признание по смисъла на чл. 175 ГПК от страна на ответницата. Изявлението в отговора на исковата молба, че в нотариалния акт за покупко-продажба е посочено, че покупната цена на недвижимия имот е в размер на 19 000 лв. установява изразеното в съдържанието на документа, но не и че то съответства на действителната воля на страните, поради което въпросът се явява неотносим към данните по делото. Седмият въпрос не съответства на правните аргументи, изложени в обжалваното решение, поради което същият не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд изрично е мотивирал, че привидността на клаузата за продажната цена в сключения между страните окончателен договор се разкрива въз основа на съвкупната преценка на неоспорения предварителен договор, съставляващ начало на писмено доказателство, гласните доказателства и обстоятелството, че в деня на подписване на нотариалния акт ищецът /купувачът/ е заплатил на ответницата сумата от 3 285 евро, за което е съставена разписка, в която изрично е посочено, че сумата представлява част от цената по сключения между страните предварителен договор за процесния гараж, т.е. тази сума представлява разлика до действителната цена, уговорена в предварителния договор. Позоваването от въззивния съд на ноторно известна и широко разпространена практика сделките с недвижими имоти между граждани да се оформят по данъчни оценки, без това да е действителната воля на страните, е само допълнителен, а не решаващ аргумент при формиране на изводите и няма самостоятелно значение за изхода от спора. По отношение на осмия въпрос в изложението също не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като изводът на въззивния съд за симулация в цената на процесния недвижим имот е обусловен от приетата за доказана по делото действителна обща воля на страните, че дължимата продажна цена е в размер на 15 000 евро /каквато е уговорена в предварителния договор/, а не е формиран само въз основа на различията в цената по сключения между страните предварителен договор и по сключения между тях окончателен договор, обективиран в нотариален акт за покупко-продажба. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Процесното въззивно решение не страда от пороци с такава тежест, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Доводите на касатора, с които се обосновава очевидна неправилност, съдържат анализ на доказателствата и в този смисъл са относими към касационните отменителни основания по чл. 281 ГПК. С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът /ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на ответницата действително направените разноски в касационното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 700 лв. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение